Робърт Невил е последният човек на земята. Поне доколкото той знае. Всички останали са се превърнали във вампири. Спят в коматозен сън през деня, неспособни да понесат слънчевата светлина, а нощем излизат да търсят кръв. Във всичко това няма и оттенък на онази романтика, която имат средновековните истории за вампири. Реалността е грозна и отвратителна. Вампирите са пошли човекоподобни пародии на онова, което някога са били хората. През нощта Робърт Невил се заключва в укрепената си къща и се отдава на горчиви спомени, а през деня търси и убива вампирите в скривалищата им. И продължава да се пита има ли някаква надежда и смисъл в това да е последният човек. Книгата е странна комбинация между класическите легенди за вампири и съвременна фантастика. Вампиризмът е обяснен научно, цялата му романтика е развенчана и е описан с обективно отвращение.
Самият Робърт Невил не е някой идеализиран, самоотвержен ловец на вампири, а отчаян, преждевременно остарял и подивяващ човек, пълен със собствени пороци и демони.
Може би най-силното нещо в Аз съм легенда е атмосферата, която създава – много мрачна, но много достоверна, въпреки добре познатата тема, която е взета за основа.
Друг плюс е, че книгата не е излишно дълга, по-скоро новела, отколкото роман. И макар за пръв път да е издадена през 1954, тя не звучи демодирано или неестествено.
Краят е... неочакван. Не е точно лош, но в никакъв случай не е и хубав. Определено обаче е изненадващ и повдигащ куп въпроси, най-вече онези стандартните, за това какво е добро и какво зло.
Лично за мен тази книга няма да се нареди сред любимите. Но ще е от онези, които ще запомня. Както с идеята, така и с адски живото описание на загиващия стар свят.
Роланд
Аз съм легенда е от онези книги, при които не е съвсем ясно на пръв поглед какво им е толкова специалното. На повърхността тя е просто хорърче с вампири с малко по-завъртяна идея – вирус, превърнал хората в кръвосмучещи чудовища, при това от най-класическия плашещ се от чесън, хиберниращ през деня и умиращ от дървени колове в сърцето тип.
Главният герой Робърт Невил е просто човек, оказал се някак резистентен на вируса, който си е поставил за цел да обикаля из града по светло, търсейки скривалищата на вампирите, за да ги избива. Нощем обаче той се превръща в затворник в собствения си ограден с чесън дом, където те неотменно се събират, за да хвърлят камъни по прозорците му, да го ругаят и да го предизвикват да излезе.Всъщност именно последното е един от най-силните елементи на книгата. Сюрреализмът на ситуацията просто може да те помете. Жените разголват цици, за да го примамят, някогашният му най-добър приятел не спира да му крещи, като същевременно му прави всякакви мизерии. Безмозъчни зомбита (вдигнатите от вируса мъртъвци, които, за разлика от живите вампири, нямат разум) обикалят наоколо и рушат всичко наоколо си.
За хората, гледали първо филма, книгата вероятно ще е доста странна. В нея Невил не е нито военен, нито учен. Той е просто обикновен човек, който през половината действие дори не знае как са се получили тия вампири и защо той не е такъв. Всичко останало е налице – страхът, самотата, бавната лудост... но за разлика от филма, тук я има и омразата. Робърт Невил на Ричърд Матисън изобщо не е самарянин и в ума му няма мисли за спасяване. Той мрази вампирите и прекарва всеки свободен миг в търсене на бърлогите им, във винаги безрезултатен лов на някогашния си най-добър приятел, който е и най-коварният му враг.
Тази агресия и лудост са именно това, което отличава Аз съм легенда от останалите "вампирски" четива, ако изключим разликата в обстановката. Героят тук не е жертва, той е ловец. Той се бори със зъби, нокти и ярост, отмъщавайки за нещо, което дори не може да назове, в самота, която бавно гризе здравия му разум.
И ако всичко това звучи силно незадоволително и неубедително, то причината е, че подобни неща просто не се поддават на описание, те трябва да бъдат възприети директно. А възприемането на Аз съм легенда, освен изключително приятно, е и доста лесно, защото книгата е почти новела и се чете ужасно бързо. Горещо препоръчвам да го направите, ако още не сте.
Рандъм
Въпреки че евъргрийнът този брой е вдъхновен от завъртането на големия екран на едноименния филм, самата книга е доста слабо свързана с него. Аз съм легенда е симпатично малко книжле, което трудно може да се нарече роман, тъй като с обема си не го докарва до повече от повест. Не е твърде чудно, че произведението на Ричард Матисън се е утвърдило като важна творба във фантастичния жанр. Най-малкото защото се чете извънредно леко и защото е оригинален поглед върху любимата тема за вампирите.
За мое съжаление, Аз съм легенда не успя да ме впечетли особено. За сто и нещо странички авторът е успял да нахвърля няколко ценни идеи и да загатне страхотна атмосфера, лъхаща в обитавания от вампири свят, в който Робърт Невил е последният оцелял човек. Бавното психологическо пропадане на героя-отшелник, измъчван всяка нощ
от призраците на мъртвите и възкръсналите тела на същите, е изключително силен пункт и в книгата има няколко много силни момента, посветени на него. Само че Робърт Невил така и не се превръща в докрай убедителен образ, поне не и за мен. Няма да правя паралели с филма, защото това не винаги е правилна практика, но може би Ричард Матисън не е подозирал потенциала на идеята си и затова не я е развил в пълния й блясък. Лично ми възприемане на Невил беше за твърде студен и неподатлив на съпреживяване герой, дори в изблиците си на крайна емоция и психическа уязвимост. Което не говори твърде добре за разказваческите умения на автора, или може би за моите читателски възприятия, а най-вероятно е смес между двете и моментната ми настройка. Защото фокусът на тази история (както и във филма, именно тук е общата опора, върху която се крепят двете) е в това да влезеш под кожата на последния човек на света, в умопомрачителното му ежедневие на обречена борба с епидемията, с някогашните живи, с дебнещата отвсякъде лудост на самотата. Аз съм легенда постига усещането за безизходица на някакво ниво, но поне мен не успя да ме уплаши, да ме потопи в чистия ужас – не този от смъртта и вампирите, ами вътрешноприсъщия страх от самотата. Покрай същността са минали и доста интересните обяснения, които авторът дава за произхода на вампиризма и корените му в човечеството. Най-ценни като че ли са разсъжденията за общественото мнение, насаждащо психози с митологични мащаби, и за начините да обърнеш напълно представите за нормално и чудовищно. Нищо от тези ценни авторови хрумвания обаче не е получило достатъчно развитие, за да грабне истински и да хвърли въображението в творчески бяс. Най-вече защото ми беше трудно да определя какво точно претендира да бъде Аз съм легенда – психологически роман, хорър, философия? – не можах и да се потопя дълбоко в света на Матисън и да усетя тънкия неуловим ужас, който подобна творба би трябвало да всява.
Въпреки всичко написано, съществени критики към книгата не мога да измисля. Горните са по-скоро разочарования от гледна точка на недоразвити силни страни. Аз съм легенда може и далеч да не е шедьовър, но определено е много приятно книжле, което все пак се счита за класически жанров текст, а това говори красноречиво за новаторството му по онова време.