Сериалът беше свеж полъх в научнофантастичния жанр – жанр, който в аниме индустрията се дави в клишета, при
все че на теория дава най-голям простор за иновации и креативност. Куриозното е, че Towards the Terra се явява адаптация на манга, и то не каква да е манга, а такава от 1977 година – епоха, в която по-голямата част от днешните аниме фенове дори не са били родени.Друг любопитен факт е, че мангаката – Такемия Кейко – се явява и пионер в твърде противоречивия жанр boys' love. Чакайте бе, къде побягнахте? Towards the Terra далеч не се цели към яои фенгърлите, макар в опънинга да има няколко кадъра, които могат погрешно да насадят подобно впечатление.
Всъщност сериалът е най-вече леко старомодна по стил на анимация, но чудесно изпипана сай-фай история, в която дори аз (в случая Алексис) не видях нищо яойно. И от това историята само печели.
Та, за историята...
В
далечното бъдеще човечеството напуска своята
родна планета, след като е успяло да я направи
негодна за живеене, и колонизира друга, а управлението
е поверено на компютър.С времето в процеса на еволюцията се появяват хора с парапсихични и телекинетични способности – така наречените Мю. За да се пребори с тях, системата създава зрелостен изпит, който всъщност тества всеки един индивид за подобни заложби. Ако такива са засечени, индивидът бива елиминиран. Все пак някои успяват да се измъкнат и да оформят общност.
Джоми Маркиз Шин е засечен като Мю на четиринайсетия си рожден ден. За негов късмет, му се притичват на помощ.
Така започва сагата на Джоми.
От другата страна е Кийт – брилянтен индивид, един от онези, които Компютърът-Майка е избрал за свои галеници.
Неизбежно е рано или късно двамата да се изправят един срещу друг.
Интересното е, че от много време насам сериалите започнаха да делят епизодите си на "екшън" или "с развитие на героите" такива. Този сериал направо
поразява с умението си да съчетава сюжет, космически битки, множество герои и отлично развитие на образите им, при това в един и същ епизод.Цялата история протича в продължение на години, с доста скокове напред във времето. Малко е странно, че първите 5 епизода са изцяло посветени на Джоми и Мю, докато следващите 4 се концентрират върху Кийт и системата.
Едно от най-хубавите неща в Towards the Terra е, че сценаристите хич не страдат от скрупули по отношение убиването на герои. Няма "ама още сме в ранен стадий на сериала, не може да го оставим да пукне", няма "пичове, вижте какво – феновете обичат този герой, дайте да го съживим, та да вдигнем рейтинга". Въобще, ако си падате по поетично красиви саможертви или смърт, понеже героят е в ситуация, която го предполага, това е вашият сериал.
За по-бойко настроените зрители има и достатъчно битки със стратегия, тактика, нови оръжия, обрати и въобще всичко както си му е редът.
А на всичкото отгоре сериалът се отличава и с финал, който успява да е едновременно обясняващ много неща, сравнително неклиширан и даващ достатъчна завършеност на историята.
Героите са добре балансирани и действията им рано или късно са обяснени. Тази пълнокръвност е и една от причините да бъде донякъде избегнато и ултимативното клише "добрите срещу лошите" – макар и Мю да заслужават повече симпатиите на зрителите, те не са някакви невинни ангелчета, които по-скоро групово ще се самоскопят, отколкото да наранят някой, който се е опитал да ги убие поне на няколко пъти.Интересно е и да се види, че те, макар и обединени от общата кауза на борба срещу Системата, имат всички проблеми, обичайни за едно общество, което е затворено и в което поколенията постепенно се сменят. При това дори по-силно изразени проблеми, предвид значителната продължителност на живота им.
Системата, държаща цялата власт в света на хората, пък, макар и доста оруелска, също има и своите положителни страни.
Jomy Marquise* Shin започва като най-изтъркания възможен архетип, а именно Избраникът с могъщи суперсили, за които не подозира, и който е призван да спаси света. Съдейки по реакциите на разни форуми, точно това, плюс мрънкането на въпросния персонаж в първите няколко епизода, е накарало доста народ да зареже сериала в самото му начало.Голяма и груба грешка са направили, защото момчето търпи сериозно развитие и става достоен лидер на Мю. И не само защото има най-могъщите парапсихични способности (с други думи по логиката на Джордановите Айез Седай – might makes smart), а защото се учи от грешките си и е готов да посрещне последствията от решенията си като мъж, а не да се тюхка защо световният империализъм е против него.
Keith Anyan пък е като робот – страхотно умен, но почти безчувствен. Подчертавам почти, защото развитието на емоциите у него е ключово. Пичът пращи от куулнес просто. На човек направо му става готино като го гледа как гаднее в някои сцени. Никак не е за пренебрегване и фактът, че го озвучава Такехито Коясу, който както стана дума в сею статията, със сигурност е един от най-добрите сею в момента, да не кажа и въобще. Удивително е да се наблюдава как дори иначе доста противоречивото поведение на Кийт накрая добива смисъл.Seki Leigh Shiroe е обещаващ младеж, син на високо издигнал се в Системата мъж и даващ надежда да повтори това. Но една съдбовна среща на Широе с Джоми променя съдбата му. Историята на Широе е интригуващо преплетена с детската книжка за Питър Пан.
Physis е една от двете обединяващи фигури в обществото на Мю. Тя носи в душата си спомена за Тера – Обетованата планета, планетата-майка. Тя е сляпа пророчица, която помага на Мю да вземат решения. Но не оставайте с впечатлението за вечно пренебрегваната Касандра. Тя просто е онази, която има най-голям шанс да отведе Мю до Изгубения Рай.
Soldier Blue е другата такава фигура. Той е условният водач в началото на историята. Това именно означава и титлата Soldier. Блу е един от най-старите сред Мю, той е и този, който спасява Джоми от Системата, когато момчето е засечено като Мю.
Благодарение на Блу, Джоми намира нужната сила да се бори с Компютъра-Майка и да стане първият Мю, който запазва спомените си от миналото, които иначе биват тотално изтрити. Jonah Matsuka се явява гадже... искам да кажа верният помощник на Кийт и по съвместителство има и способности на Мю. Проблемите при него са два. На първо място – твърде неубедителната му мотивация. Гигантстката му привързаност към Кийт, който се отнася с него като с парцал, май може да се обясни само с голяма доза хомосексуален мазохизъм или с още по-голяма доза чист кретенизъм. На второ място, гласът му е ужасяващо лигав и дразнещ (ако сте гледали Claymore, сетете се за Раки и ще разберете накъде бия, защото ги озвучава същият човек, че и по същия начин).
Музиката е любимата ми смесица от бавни пиано теми и женски вокали при по-емоционалните сцени (с които сериалът изобилства) и бързи парчета с някакъв псевдо-хоров съпровод при битките и въобще по-напрегнатите ситуации. На мен поне саундтракът ми се видя малко прекалено повтарящ се, но общо взето постига 
целта си да изгради подходящата атмосфера.
Анимацията
е повече от реверанс към стария стил на рисуване
от осемдесетте и в началото може да е проблем
за тези, свикнали на по-нови стил или визия,
но качеството е доста добро в продължение
на целия сериал. С облекчение може да се види,
че няма безкрайно дълги близки планове, в
които единственото което се движи, е устата
на героя. Лицата са съразмерни и очите не заемат
половината от тях. И не на последно място,
героите са лесно различими, дори цветовете
на косите им са достатъчно близки до реалността,
за да не дразнят.