Последното желание
Първа книга от Вещерът

Автор: Анджей Сапковски

Откъс от "Вещерът: Последното желание" от Анджей Сапковски.
Предстоящо издаване от ИнфоДар; Copyright © 1993 на Анджей Сапковски.
Всички права запазени. Никаква част от този текст не може да бъде възпроизвеждана
по никакъв начин, електронен или механичен, вкл. копиране, публикуване, записване,
вкл. и върху информационни носители от всякакъв тип без писменото разрешение на автора.
Copyright © 2008 Васил Велчев, превод.

I

     По-късно говореха, че този човек е дошъл от север, откъм Въжените порти. Той вървеше пеша и водеше за юздата натоварения с дисаги кон. Беше късен следобед и дюкянчетата на въжарите и сарачите вече бяха затворени, а уличката бе опустяла. Беше топло, но човекът носеше на раменете си черно наметало. Той се набиваше на очи.
     Спря се пред страноприемницата "Стария Наракорт", постоя малко, заслушан в глъчката от гласовете вътре. Кръчмата на страноприемницата беше пълна с хора, както винаги по това време.
     Непознатият не влезе в "Стария Наракорт". Поведе коня си нататък по уличката. Там имаше друга кръчма, по-малка, на име "При Лисицата". Тя беше празна – кръчмата нямаше особено добра слава.
     Кръчмарят вдигна глава от кацата с кисели краставички и измери госта с поглед. Чужденецът, все още с наметалото си, стоеше пред тезгяха твърдо и неподвижно и мълчеше.
     – Какво да сервирам?
     – Бира – каза непознатият. Гласът му беше неприятен.
     Кръчмарят избърса ръце в платнената си престилка и напълни една нащърбена глинена халба.
     Непознатият не беше стар, но косите му бяха почти напълно бели. Под наметалото си носеше протрит кожен кафтан, с върви при врата и на раменете. Когато свали наметалото си стана ясно, че на ремък на гърба му е окачен меч. В това нямаше нищо странно, във Визим всички ходеха въоръжени, но никой не носеше меча си на гърба си, сякаш е лък или колчан.
     Непознатият не седна на масата, където са бяха събрали малцина посетители, а остана при тезгяха, изучавайки внимателно с поглед кръчмаря. Отпи от халбата и каза:
     – Търся стая за нощуване.
     – Нямам – измърмори кръчмарят, гледайки в обувките на госта – прашни и мръсни. – Попитайте в "Стария Наракор".
     – Искам тук.
     – Нямам.
     Кръчмарят най-накрая разпозна акцента на непознатия. Ривиец.
     – Ще платя – каза чужденецът тихо, сякаш някак неуверено. В този момент започна цялата тази гадна история. Един дангалак с белези от шарка по лицето, който от момента на появата на чужденеца не беше спирал да го гледа навъсено, стана и се приближи до тезгяха. Двамата му приятели застанаха на не повече от две крачки зад него.
     – Няма места, безделнико, ривийски скитнико – изрева човекът с белези от шарка, заставайки плътно до непознатия. – Тук, във Визим, не ни трябват такива. Това е порядъчен град!
     Непознатият взе халбата си и се отдръпна. Погледна към кръчмаря, но оня извърна поглед. И през ум не му минаваше да защити ривиеца. Пък и кой обича ривийците?
     – Всеки ривиец е крадец – продължаваше онзи с белезите, от когото идваше миризма на бира, чесън и злоба. – Чуваш ли какво ти говоря, гадино?
     – Не чува, ушите му са пълни с лайна – обади единият от двамата отзад, а другият се изкикоти.
     – Плащай и изчезвай! – изкрещя сипаничавият.
     Непознатият го погледна едва в този момент.
     – Ще си допия бирата.
     – Ще ти помогнем – каза грамадният. Той изби халбата от ръката на ривиеца и едновременно го хвана за рамото и впи пръстите на другата си ръка в ремъка, препасан през гърдите на чужденеца. Единият от двамината отзад вдигна юмрук с намерението да нанесе удар. Чужденецът се завъртя на място, карайки сипаничавия да загуби равновесие. Мечът изсъска в ножницата и проблесна за миг под светлината на факлите. Настана суматоха. Някой извика. Един от посетителите хукна към изхода. Някакъв стол се стовари с трясък, глинените съдове мляскаха приглушено при падането си на пода. Кръчмарят с треперещи устни гледаше чудовищно разсеченото лице на сипаничавия, който, вкопчил пръсти в ръба на тезгяха, се свличаше, изчезваше от погледа, сякаш потъваше. Другите двама лежаха на пода. Единият беше неподвижен, другият се извиваше и трепереше в бързо увеличаваща се тъмна локва. Във въздуха вибрираше, пробождайки мозъците, тънък, истеричен вик на жена. Кръчмарят се разтрепери, заразмахва ръце във въздуха и започна да повръща.
     Непознатият отстъпи към стената. Присвит, концентриран, бдителен. Държеше меча с двете си ръце, движейки върха на острието във въздуха. Никой не помръдваше. Страхът като студена кал беше полепнал по лицата, сковаваше крайниците, запушваше гърлата.
     В кръчмата с гръм и трясък нахлуха трима стражи. Очевидно оказали се наблизо. Обвитите им в ремъци тояги бяха приготвени, но щом видяха труповете, стражите веднага извадиха мечове. Ривиецът опря гръб в стената и измъкна с лявата си ръка кама от ботуша си.
     – Хвърли го! – изкрещя един от стражите с треперещ глас. – Хвърли го, разбойнико! Ще дойдеш с нас!
     Вторият страж изрита масата, пречеща му да мине отстрани на ривиеца.
     – Извикай още хора, Треска! – извика той на онзи, който стоеше най-близо до вратата.
     – Няма нужда – изрече непознатият, сваляйки меча. – Сам ще дойда.
     – Ще дойдеш, кучи сине, но вързан с въже! – закрещя онзи, на който му трепереше гласът. – Хвърли меча, да не ти счупя главата!
     Ривиецът се изправи. Бързо прехвърли меча в лявата си ръка, а с дясната, насочена към стражите, бързо начерта сложен Знак във въздуха. Проблеснаха гвоздеите, които покриваха гъсто дългите до самите лакти маншети на кожения кафтан.
     Стражите моментално отстъпиха, прикривайки лицата си с горната част на ръцете. Някой от гостите се изскубна, друг отново побягна към вратата. Жената отново запищя – диво, ужасено.
     – Сам ще дойда – повтори непознатият със звучен, метален глас. – А вие тримата – пред мен. Водете ме при кмета. Не знам пътя.
     – Да, господине – промърмори стражът, навеждайки глава. Тръгна към вратата, озъртайки се неуверено. Другите двама побързаха да излязат подире му. Непознатият ги последва, прибирайки меча си в ножницата и камата – в ботуша. Когато преминаваха покрай масите, посетителите прикриваха лица с кафтаните си.

II

     Велерад, кметът на Визим, се почеса по брадичката и се замисли. Не беше нито суеверен, нито страхлив, но не му харесваше идеята да остане насаме с белокосия. Най-накрая се реши.
     – Излезте – нареди той на стражите. – А ти седни. Не, не тук. Там, по-надалеч, ако нямаш нищо против.
     Непознатият седна. Вече нямаше нито меч, нито черно наметало.
     – Слушам те – каза Велерад, играейки си с тежкия боздуган, сложен на масата. – Аз съм Велерад, кметът на Визим. Имаш ли да кажеш нещо, господин разбойнико, преди да те хвърлят в ямата? Трима убити, опит за урочасване – не е зле, никак не е зле. За такива неща тук, във Визим, побиваме на кол. Но аз съм справедлив човек, първо ще те изслушам. Говори.
     Ривиецът разкопча салтамарката си и извади изпод нея свитък от бяла козя кожа.
     – Закачвате ги на кръстопътищата и по кръчмите – каза той тихо. – Истина ли е това, което е написано?
     – А! – промърмори Велерад, гледайки гравираните върху кожата руни. – Ето каква била работата. Как не се сетих по-рано. Да, истина е, самата истина. Подписано е: Фолтест, крал и господар на Темерия, Понтар и Махакам. Значи е истина. Но посланието си е послание, а законът – закон. Тук, във Визим, законите се спазват и цари ред. Не е позволено да се убиват хора. Разбра ли?
     Ривиецът кимна в знак, че е разбрал. Велерад запъшка гневно.
     – Имаш ли вещерски знак?
     Непознатият отново бръкна под салтамарката си и извади кръгъл медальон на сребърна верижка. На медальона беше изобразена озъбена вълча глава.
     – Имаш ли си име? Каквото и да е, не те питам от любопитство, а за улесняване на разговора.
     – Гералт.
     – Гералт да бъде. Ако се съди по произношението – от Ривия?
     – От Ривия.
     – Да. Знаеш ли какво, Гералт? За това – Велерад тупна с длан по козята кожа – по-добре забрави. Това е сериозна работа. Мнозина се пробваха. Това, братко, не ти е като да изкормиш двама-трима нехранимайковци.
     – Знам. Това е професията ми, кмете. Написано е: три хиляди орена награда.
     – Три хиляди. – Велерад издаде напред устни. – И принцесата в добавка, както разправят хората, макар че това милостивият Фолтест не го е написал.
     – Не съм заинтересован от принцесата – изрече спокойно Гералт. Той седеше неподвижно, с ръце на коленете. – Написано е: три хиляди.
     – Какви времена – въздъхна кметът. – Какви келяви времена. Само преди двайсет години кой би помислил, дори на пияна глава, че ще се появи такава професия? Веще-ри! Странстващи убийци на василиски! Обикалящи като амбулантни търговци изтребители на дракони и зомбирани удавници. Гералт? На вас позволено ли ви е да пиете бира?
     – Разбира се.
     Велерад плесна с длани.
     – Бира! – извика той. – А ти, Гералт, седни по-близо. Какво седиш там?
     Бирата беше студена и пенлива.
     – Келяви времена настанаха – продължи монолога си Велерад, отпивайки от халбата. – Навъдиха се всякакви гнусотии. В Махакам, в планините, е пълно с боболаци. В горите преди виеха вълци, а сега, без майтап: вампири, всякакви боровици, където и да погледнеш – върколаци или други гадости. По селата банши отвличат деца, случаите наближават стотина. Болести, за които никой отдавна не е чувал, косите да ти настръхнат. И отгоре на всичко – това! – Той побутна свитъка върху масата. – Нищо чудно, Гералт, че има такова търсене на вашите услуги.
     – Това е кралско послание, кмете – вдигна глава Гералт. – Знаете ли подробности?
     Велерад се облегна назад в стола и сплете пръсти върху тумбака си.
     – Подробности, казваш? Е, знам. Не е точно от първа ръка, но от надеждни източници.
     – Точно това ми трябва.
     – Упорит си. Е, както искаш. Слушай тогава. – Велерад отпи от бирата и снижи глас. – Нашият милостив Фолтест, още докато беше принц, по времето на стария Медел, баща му, показа на какво е способен, а той е способен на много неща. Надявахме се, че това ще отмине с течение на времето. Но скоро след коронясването му, след смъртта на стария крал, Фолтест надмина себе си. Настръхнаха ни косите. Накратко казано: направи дете на собствената си сестра Ада. Ада беше по-млада от него, постоянно бяха заедно, но никой нищо не подозираше, освен може би кралицата… Накратко: ненадейно Ада с ей такъв корем, а Фолтест започва да говори за сватба. Със сестра си, схващаш ли, Гералт? Ситуацията вече излизаше извън контрол, и в този момент Визимир от Новиградз реши да даде на Фолтест своята  Далка, изпрати делегация, и тук трябваше да удържаме краля за ръцете и краката, за да не прогони и оскърби пратениците. Размина се, и добре, че стана така, защото ако бяхме обидили Визимир, щеше да ни разкатае. После, не без помощта на Ада, която имаше влияние върху брат си, успяхме да убедим хлапака да не бърза със сватбата. Е, а после Ада роди, когато се очакваше, че как иначе. А сега слушай, че тогава започна всичко. Това, което се роди, почти никой не го видя, освен акушерките – едната скочи от прозореца и се утрепа, другата се побърка и до ден днешен не се е оправила. Ако се съди по това, новороденото не е било особено красиво. Било е момиченце. Впрочем, веднага е умряла – струва ми се, че никой не е бързал да прерязва пъпната връв. Ада, за свое щастие, не преживя раждането. А после, братко, Фолтест за пореден път постъпи глупаво. Трябваше да нареди да изгорят трупа на изродчето или да го закопаят някъде, а не да го слага в саркофаг в подземията на двореца.
     – Късно е да умуваме какво е трябвало да се направи – вдигна глава Гералт. – Във всеки случай е трябвало да се извика някой от Просветените.
     – Говориш за онези измамници със звездите на шапките? Че как, тук се стекоха десетки от тях, но чак след като стана ясно какво лежи в саркофага. И че излиза от него нощем. Но не започна да излиза веднага, не. Седем години след погребението всичко беше спокойно. И ненадейно една нощ, беше пълнолуние – крясъци в двореца, писъци, суматоха! Какво да ти обяснявам, сам знаеш, чел си това послание. Бебето е пораснало в ковчега, и то доста, да не говорим за зъбите му. С други думи – вампирка. Жалко, че не си виждал някой от труповете, като мен. Иначе щеше да заобиколиш Визим отдалеч.
     Гералт мълчеше.
     – И тогава – продължи Велерад, – както вече ти казах, Фолтест повика при нас цяла тълпа магьосници. Говореха един през друг, едва не се сбиха с онези свои жезли, които носят, очевидно, за да отпъждат кучетата, когато ги нападат. А аз мисля, че ги нападат редовно. Извинявай, Гералт, ако имаш друго мнение за магьосниците, предполагам, че и в твоята професия ги има, но според мен те са паразити и глупаци. Към вас, вещерите, сред народа има повече уважение и доверие. Вие сте, така да се каже, по-конкретни.
     Гералт се усмихна, но премълча.
     – Но по въпроса – кметът погледна в халбата си, доля бира на себе си и на ривиеца. – Някои от съветите на магьосниците съвсем не изглеждаха глупави. Един предлагаше да се изгори вампирката заедно с двореца и саркофага, друг съветваше да й се отсече главата с лопата, останалите бяха привърженици за забиване на колове от трепетлика в различни части на тялото, разбира се, през деня, когато дяволицата спи в ковчега си, изтощена след нощните веселия. За съжаление, намери се един, шут с островръха шапка на плешивата си глава, гърбав отшелник, който измисли, че това са магии, които могат да бъдат премахнати, и че вампирката отново може да стане дъщерята на Фолтест, красива като картинка. Трябва само да се остане в криптата през цялата нощ – и това е всичко. След което, можеш да си представиш, Гералт, що за малоумник беше, отиде да нощува в двореца. Както лесно можеш да се досетиш, от него не остана много, май само шапката и жезъла. Но Фолтест се вкопчи в тази идея като репей към опашката на куче. Забрани всички опити да се убива вампирката и извика във Визим от всички възможни кътчета на страната шарлатани, които да се опитат да свалят магията от принцесата. Колко колоритна беше тази компания! Някакви сгърчени старици, някакви недъгави, мръсни, братко, въшливи, жал да ти стане. И като започнаха да магьосничат – главно над чините и халбите. Разбира се, някои от тях Фолвест или Съвета разобличиха бързо, някои дори обесиха на оградите от колове, но твърде малко, твърде малко. Аз всичките бих ги обесил. Сигурно е излишно да споменавам, че междувременно вампирката успя да изяде и някои други, без да обръща внимание на мошениците и техните заклинания. Както и че Фолтест вече не живееше в двореца. Никой вече не живееше там.
     Велерад замълча, отпи от бирата. Гералт също мълчеше.
     – И това, Гералт, продължава вече шест години, защото туй нещо се роди преди четиринайсет години. През това време имахме и много други грижи, защото воювахме с Визимир от Новиградз, но по напълно прилични, разбираеми причини, заради преместване на пограничните стълбове, а не заради някакви дъщери или роднински отношения. Фолтест, между другото, вече започва да говори за брак и да разглежда изпратените от съседските кралски дворове портрети, които по-рано би хвърлил в отходната яма. Но от време на време отново го обхваща тази мания и изпраща конници да търсят нови магьосници. Е, и награда обеща, три хиляди, заради което се стекоха малцина откачалки, странстващи рицари, дори един пастир, известен в цялата околност кретен, нека почива в мир. А вампирката добре си живее. Само от време на време разкъсва някого. Свиква се с това. А от онези герои, които се опитват да свалят магията от нея, ползата е поне, че вампирката се наяжда на място и не излиза извън двореца. А Фолвест има нов дворец, съвсем приличен.
     – За шест години – Гералт вдигна глава – за шест години никой не свърши тази работа?
     – Не. – Велерад изгледа вещера проницателно. – Сигурно защото е невъзможно да се свърши, и ще се наложи да се примири с това. Говоря за Фолтест, нашия милостив и любим владетел, който все още заковава тези послания на кръстопътищата. Само че доброволците понамаляха. Наистина, наскоро се появи един, който обаче искаше непременно да получи тези три хиляди предварително. Е, сложихме го в чувал и го хвърлихме в езерото.
     – Навъдиха се мошеници.
     – Така си е. Даже са прекалено много – съгласи се кметът, без да изпуска вещера от поглед. – Затова, когато отидеш в двореца, не искай златото предварително. Ако изобщо отидеш, разбира се.
     – Ще отида.
     – Е, твоя работа. Но помни и моя съвет. Ако става въпрос за наградата, в последно време започнаха да говорят за втората й част, казах ти за нея. Принцесата – за съпруга. Не знам кой го е измислил това, но ако вампирката изглежда както разправят, шегата се получава изключително мрачна. Но беше достатъчно да се намерят глупаци, които да хукнат в галоп към двореца, и веднага се разнесе вестта, че се е появила възможност да се влезе в кралското семейство. По-конкретно – двама обущари-чираци. Защо обущарите са такива глупаци, Гералт?
     – Не знам. А вещери, кмете? Опитваха ли?
     – Имаше няколко, че как иначе? Но най-често, когато чуеха, че вампирката не бива да се убива, а да се свали магията от нея, свиваха рамене и си тръгваха. Заради което моето уважение към вещерите значително нарасна. Е, а после дойде един, по-млад от теб, не му запомних името, ако изобщо си го е казал. Той опита.
     – Е, и?
     – Зъбатата принцеса беше разхвърляла вътрешностите му на бая разстояние. Около половин изстрел с лък.
     Гералт поклати глава.
     – И това ли е всичко?
     – Имаше още един.
     Велерад замълча. Гералт не го прикани да продължи.
     – Да – каза най-накрая кметът. – Имаше още един. Отначало, когато Фолтест го заплаши с бесило, ако убие или осакати вампирката, той само се разсмя и започна да си събира багажа. Но после…
     Велерад отново снижи гласа си почти до шепот, наведе се над масата:
     – После се зае със задачата. Виждаш ли, Гералт, тук, във Визим, има няколко разумни хора, дори на високи длъжности, на които всичко това им е омръзнало. Говори се, че тези хора са убедили тайно вещера да убие вампирката без никакви церемонии и вълшебства, а на краля да каже, че вълшебството не е подействало, че дъщеря му е паднала от стълбите, с други думи – че е станал нещастен случай. Кралят, естествено, ще се разгневи, но всичко ще завърши с това, че няма да плати нито орен за награда. Хитрият вещер отговори, че безплатно можем и сами да се опитаме да убием вампирката. Какво да се прави… отстъпихме, потъргувахме… Само че нищо не излезе от това.
     Гералт вдигна вежди.
     – Нищо, казвам – продължи Велерад. – Вещерът не поиска да отиде веднага, първата нощ. – Мота се, дебна, обикаля из околността. Най-накрая, разправят, видял вампирката, вероятно – в действие, защото чудовището не излиза от ковчега само за да поразкърши крака. Видял я е, и същата нощ офейка. Без да си вземе довиждане.
     Гералт изкриви леко устни в нещо като усмивка.
     – Разумните хора – започна той – вероятно още имат тези пари. Вещерите не взимат предварително.
     – Да – отвърна Велерад, – вероятно ги имат.
     – И колко са? Според слуховете?
     Велерад се усмихна.
     – Някои казват, че са осемстотин.
     Гералт поклати глава.
     – А други твърдят – промърмори Велерад, – че са хиляда.
     – Не е много щедро, като се има предвид, че слуховете обикновено преувеличават. В края на краищата кралят дава три хиляди.
     – Не забравяй за принцесата – изрече подигравателно Велерад. – За какво да го обсъждаме? Естествено, че няма да получиш тези три хиляди.
     – Откъде знаеш?
     Велерад тресна с длан по масата.
     – Гералт, не ми разваляй мнението за вещерите! Това продължава вече повече от шест години. Вампирката убива до петдесет човека годишно, сега по-малко, защото всички стоят надалеч от двореца. Не, братко, аз вярвам в магии, виждал съм какво ли не, и вярвам, донякъде, разбира се, в способностите на маговете и вещерите. Но това махане на магията е глупост, измислена от гърбав и сополив старец, оглупял от отшелническия си недоимък; глупост, в която не вярва никой. Освен Фолтест. Не, Гералт! Ада роди вампирка, защото спа със собствения си брат, такава е истината и никакви чародейства няма да помогнат тук. Вампирката яде хора като вампирка, и трябва да бъде убита, нормално и просто. Слушай, преди две години хората от някакво затънтено място край Махакам, на които някакъв дракон им ядял овцете, се събрали, утрепали го с тоягите си и дори не сметнали за нужно да се хвалят много-много. А ние тук, във Визим, очакваме чудо и по всяко пълнолуние запираме вратите си или завързваме престъпниците на стълб пред двореца с надеждата, че вампирката ще се наяде и ще се върне в ковчега.
     – Добър подход – усмихна се вещерът. – Престъпността намаля ли?
     – Ни най-малко.
     – Как да стигна до двореца, този, новия?
     – Лично ще те съпроводя. А какво става с предложението на разумните хора?
     – Кмете – каза Гералт – защо бързаш? Нали наистина по време на работа може да стане нещастен случай, въпреки моето желание. Тогава разумните хора ще трябва да помислят как да ме спасят от гнева на краля и да подготвят онези хиляда и петстотин орена, за които говорят… хората.
     – Ставаше въпрос за хиляда.
     – Не, господин Велерад – изрече решително вещерът. – Този на когото сте давали хиляда, е избягал още като е видял вампирката и дори не се е пазарил. Значи рискът струва доста повече от хиляда. Дали струва повече от хиляда и петстотин – ще видим. Разбира се, ще се сбогувам предварително.
     Велерад се почеса по тила.
     – Гералт? Хиляда и двеста?
     – Не, кмете. Това не е лесна работа. Кралят дава три, а трябва да ви кажа, че понякога е по-лесно да се свали магията, отколкото да се убие. В края на краищата някой от тези преди мен щеше да убие вампирката, ако беше толкова лесно. Мислите ли, че са позволили да бъдат изядени само защото ги е било страх от краля?
     – Е, добре, братко – поклати тъжно глава Велерад. – Договорихме се. Само че на краля нито дума за нещастен случай по време на работа. От все сърце те съветвам.

III

     Фолтест беше слаб, с красиво – прекалено красиво – лице. Все още нямаше четирийсет, както прецени вещерът. Седеше на нисък, покрит с резба стол от черно дърво и бе изпънал крака към огнището, до което се грееха две кучета. До него, върху един сандък, беше седнал възрастен брадат мъж със здраво телосложение. Зад краля стоеше друг, разкошно облечен, с гордо изражение на лицето. Велможа.
     – Вещер от Ривия – каза кралят след минутното мълчание, което се възцари след встъпителната реч на Велерад.
     – Да, господарю. – Гералт наведе глава.
     – От какво ти е побеляла косата? От магии? Виждам, че не си стар. Е, добре, добре. Това е шега, не отговаряй. Както предполагам, имаш някакъв опит?
     – Да, господарю.
     – Бих искал да послушам.
     Гералт се наведе още по-ниско.
     – Нали знаете, господарю, че кодексът ни забранява да говорим за това, което правим.
     – Удобен кодекс, любезни вещерю, много удобен. Е, все пак, така, без подробности? Имал ли си работа с боровици?
     – Да.
     – С горски духове?
     – Да.
     Фолтест се поколеба.
     – С вампири?
     Гералт вдигна глава, погледна краля в очите.
     – Да.
     Фолтест извърна поглед.
     – Велерад?
     – Слушам, милостиви господарю.
     – Обясни ли му нещата?
     – Да, милостиви господарю. Той твърди, че може да се махне магията от принцесата.
     – Това го знам отдавна. А по какъв начин, любезни вещерю? А, наистина, спомних си. Кодексът. Добре. Само една малка забележка. Идваха тук при мен няколко вещери. Велерад, разказа ли му? Добре. Така че ми е ясно, че вашата специалност предвижда главно умъртвяване, а не премахване на магии. Това не ме интересува. Ако падне и косъм от главата на дъщеря ми, ти ще сложиш своята на дръвника. Това е всичко. Острит и вие, господин Сегелин, останете и му разкажете всичко, което поиска. Те винаги много питат, вещерите. Нахранете го и нека живее в двореца. Няма защо да се шляе по кръчмите.
     Кралят се изправи, подсвирна на кучетата и тръгна към вратата, разхвърляйки сламата, покриваща пода на стаята. На вратата се обърна:
     – Ако се получи, вещерю, наградата е твоя. Може да добавя нещо, ако се представиш добре. Разбира се, в приказките за даването на принцесата за съпруга няма нищо вярно. Надявам се, не мислиш, че ще дам дъщеря си на първия срещнат скитник?
     – Не, господарю, не мисля.
     – Добре. Това доказва, че не си глупав.
     Фолтест излезе и затвори вратата след себе си. Велерад и велможите, които до момента стояха прави, седнаха на масата. Кметът допи наполовина пълната чаша с вино на краля, погледна в каната, изруга. Острит, който беше седнал на стола на краля, гледаше вещера изпод вежди, приглаждайки покритите с резба странични облегалки. Сегелин, брадатият, кимна на Гералт.
     – Сядайте, любезни вещерю, сядайте. Сега ще донесат вечеря. Какво искате да знаете? Кметът Велерад, мисля, ви е казал всичко. Познавам го и съм сигурен, че е казал по-скоро повече, отколкото по-малко.
     – Само няколко въпроса.
     – Питайте.
     – Кметът каза, че след появата на вампирката кралят е извикал много Просветени.
     – Така беше. Само не казвайте "вампирката", а "принцесата". Така ще ви бъде по-лесно да се изпуснете пред краля… и да избегнете свързаните с това неприятности.
     – Сред Просветените имаше ли някой известен? Прочут?
     – Такива имаше и тогава, и по-късно. Не помня имена… А вие, господин Острит?
     – Не помня – каза велможата. – Но помня, че някои имаха слава и признание. За това говореха мнозина.
     – Съгласни ли бяха по въпроса, че магията може да се премахне?
     – Бяха далеч от съгласието – усмихна се Сегелин. – По всеки един въпрос. Но изказаха такова предположение. Ставаше въпрос за прост метод, който изобщо не изисква магически способности, и доколкото разбрах, същността му беше в това да се прекара нощта, от залез до трети петли, в подземието до саркофага.
     – Какво по-лесно от това? – изсмя се Велерад.
     – Искам да ми опишете как изглежда… принцесата.
     Велерад скочи от стола.
     – Принцесата изглежда като вампирка! – изкрещя той. – Като най-вампирската вампирка, за която съм чувал. Нейно височество кралската дъщеря, проклетият изрод, е четири лакти висока, прилича на бирена бъчва, устата й е от ухо до ухо, пълна със зъби, остри като ками, има червени очи и коси. Лапите й с нокти като на дива котка висят до самата земя. Чудно как още не са започнали да изпращат нейни миниатюри по приятелските дворове. Принцесата, чумата да я тръшне дано, вече е на четиринайсет години, време е да я дадат за съпруга на някой принц!
     – Успокой се, кмете – намръщи се Острит, поглеждайки към вратата. Сегелин леко се усмихна.
     – Описанието, макар и толкова образно, беше доста точно, а именно това беше нужно на уважаемия вещер, нали така? Велерад само забрави да добави, че принцесата се придвижва с невероятна бързина и че е доста по-силна, отколкото може да се съди по височината и структурата й. А това, че е на четиринайсет, е факт. Ако изобщо има някакво значение.
     – Има – каза вещерът. – А само при пълнолуние ли напада хора?
     – Да – отвърна Сегелин. – Ако се случва извън стария дворец. Вътре в двореца хората са загивали независимо от фазите на луната. Но от двореца тя излиза само при пълнолуние, и то не винаги.
     – Имало ли е поне един случай на нападение през деня?
     – Не. През деня – не.
     – Винаги ли изяжда жертвите си?
     Велерад се изплю върху сламата.
     – Усети се, Гералт, сега ще вечеряме. Пфу! Изяжда ги, нахапва ги, оставя ги – винаги е различно, предполагам, зависи от настроението й. На един беше отхапала само главата, неколцина беше изкормила, и неколцина беше огризала до кости. Мамицата й!
     – Внимавай, Велерад – прошепна Острит. – За вампирката говори каквото искаш, но не обиждай Ада пред мен, както не би посмял и пред краля!
     – А оцелял ли е някой от онези, които е нападнала? – попита вещерът, изглежда, без да обръща внимание на избухването на велможата.
     Сегелин и Острит се спогледаха.
     – Да – каза брадатият. – В самото начало, преди шест години, тя се нахвърли на двама войници, застанали на стража при криптата. Единият успя да избяга.
     – И по-късно – добави Велерад, – мелничарят, когото тя нападна край града. Помните ли?

IV

     Доведоха мелничаря на другия ден, късно вечерта, в стаичката над караулното помещение, където бяха настанили вещера. Доведе го войник с наметало и качулка.
     Разговорът не даде съществена информация. Мелничарят беше изплашен, мрънкаше и заекваше. Вещерът научи повече от белезите му: вампирката имаше впечатляваща захапка и наистина остри зъби, включително много дълги горни кучешки зъби – четири, по два от всяка страна. Ноктите, очевидно, бяха по-остри, отколкото на дивите котки, но не толкова извити. Точно това беше помогнало на мелничаря да се измъкне.
     След като приключи с оглеждането, Гералт освободи с кимане мелничаря и войника. Войникът избута младежа през вратата и свали качулката си. Това беше самият Фолтест.
     – Не ставай – каза кралят. – Посещението ми е неофициално. Доволен ли си от разпита? Чух, че сутринта си бил в двореца.
     – Да, господарю.
     – Кога ще се захванеш за работа?
     – До пълнолуние има четири дни. След пълнолуние.
     – Искаш първо да я видиш?
     – Няма нужда. Но ситата… принцеса… няма да е толкова подвижна.
     – Вампирката, уважаеми, вампирката. Зарежи дипломатичността. Принцеса тя тепърва ще бъде. Всъщност точно за това искам да поговорим. Отговори ми, неофициално, кратко и ясно: ще бъде ли или няма да бъде? Само не ми се скривай зад никакви кодекси.
     Гералт потри челото си.
     – Потвърждавам, че магията може да бъде премахната, господарю. И ако не греша, наистина с прекарването на нощта в двореца. Третите петли, ако заварят вампирката извън саркофага, ще премахнат урочасването. Обикновено точно така се постъпва с вампирите.
     – Толкова лесно?
     – Изобщо не е толкова лесно, господарю. Първо – тази нощ трябва да я преживея. Второ – възможни са отклонения от нормата. Например: не една нощ, а три. Една след друга. Има и такива случаи… е… безнадеждни.
     – Да – махна ядосано Фолтест. – Непрекъснато това слушам от кой ли не. Убийте чудовището, защото случаят е неизлечим. Уважаеми, сигурен съм, че с теб вече са разговаряли. Нали? Направо убивай човекоядката без церемонни, а на краля кажи, че не се е получило? Той няма да плати – обаче ние ще платим. Много удобен начин. И евтин. Защото кралят ще нареди да отсекат главата на вещера или да го обесят, а златото ще си остане в джобовете.
     – А кралят със сигурност ли ще нареди да обезглавят вещера? – намръщи се Гералт.
     Фолтест гледа дълго ривиеца в очите.
     – Кралят не знае – изрече най-накрая той. – Но вещерът трябва да има предвид тази възможност.
     Сега Гералт помълча.
     – Смятам да направя всичко, каквото е по силите ми – каза той след малко. – Но ако нещата тръгнат зле, ще се защитавам. Вие, господарю, също трябва да имате предвид тази възможност.
     Фолтест се изправи.
     – Ти не ме разбра. Не става въпрос за това. Ясно е, че ще я убиеш, ако стане напечено, независимо дали това ми харесва, или не. Иначе тя ще убие теб, това е сигурно. Не разгласявам това, но не бих наказал някой, който я убие при самоотбрана. Но няма да допусна да я убият, без да се опитат да я спасят. Вече се опитваха да подпалят стария дворец, стреляха по нея с лъкове, копаха ями, слагаха уловки и капани, докато не обесих неколцина. Но не става въпрос за това. Слушай, уважаеми!
     – Слушам.
     – След трети петли вампирката няма да я има, ако съм разбрал правилно. А какво ще има?
     – Ако всичко мине както трябва – четиринайсетгодишно момиче.
     – С червени очи? Със зъби като на крокодил?
     – Нормално четиринайсетгодишно момиче. Само че…
     – Какво?
     – Физически.
     – Ето на! А психически? Всеки ден на закуска – кофа кръв? Момичешко бедро?
     – Не. Психически… е невъзможно да се каже. Мисля, че на равнището... трудно е да кажа… три-четири годишно дете. Ще се нуждае дълго време от големи грижи.
     – Това е ясно. Уважаеми?
     – Слушам ви.
     – Това може ли да се върне при нея? По-късно?
     Вещерът мълчеше.
     – Аха – изрече кралят. – Може. И тогава – какво?
     – Ако след дълга, няколкодневна липса на съзнание тя умре, тялото трябва да се изгори. Бързо.
     Фолтест се навъси.
     – Но не мисля, че ще се стигне дотам – добави Гералт. – За по-сигурно, господарю, ще ви дам няколко съвета как да намалите опасността.
     – Още сега? Не е ли прекалено рано, уважаеми? А ако…
     – Още сега – прекъсна го ривиецът. – Какво ли не се случва, господарю. Може да стане така, че на сутринта да намерите в криптата принцесата със свалена магия и моя труп.
     – Дори това? Въпреки разрешението ми за самоотбрана? От което, изглежда, ти не се нуждаеш особено много…
     – Това е сериозна работа, господарю. Рискът е много голям. Затова слушайте: принцесата трябва да носи постоянно на шията си сапфир, най-добре – инклуз, на сребърна верижка. Постоянно. Денем и нощем.
     – Какво е това инклуз?
     – Сапфир с мехурче въздух вътре. Освен това в камината на спалнята й от време на време трябва да се изгарят клончета от хвойна, жълт цветилник и лещак.
     Фолтест се замисли.
     – Благодаря за съветите, уважаеми. Ще се придържам към тях в случай, че… А сега ме слушай внимателно. Ако видиш, че случаят е безнадежден, убий я. Ако премахнеш магията, но разбереш, че момичето няма да бъде… нормално… ако у теб се появи дори сянка на съмнение в това, че всичко е минало както трябва – убий я. Не се бой от мен. Аз ще ти се развикам пред хората, ще те изгоня от двореца и града, но нищо повече. Награда, разбира се, няма да ти дам. Може би ще си изтъргуваш нещо – знаеш от кого.
     Двамата помълчаха.
     – Гералт. – Фолтест за пръв път нарече вещера по име.
     – Слушам ви.
     – Колко истина има в слуховете, че детето е станало такова, а не друго, защото Ада беше моя сестра?
     – Малко. Заклинанието трябва да се направи, такива заклинания не се появяват сами. Но мисля, че връзката със сестра ви е била причината да се направи заклинанието, и следователно е причина за този резултат.
     – Така и предполагах. Така говореха някои от Просветените, макар и не всичките. Гералт, откъде идват тези неща? Заклинанията, магиите?
     – Не знам, господарю. Просветените се занимават с изследване на причините за тези явления. На нас, вещерите, ни е достатъчно да знаем, че с концентриране на волята могат да се предизвикат такива явления и да знаем как да боравим с тях.
     – Да убивате?
     – Най-вече. За това, впрочем, ни плащат най-често. По принцип хората просто искат да се предпазят от заплахата. Ако на съвестта на чудовището лежат и трупове на хора, към мотивите се добавя и отмъщението.
     Кралят стана, разходи се из стаята, спря пред окачения на стената меч на вещера.
     – С този ли? – попита той, без да поглежда Гералт.
     – Не. Този е против хора.
     – Да, чух за това. Знаеш ли какво, Гералт? Ще вляза с теб в криптата.
     – Изключено.
     Фолтест се обърна, очите му заискряха.
     – Знаеш ли, магьоснико, че не съм я виждал нито веднъж? Нито при раждането, нито… по-късно. Страх ме беше. Може и да не я видя никога, нали? Имам право поне да видя как я убиваш.
     – Повтарям – изключено е. Това ще означава сигурна смърт. И за мен също. Достатъчно е да отслабя вниманието си, волята си… Не, господарю.
     Фолтест се извърна и тръгна към вратата. На Гералт му се стори, че той ще излезе, без да каже нито дума, без прощален жест, но кралят се спря и го погледна.
     – Ти будиш доверие – каза той. – Макар и да знам що за стока си. Разказаха ми какво е станало в кръчмата. Сигурен съм, че си убил тези главорези само за да вдигнеш шум, да смаеш хората и мен. Убеден съм, че си могъл да се справиш с тях и без да ги убиваш. Страхувам се, че никога няма да разбера дали отиваш да спасиш дъщеря ми или да я убиеш. Но съм съгласен на това. Принуден съм да се съглася. И знаеш ли защо?
     Гералт не отговори.
     – Защото – каза кралят – мисля, че тя страда. Нали?
     Вещерът гледаше проницателно краля. Не потвърди, не направи дори най-малък жест, но Фолтест знаеше. Знаеше отговора.