ус, между другото). Филмът е дълъг, носталгичен и поетичен. Започва се с едно обикновено лято в имението на семейство Талис. Малката Брайъни пише пиеси и се опитва да ги постави, карайки братовчедите си да играят в тях. По-голямата Сесилия започва да осъзнава чувствата си към Роби, неин състудент и син на иконома им, а братът Леон довежда свой приятел, с когото иска да запознае сестра си. Всичко е някакво такова пасторално и красиво, а проблемите сякаш са извадени от по-спокойната част на роман на Джейн Остин. Цялата идилия обаче се разпада, когато Брайъни обвинява Роби в престъпление.Това е филм колкото за последиците от едно такова действие, толкова и за причините за него. За възможните и невъзможните изходи от него. За личните и световните войни. За какво ли не.
Актьорската игра е наистина на ниво. Малката Сирша Роунан (в ролята на 13 годишната Брайъни) прави забележителна роля, а и останалите актьори се справят много добре. Кийра Найтли е красива, пределно аристократична и разкъсвана от чувства. А Джеймс МакАвой успява забележимо да надгради образа си с развитието на историята.
Другото голямо достойнство на филма е операторската работа, самият начин, по който е сниман. На моменти имаш чувството, че не гледаш филм, а поредица от картини, нарисувани от класици. Струва си да се спомене и дългата сцена в Дорнкърк, която изглежда като снимана през погледа на човек, носещ се безметежно из цялата тълпа... Няма някакви особени специални ефекти, но за конкретния филм те биха били просто излишен кич.
В крайна сметка за мен това е филм, който наистина си струва да се гледа. Макар да не е разтоварващ, той е много жизнеутвърждаващ. И има една особена поезия в самите кадри, която просто трябва да се види, за да се разбере.