нямат никакво участие в него. Историята е проста, позната и прекрасна – тоест от добрите любовни истории. Джуд (Джим Стърджис) отива в Америка да търси баща си и там се запознава с Макс (Джо Андерсън) и сестра му Люси (Ивън Рейчъл Ууд), в която се влюбва. Макс, придружен от Джуд, заминава за Ню Йорк. Там се запознават с куп нови странни хора. Малко след това и Люси се премества в Ню Йорк. Заедно те минават през дивия хипарски период, както и през трудното ежедневно оцеляване. Междувременно войната във Виетнам е в разгара си, както и движенията за мир. Макс е мобилизиран и изпратен във Виетнам, а Люси става активист на организация, протестираща срещу военните действия. И постепенно целият сапунен мехур в хипарски цветове на дъгата започва да се пука...Като актьорска игра мюзикълът е на ниво, героите им изглеждат много английски, много шейсетарски и всичко останало, което е нужно. Всичките са тотално неизвестни, но за мен точно в този филм това е само плюс.
Песните на Бийтълс са изпълнени от актьорите, което от една страна е минус. Бийтълс са си Бийтълс, парчетата им звучат най-добре изпети от тях. И все пак си мисля, че това е по-добрият вариант за филма. Така песните могат да се приспособят (не, това не означава, че има забележими разлики (всъщност повечето са тотално преаранжирани – бел. Моридин)), без да се гаврят с иконата, нали.
Достойнство на През вселената са и множеството гениални моменти, заигравка с известни или не дотам известни неща на Бийтълс (май само трима-четирима човека паднахме от столовете от смях при репликата "She came through the bathroom window. Now you know."), но има и такива, които ще разбереш дори и без да си чувал за Бийтълс. Песните се преливат майсторски в самото действие и създават едно много странно усещане, особено ако си ги слушал и преди. Нямам предвид просто, че в тъжните моменти са тъжни, а във веселите – весели, а че на екрана се появяват неща от самите песни.В началото филмът започва малко бавно и разкъсано, но после набира скорост. Има няколко много психеделични и сюреалистични сцени, които макар да си отиват с някои от по-странните песни на Бийтълс, във филма бяха леко излишни и като кръпки. Паралелите с Коса са очеизбождащи, но все пак посланието и развитието на историята са различни. За мен едно от най-ценните неща в мюзикъла е, че показва както недъзите на американското общество тогава, така и недъзите на онези, които са се борели срещу него. И трябва да се види как изпяха Revolution и Hey Jude.