Ако сте чели неотдавнашния евъргрийн и си спомняте колко жлъч изсипах по адрес на Звездните рейнджъри, мисля, че вече ви е пределно ясно накъде бия с този малко длъжък увод. Ако не – четете и ще чуете, дето се вика.
Вечната война започва през 1997, когато главният герой Уилям Мандела е привикан под знамената да спасява Земята от извънземна паплач. Да живее оригиналността.
Та пичът се бори ли, бори с мръсните, долни, подли врагове, а именно собствените си командири и управници, като от време на време води и битки с тауранците, които са в ролята на големите лоши извънземни, само че не се знае дали са лоши и за какво точно се борят.
Но както обикновено войната е на принципа каквото повикало (куршуми, бомби, миротворчески мисии), такова се обадило (бомби, самолети, ако трябва и турбо поп-фолк) и се проточва има-няма хиляда години заради добрия стар релативистичен ефект.Целият този купон се води на фона на промените, ставащи на Земята, които доста шашкат нашето момче – вие как ще се почувствате, ако като се върнете у дома изнурени, мръсни и загорели, потърсите първия публичен дом, а се окаже, че всички земляни са станали гейове и лесбийки? И за капак властите аха-аха да ви затворят за лечение на хетеросексуалност?
В интерес на истината бъдещите общества, описани от Холдеман, не са нито особено детайлно обрисувани, нито пък блестят с оригиналност, но пък не е и това целта. Идеята е да се покаже колко отчужден от новата реалност е главният герой и авторът се е справил с това достатъчно добре.
Главното в книгата е добрата стара концепция за абсурдността на войната. Голямо клише, наистина, но чрез фантастичният елемент в него е вдъхнат нов живот.
Какво имам предвид ли?
Ами въпросната война се води по абсурден начин поради гигантските разстояния, скорости и изкривяванията във времето, причинени от въпросните скорости. Командири биват назначавани за водачи на военни формирования, чиито членове ще се родят век по-късно от момента на назначение, просто защото командирът им има много път до базата на обучение и за него времето тече много по-бързо. Битките се водят на планети в близост до черни дупки, планети, които освен за военни бази не стават за абсолютно нищо друго, поради факта, че температурата на повърхностите им е близка до абсолютната нула. Промиване на мозъци с хипноза, пропаганда в планетарен, че и по-голям мащаб – въобще въпросната "вечна" война е описана с най-черни краски. Най-смразяващото е, че войните в нашия свят често са не по-малко абсурдни и глупави, макар и да не се водят в такива екстремални условия или срещу извънземен противник.
Джо Холдеман е ветеран от Виетнам и очевидно е базирал книгата на преживяното там. Повествованието се води от първо лице и засяга най-вече личните преживявания на разказвача, а не войната като цяло, така че ако някой иска грандиозни битки с невероятна стратегия и планиране, да ходи да чете записките на Юлий Цезар или да играе Total War.
Стилът е много четивен, без излишни словесни украси и високо литературни претенции. Доста събития са описани на няколкостотин страници, така че не очаквайте чудеса от дълбочина при изграждането на света и героите. Последните все пак на мен ми бяха доволно симпатични, може би защото от книги на военна тематика човек е склонен да очаква или някакви супермени с промити мозъци, или ултрапацифисти, които на всяка страница се тюхкат колко е тежко да си войник, но стоят в армията, пък дори и никой да не ги е бил по главата да се записват там и да могат да напуснат когато им е кеф.
И тук героите мразят участта си, но чат-пат ги спохождат и други мисли, а и имат доста добри причини за тази омраза, както може би вече стана ясно от лекия преразказ по-горе.
Предполагам, че емпатията ми към персонажите е една от причините анти-военното послание на книгата да ми подейства доста силно на чисто емоционално ниво, осoбено когато я четох за първи път. Въздействие, което, апропо, е главната причина, поради която ценя Вечната война.
Ако трябва да изреждам някакви недостатъци на произведението, бих започнал с леко сладникавия и попретупан край. Също така и с нелепата задна корица на моето издание (Орфия, 1994), на която е преразказана цялата книга, включително и въпросния финал, който все пак очевидно е бил замислян с идеята да изненадва поне донякъде.
В крайна сметка лично за мен Вечната война е една много качествена книга. Не знам каква е била конкуренцията по онова време, но подозирам, че политическата обстановка е изиграла важна роля за получаването на наградите Хюго и Небюла. Все пак нека това не ви спира – ако анти-военната тематика във фантастичен сетинг ви звучи интригуваща, книгата си е направо задължителна.
Ян
Вечната война се оказа поредната класическа фантастика, която по една или друга причина бях пропуснал да прочета. В момента книгата е почти неоткриваема на български, така че ако не беше Гибли, която я измъкна от созополската си библиотека, вероятно още дълго време щях да си остана непросветен.
Сравнявана от мнозина със Звездните рейнджъри на Хайнлайн, книгата всъщност е много повече от поредния клонинг. Тя е доста далеч от стандартната военна фантастика и е една от най-антивоенните книги, които съм чел. Поне за себе си я възприех по-скоро като сатира, насочена срещу човешката глупост и безумието, наречено война. Перипетиите на Уилям Мандела са колкото забавни (моментът със сексуалната ориентация например), толкова и тъжни, но той не се оставя да бъде смлян от военната машина, при все, че системата постоянно му го начуква. Големият плюс на Вечната война си остава фактът, че за разлика от повечето военни фантастики, фокусът не е върху следващия враг, нито върху безсмисления екшън и мощните оръжия, а върху размислите на главния герой и съответните послания. При това предадени с чувство за хумор и самоирония. Въпреки малкия обем на книгата (200 и малко странички), Холдеман успява да каже в пъти повече, отколкото болшинството мастити писачи на нашето време успяват да вместят в 5+ тома. Ако случайно сте я пропуснали, разтърсете се и я прочетете. Мисля, че няма да съжалявате
Рандъм
Изключително съм доволен, че по случай настоящия евъргрийн поправих един от многото си пропуски и се запознах с Вечната война на Джо Холдеман. Малката книжка от двеста и нещо странички вече е на тридесет години и безапелационно се нарежда сред класиките в жанра и по-специално в поджанра на военната фантастика. Което неминуемо влече сравнения със Звездните рейнджъри на Хайнлайн. Двете книги имат доста сходна история, но сблъсъкът с чужда враждебно настроена раса е разгледан по диаметрално противоположен начин от Холдеман. Вместо да поставя във фокус казармения живот на героите, катеренето им по стълбата на йерархията, ксенофобията и детайлните сражения, Холдеман е направил саркастична дисекция на безсмислието и абсурда на войната. Българските издатели са направили паралел с Параграф 22 на Хелър и са прави, двете книги имат доста сходен дух, макар и научнофантастичното по-малко братче все пак да е на светлинни години от батко си.
Уилям Мандела следва физика в университета, когато човечеството, наскоро открило метод на пътуване чрез черни дупки (на български се зоват "колапсари", на практика са си добрите стари червееви дупки), се сблъсква с уж агресивните тауранци и прокарва малоумен закон за набиране на интелектуалния елит в армията. Нашият човек се оказва замъкнат за обучение в първата рота, коят
о трябва да се срещне очи в очи с тауранците. Книгата е разделена на няколко глави, които проследяват израстването на Мандела от редник до чин майор, осъществено въпреки неговото силно нежелание да има нещо общо с армията. Първата лично за мен се оказа най-забавна, тъй като очаквах точно нещо хайнлайновско, а получих за протагонист саркастичен, черноглед интелигент-хедонист-пацифист, прецакан от обществото, че и малко простак. Страниците, които описват обучението на ротата, демонстрират страхотен хумор. Лафовете валят, а фактът, че частта на нашите се състои от равно количество мъже и жени, които се праскаха безразборно на спортен принцип, за мен си беше главната атракция през първите петдесетина страници. Затвореното военно общество е разгледано по толкова различен начин от това на Хайнлайн, че няма как да не предизвика усмивки. Цялата атмосфера е дълбоко антивоенна, героите са пълната противоположност на надъханите кандидати за извънземни изтребители, с които сме свикнали от по-голямата част от военната фантастика. Уж четем за война, а близостта с Мандела създава плътна бариера между читателя и военните действия, през която се вижда цялата глупост на безсмислената ксенофобия и идиотизмът на едно военизирано общество. Нещата стават още по-интересни благодарение на фактора, който играят междузвездните пътувания в книгата. В следствие на маневрите с близка до светлинната скорост, с която военните кръстосвачи (преведени на български като "крейсери". Ся, не че нещо, ама това си е руски, по същата логика можеше и крузери да го оставят) се придвижват до колапсарите, теорията на относителността хвърля няколко мощни къча и поставя частта на Мандела в реалност със субективно течащо време. В следствие на което, докато текат битките и пътуванията, които за военните продължават с месеци, на Земята минават столетия. При първото си пребиваване на Земята след мисия редник Мандела установява, че по-голямата част от човечеството е обърнало резбата в следствие на политика на насърчаване от страна на правителствата (не за друго, ами за да ограничели раждаемостта), а гражданите са се превърнали в програмирани в непоправимо блаженство зомбита. Частите в цивилни условия всъщност са доста по-ценни от баталните такива заради погледа на един чужденец от миналото като Мандела върху бъдещето човешко общество. Социалната картинка е своего рода криво огледало на света от близкото минало. Холдеман умело критикува глупостта, ксенофобията, бюрокрацията, законите, които се стремят да те поставят в неразбиваем логически капан също както в Параграф 22. Идеята, че правителството може умишлено и целенасочено да смени сексуалната ориентация на цял един вид и да стигматизира тотално хетеросексуализма, е страхотна и иде да покаже колко глупави можем да бъдем в по-голямата част от времето, докато се водим от шаблонни модели на мислене, които никога не са били истински наши и осъзнати. Друг абсурд са извънземните, които всъщност си нямат хал хабер от военно дело и са доста по-нескопосани от хората в бойните си инициативи. Романът си играе с всички онези малоумни клишета, които познаваме от повечето книги и филми за войната, като в същото време ни дава една близка гледна точка на човек, който е съвсем нормален и няма никакво желание да се сражава. Уилям Мандела си е чист Сизиф, който в края на романа е преживял през хиляда земни години, видял е какви ли не зверства и пристъпи на малоумие от страна на човечество, но въпреки това не се е предал. Сред стабилните дози хумор, от които преобладава черният, и апатична военна хладина и дебелоглавие се намира и топлина и надежда – същата онази, която проблясва в по-известния колега на Мандела, Йосарян.
Въпреки сериозните теми, които зачеква, Вечната война е доста леко и приятно четиво, най-вече заради свежия хумор и приятния главен герой. Освен това се намират и интересни научнофантастични идеи, свързани с военните машинарии и социалните механизми, които биват въвеждани през вековете. Е, някои като че ли леко понакуцват откъм научна обосновка, но фокусът на книгата изобщо не е там и това поне за мен не беше кахър. Донякъде като минус отчитам самите бойни действия, които с няколко изключения, отново демонстриращи абсурда на войната, бяха просто скучни на фона на останалата част от книгата. Тя обаче е достатъчно кратка, че това също да не е проблем, а Холдеман пише доста свежо и приятно, така че текстът тече лесно.
В заключение, Вечната война е изключително приятно книжле, което спокойно може да се изчете и за ден при повечко свободно време. Не е някакво литературно откровение, нито пък и кой знае колко новаторска, но определено е много свеж полъх и ценна трактовка на войната, гарнирана с много и ценен хумор