Историята накратко – гигантско чудовище с напълно неясен (и неизяснен по време на филма) произход напада Манхатън и група приятели, които са били заедно на купон, се озовават хванати в битката на военните с него. Първоначално се опитват да напуснат острова, но после единият от тях разбира, че момичето, в което е влюбен, е в капан в апартамента си, и всички се юрват да я спасяват.Историята в детайли е горе-долу толкова подробна, колкото и тази накратко. Няма някакъв конкретен сюжет. След завръзката не следват развитие и кулминация, а финалът, когато идва, не е по никакъв начин свързан с героите. Ние не разбираме нищо повече за ситуацията от това, което разбират те, а можете да си представите колко точно е то в подобна ситуация. Всъщност, колкото и да е абсурдно, действието на Чудовищно ми напомни геймплея на Half-Life 2.
Целта на филма обаче не е да ни напомня за Half-Life 2, a да ни покаже напълно фантастична ситуация в толкова абсолютно реална форма, че да повярваме, че това м
оже да се случи наистина. Или като компромис – че ако можеше да се случи, би се случило точно така. Героите се държат правдоподобно, шокът от ставащото, страхът и неориентираността, импулсивните и паникьосани решения – всичко това си е на мястото, правдоподобно и истинско.Най-силното средство за постигането на реализма на филма обаче е именно камерата. Принципно за мен "клатенето" винаги е било злокобна абоминация, която трябва да бъде изкоренена и стъпкана за вечни времена. Във филмите за Борн например е нелепо, води до гадене и като цяло леко дразни. В Чудовищно обаче по някаква причина "домашното" усещане на снимачната техника просто е на мястото си. Личи си, че са вложени нечовешки усилия едновременно да изглежда напълно истинско, но и да не води до виене на свят от страна на зрителя, и ме подразни само в един-два момента, където бяха прекалили с хаоса или където идиотът с камерата гледаше не към огромното чудовище току над главата си, а към войниците, които го стрелят, вероятно за да се пести от ефекти. С този похват обаче не е прекалено, за което се радвам.
Чудовищно няма никаква музика, освен епичната тема на надписите. Не му и трябва по очевидни причини. Озвучаването обаче е феноменално. Логично е, че при подобен род умишлено осакатена визия звукът ще е атмосферичен двигател, и тук той е просто смазващ. Целият хаос на нападението, виковете, трясъците и несвързаните реплики, в които се давиш през повечето време, създават неописуемо усещане, за което според мен е нужен кино-салон.
На ниво ефекти е свършена огромна работа по постигането на същия онзи реализъм, който бутам във всеки абзац до момента. Очевидно е, че поради известни липси, гигантското чудовище трябва да бъде компютърно генерирано. Същевременно камерата не може да си позволи най-разнообразните филтри и ракурси, които обикновено си партнират с употребата на визуални ефекти. Екипът обаче е свършил страхотна работа и наднормената твар изглежда по-реална от самолетите, които се блъснаха в Близнаците...
Всъщност ефектите се дънят само на едно място, и то не толкова се дънят, колкото са излишни – при малките гниди, които големият изрод ръсеше от себе си. Представете си хлебарките от Звездните рейнджъри, но тройно по-малки и доста по-истерични. Крайно ненужно залитане към Пришълеца, което слава богу обхваща не повече от пет минути от филма.
И така, Чудовищно никак не е за всеки. Не мога да преценя какви точно филми трябва да ви харесват, за да го оцените, но ако искате за момент да си представите какво би било, ако всичките невероятни фантастики от киното и литературата бяха наистина, то непременно му хвърлете едно око. Определено не мисля, че би ми харесало да гледам повече такива заглавия, но като единичен експеримент е повече от успешен.