Хорър филми

За този брой решихме да си говорим за любимите хоръри. Включихме обаче по два филма на човек, поставяйки условието те да се различават помежду си. Причината е, че в хоръра има милиони под-жанрове и понякога разликите между тях са наистина огромни (в смисъл, къде е Кошмари на Елм Стрийт, къде е 28 дни по-късно  или японският Ringu например?), но тъй като е невъзможно да се дефинират точните разлики, избрахме да направим селекция, базираща се просто на разнообразието. Дано да сме успели.

Демандред

Бебето на Розмари

Защо: Заради атмосферата на параноя и засилващо се напрежение, която изпълва целия филм и го прави незабравимо преживяване за чувствителния зрител. Заради гениалния финал. Защото Миа Фароу прави ролята на живота си, а героите са по-добре развити, отколкото в който и да е друг представител на жанра.

Свободни размисли: Не съм гледал друг хорър филм с толкова поглъщаща атмосфера, и то постигната без нито един евтин трик. Ужасът е изцяло психологически. Напрежението и чувството, че нещо не е наред, се засилват постепенно,  докато се стигне до кулминацията. Клаустрофобичната визия, постигната от режисьора Полански, допринася много за поглъщащата атмосфера. Това е единственият хорър филм, който съм гледал, в който няма никакви сюжетни дупки, сценарият е безукорен и всички актьори в главните роли са на много високо ниво. А финалът – за него разтърсващ е твърде слаба дума и дори сам по себе си би оправдал лично за мен почетното място на  Бебето на Розмари в историята на жанра.

Profondo Rosso

Защо: Защото е единственият филм, който успя не просто да ме стресне или да ме държи в напрежение, а наистина да ме уплаши още в първите си минути и да ме задържи в това състояние през почти цялата си продължителност. Защото музиката му е тотално психарска и досега ме спохожда в кошмарите ми.

Свободни размисли:По принцип хорър филмите за маниакални серийни убийци, в които кървищата и труповете са в големи количества, не ме впечатляват особено. Това е изключението, което потвърждава правилото. Иновативната работа с камерата и нетрадиционната перспектива, от която е показано действието в по-напрегнатите моменти, ме държаха постоянно объркан и под напрежение. А споменатата вече музика е това, което превърна напрежението в леденостуден ужас. Факт е, че сюжетът не е нищо особено, актьорската игра също, но тук фокусът е изцяло върху аудио-визуалната част и режисьорът Ардженто е успял да създаде гледки и звуци, които няма да забравя още дълго време, колкото и да ми се иска за някои от тях.

Трип

28 дни по-късно

Защо: Най-вече защото е един от петте филма в жанра, които съм гледал въобще, и защото не си спомням достатъчно добре първия и третия Пришълец, които са другите претенденти за първото място.

Все пак мисля, че 28 дни е най-добрият от тях. Героите са готини и даже епизодичните такива са хора, а не ходещи парчета месо с етикет "За кланицата". Кинематографията е изключително класна, сценарият – също. Филмът дори си има тема и символизъм. Актьорите са неизвестни, но пък са британци, което автоматично им вдига нивото. Икономичен (във всеки смисъл на думата) и качествен филм. Това последното е наименование, което повечето хоръри не са заслужили, още едно свидетелство за достойнствата на 28 дни по-късно.

Свободни размисли: Навярно един от почти николкото филми на ужасите, които са научили урока на своите еквиваленти в литературата – ужас има, когато ти пука за този, на когото ще се случи. Тогава и само тогава. Другото е някакво неясно отвращение и страхът на мърляви подпетнадесетгодишни пуберчета, че Джейсън, Фреди или произволен гадюга с помия вместо лице и произволен селскостопански уред, прикачен към оная работа, ще те налази изотзад, докато оправяш гаджето (или докато сънуваш как го оправяш).

Планета Страх

Защо: Щото май се води и хорър, с всичките кървища и гадюги с помия вместо лице и (в един случай) х*й. Другите причини може да си ги прочетете в ревюто ми за филма някой и друг брой по-назад. Айде, за да не ви мина, ще добавя, че Планета Страх в много голяма степен реализира огромния комедиен потенциал, залегнал поначало в хорър-жанра.

Свободни размисли:
'Тwas brillig, and the slithy toves
did gyre and gimble in the wabe,
all mimsy were the borogoves,
and the mome raths outgrabe.

Гаро

Hellraiser

Защо: Аз поне определено не се сещам за по-култов зъл тип от Pinhead, а филми от поредицата Hellraiser излизат вече 20 години. Освен това съм сигурен, че няма друг хорър злодей, който да има по-кратко участие във филмите си, но въпреки това да се радва на огромно уважение сред феновете, защото ТОЙ ВОДИ БОЛКАТА СЪС СЕБЕ СИ! Основната идея във филма е ценна и защото има потенциал да се развие навсякъде. Всичко, от което се нуждаете, е един куб и любопитен човек, опитващ се да го отвори.

Свободни размисли: What's your pleasure, sir? Творението на небезизвестния Клайв Баркър е филмирано от самия него през 1987 година и само какъв филм се е получил! We'll tear your soul apart! Историята за зомби, преследвано от демони, плюс известно количество невинни, които отнасят "летална щета", може да не звучи особено оригинално, но поредицата има два много важни и основополагащи момента за получаването на култов статус: кубът – древна реликва и врата към други светове – и Pinhead – един от злите лоши с визия на таралеж, прекалил с фон дьо тен и бълващ кратки, но съдържателни реплики. No tears, please. It’s a waste of good suffering. И понеже свободните ми размисли все се въртят около култовите думи на Pinhead, ще добавя още няколко, които, признавам, извадих с огромно удоволствие от интернет:

Pinhead: Unbearable, isn't it? The suffering of strangers, the agony of friends. There is a secret song at the center of the world, Joey, and its sound is like razors through flesh.
Joey: I don't believe you.
Pinhead: Oh come, you can hear its faint echo right now. I'm here to turn up the volume. To press the stinking face of humanity into the dark blood of its own secret heart.
Pinhead:
Down the dark decades of your pain, this will seem like a memory of Heaven.
Your suffering will be legendary even in Hell!
It is not hands that summon us. It is desire.
Pain has a face. Allow me to show it to you. Gentlemen, I... Am... Pain

The Ring

Защо: Определено не заради идеята с гледането на видео касета. Виж, всичко останало си беше на отлично ниво: доста психарски филм, визуално и емоционално въздействащ, а имаме и хубавката Наоми Уотс като бонус. На първо гледане определено ми отвя главата преди няколко години.

Свободни размисли: Много уважавам филми, в които психо-елементът се нагнетява неусетно в съзнанието ти до момента, в който дори най-дребните случки на екрана те карат да пръхтиш от удоволствие заради това как случващото се манипулира емоциите ти. The Ring беше точно от този тип филми, които за съжаление са много силни само на първо гледане, а втората част... втората част никога не е същата.

Роланд

28 дни по-късно

Защо: Защото е нечовешки интелигентно направен, защото е нестандартен, защото Килиън Мърфи е феноменален актьор и защото няма по-голям ужас от чистата агресия.

Свободни размисли: Ако трябва да съм болезнено откровен, гледах този филм току преди излизането на 28 седмици по-късно, просто за да мога да гледам въпросния после. Неясно защо го бях пропуснал навремето и сега се ядосвам ужасно много, че не съм го видял на кино. В едно интервю Дани Бойл каза, че идеята за вируса Рейдж му дошла, докато гледал бягащи атлети. Казал си "а какво ще бъде, ако този мускулест човек тича с тази скорост към теб, за да те разкъса?" Е, видяхме и неговата трактовка на отговора. Неслучайно всички, играещи заразени в първия филм, са именно атлети във върховна физическа форма. Страхът, омразата, безсмислието – всичко това плюс постапокалиптично опразнения Лондон правят 28 дни по-късно нещо много, много по-специално от просто "зомби-флик".

Сайлънт Хил

Защо: Заради колосалното уважение към може би най-великия хорър-франчайз в гейминга. Заради смазващата атмосфера. Заради разкошната история. Заради великолепните Рада Мичъл, Джодел Фарланд и любимата ми Алис Кридж. Заради онази сцена с училищния двор...

Свободни размисли:

Трудно ми е да си представя какво впечатление създава Сайлънт Хил у хората, които не са играли поне първите две части на поредицата. Самият му сюжет се базира почти изцяло върху оригиналната игра. Именно заради разликите голяма част от феновете на SH-серията бяха разочаровани и заклеймиха произведението на Кристоф Ганц. Напълно неоснователно. За непредубедения зрител веднага става ясно с колко обич е подходил германецът към създаването на този филм. В Сайлънт Хил няма елемент, който да не е взет от игрите, няма нищо, което да не изразява само и единствено уважение към франчайза. Дори саундтракът е изцяло компилиран от парчета от различните части на поредицата.

Но нищо от това няма значение пред факта, че филмът просто е изключителен. Страховита атмосфера, едновременно кошмарна и приказна, меланхолична и злокобна, великолепни герои и майсторски изградена история. Човек трудно би могъл да иска повече.

Амелия

Дракула на Брам Стоукър

Защо: Защото е визуален оргазъм с размах и мащаб, каквито само Копола би могъл да постигне. Защото е пъклено-еротичен, мрачно романтичен и адски, адски, адски красив. Защото Гари Олдман говори на румънски и е най-добрият Дракула на всички времена. Защото вампирите ТРЯБВА да бъдат такива. Защото любовта не умира, но въпреки това е обречена. Защото Моника Белучи е още млада и хубава и си показва циците. Защото музиката размазва. Защото "The blood is the life" и "I have crossed oceans of time to find you". Защото тоя филм е толкова Cradle of Filth...

Свободни размисли: Влюбена съм. Винаги съм била, от първия миг, в който го видях през далечната вече 92-ра година. A love that never dies…

За мен е изненадващо как от една експлоатирана и всъщност плоска тематика като тази е създаден толкова въздействащ и красив филм, който хем носи духа на старите ленти с цялото им превземане и вживяване, хем си остава типичен представител на по-разкрепостеното съвременно кино. Не знам доколко може да се класифицира като хорър – все пак задачата му не е точно да ужасява, макар че и това ми се беше случило, като бях по-малка. Е, явно очарованието на кървавата готическа романтика е надмогнало страховете ми. Влюбена съм завинаги.

Завършвам това кратичко ревю с още един от любимите си цитати. Просто изведнъж ми се прищя да го видя написан: "Oh, listen to them, the children of the night, what sweet music they make!"

Хотелът на ужасите

Защо: Защото трябва да пиша за два силно различни хорър филма, пък моите два фаворита са все за вампири. Затова реших да подбера някое от произведенията с повечко психопати, кръв, чревца, преследвачи и жертви, ако и да не ги харесвам особено.

Свободни размисли: Не знам дали Хостелът е най-любимият ми такъв филм, но със сигурност е единственият, който си спомням по-добре, вероятно защото го гледах наскоро. Иначе паметта ми затрива подобни тъпотии с бясна скорост. Както и да е, действието на този поне се развива в Словакия, подходът към насилието в него е достатъчно креативен, че да ме накара да се изцъкля потресено, ебливите американски туристи си вземат с мощ, а да не забравяме и най-приятната изненада – първата жертва се оказва пичът, който според филмовите клишета и канони БИ трябвало да е главният герой. Изключително свежо! Всъщност доста ми хареса...