Тримата главни герои са доста екзотично трио. Имаме Даниел Уотърхаус, син на пуритан-фанатик, който обаче напук на татенцето става приятел на Исак Нютон, а впоследствие и важна клечка в двора на крал, прочут с разгула си, виден учен, че и атеист за капак. Джак Шафто пък е като излязъл от популярните по онова време романи пикареска – симпатичен мошеник, който въпреки показната си смелост и твърденията си, че е обладан от "дяволчето на перверзността", притежава и достатъчно мозък, за да направи невероятна бандитска кариера (съвсем по постмодернистки, в книгата той наистина става герой на много такива романчета и световна знаменитост). Елиза е бивша робиня, която Джак спасява от харема на турския султан. Момичето, вместо да се държи като госпожица в беда и да се опира на него за закрила, обаче решава, че парите са власт и почва да ги печели в големи мащаби, възползвайки от зараждащия се капитализъм в Холандия. И тримата имат страхотен талант да се набутват в неприятни ситуации и покрай преживелиците им човек наистина може да "види" отблизо почти всички видни личности на епохата, почвайки от Лайбниц, минавайки през Петър Велики и Луи XIV-ти, та чак до невръстния Бенджамин Франклин.Което ме навежда на мисълта, че The Baroque Cycle е в не по-малка степен хроника на епохата, отколкото описания на преживелиците на главните герои. Почти съм сигурен, че ако човек няма интерес към историята, а за предпочитане и познания за XVII-ти век в частност, голяма част от трилогията ще му се стори възскучна. Но за любителите на историята като мен, този аспект на романите е истинско пиршество за ума. Въпреки някои леки разминавания с историческите сведения, личи си че Стивънсън е вложил огромни усилия в пресъздаването на епохата, като особено внимание е отделено на сблъсъка между наука и суеверие/религия и между буржоазия и аристокрация. Като дочете книгата, човек остава с осезаемото чувство, че тези петдесет години (1664-1714) са били наистина важни за света, в който живеем днес; че именно по време на този период са станали огромни промени, които често са пренебрегвани от историците за сметка на познатите на почти всеки невежа Ренесанс и Индустриална Революция.
Но да се върнем на сюжета. Честно казано, той има доста трески за дялане. Неколкократно подготовката за дадена сюжетна линия отнема стотици страници, на чиито фон развръзката изглежда леко претупана поради краткостта си. Също така, в стремежа си да покаже колкото се може повече от периода, някои събития биват забавяни с години по един доста изкуствен начин – между втори и трети том има пауза от цели дванадесет години. И не на последно място, нишката, която свързва различните сюжетни линии в едно цяло (а и свързва трилогията с Cryptonomicon), а именно
търсенето на златото на цар Соломон (което уж съдържа Философския Камък) е съвсем недостатъчна да оправдае трилогия от 2700 страници. Сами по себе си приключенията по цялото земно кълбо на Джак, машинациите на Елиза и талантът на Даниъл да се набутва между шамарите са достатъчно увлекателни, но с риск да изляза старомоден, бих предпочел отделните сюжетни линии да бяха по-свързани помежду си и в крайна сметка да водеха към някаква по-ясна цел. Във втори том отделните парчета от сюжета са много по-майсторски преплетени и допълващи се взаимно, отколкото в другите два, което е леко озадачаващо. Но искам да подчертая, че взети по отделно отделните истории са повече от качествени, а и също така много различни, дори и като стил. Скитанията на Джак ме върнаха в годините, когато жадно четях Карл Май и Емилио Салгари (но са написани като за възрастни разбира се, с типичната за автора полушеговита задълбоченост); премеждията на Елиза са характерните за исторически роман дворцови интриги, в случая обаче с голям икономически привкус, докато при Даниъл се набляга на развитието на науката плюс политика и едно твърде разтеглено надлъгване между престъпник и представител на властта ала Рокамбол. Също така, за разлика от доста от предишните произведения на автора, финалът на трилогията не оставя гадното чувство, че нещата свършват по средата. Като цяло, може да се каже, че мастодонтският сюжет се е оказал твърде голяма лъжица за устата на Стивънсън, но като се има предвид, че замисълът е бил адски амбициозен, дори и доближаването до успеха не е малко постижение (да, това наистина прозвуча по фенбойски).Героите също са доста щекотлив казус – да, пълно е с култови образи, като почнем от Джак, чиято снимка спокойно би могла да стои срещу думата словосъчетанието "забавен авантюрист, но доста луд" в тълковния речник (стига по това време да имаше фотографии и пичът да не беше просто измислен персонаж), минем през френски херцогини, които са чаровни любителки на сатанизма и отровителството и стигнем до Исак Нютон, който вместо да бъде просто достопочтен учен се изявява и като леко чалнат алхимик, религиозен фанатик, дребнав завистник и т.н. Историческите личности са вплетени в действието по прекрасен начин, не отстъпват по шантавост на останалите герои и почти никога не оставят чувството, характерно за повечето исторически романи, че няма начин примерно Луи XIV да върши това и това, защото историята ни казва друго за него. Но освен Елиза и Джак, останалите герои са общо взето недоразвити и леко плоски. Дори и третият главен герой, Даниъл, страда от доста странни промени в мотивацията си, заради нуждите на сюжета и при все че взима сериозно участие във важни събития, за мен той си остана главно свидетел, наблюдаващ нещата отблизо, а не движеща сила или завладяваща индивидуалност. Което е доста голям минус особено в трети том, където по неясни причини повествованието се води от гледната точка на Джак или Елиза ужасно рядко, а и самите те се появяват много по-спорадично отколкото в другите два тома, оставяйки впечатлението, че развитието им спира по средата.
Стилът на Стивънсън е почти изцяло подвластен на иронията и както споменах от трилогията лъха една лека несериозност. Особено приключенията на Джак са толкова претрупано епични и дръзки, че някак си успяват едновременно са и подигравка с приключенския жанр, и прекрасно изпипано произведение от същия. Не ме разбирайте погрешно, в The Baroque Cycle има и сърцераздирателни моменти, има и злодеи, които ще е много лесно да намразите
ама много, но лекият абсурдизъм е вездесъщ. Диалозите къртят мивки и лепят плочки, героите понякога говорят претрупано и изискано съвсем по бароково, след което без проблеми минават на съвременен или някакво подобие на тогавашен жаргон и почват да си подхвърлят мръсотии, и колкото и странно да звучи това изглежда съвсем нормално. Въобще купонът е пълен, аз поне редовно се смеех на глас при четенето, а фактът, че на места сюжетът се развива със скоростта на охлюв още повече обуславя необходимостта да се реазсмеят читателите, за да не заспят някои от тях. За да ни вкара в духа на епохата Стивънсън често използва стария спелинг и значение на доста думи като phanatique, phant'sy, chymistry. В стилово отношение най-очеизбождащият проблем са меко казано раздутите описания. Дори и фанатик на тема история като мен не можа да изтърпи безкрайните страници, в които се описват уличките и забележителностите на Лондон, градините на Версай или някакъв затвор в Мексико. От един момент нататък за мен те не създаваха атмосфера, а бяха просто досадни. Лондонската Кула сигурно е описана на поне двайсет страници (не наведнъж, а част по част покрай развитието на сюжета). Вярно е, че точно там стават ключовите събития в трети том, но това не значи, че трябва читателят да знае къде се намира и как изглежда абсолютно всичко в нейните граници.Макар че и тук има прихващане на съобщения (в случая писма) и разшифроването им, за разлика от Cryptonomicon на това съвсем не е отделено толкова много място и внимание – на читателите са спестени повечето от подробностите. Но също както и в предишната си книга, авторът набляга силно на икономическата теория и практика, които заедно със значимостта на историческите промени в този период, се явяват основните идеи, развити в книгата. Хубавото е, че макар и да бие на изнасяне на лекции, нещата които Стивънсън изтъква за ролята на парите и развитието на капитализма, са интересни дори и за пълен лаик в областта като моя милост. Лошото пак е, че както и с описанията, понякога писателят не знае кога да спре и на места нещата стигат до твърде педантично описване на разни транзакции и спекулации. Също така философските спорове между личности от ранга на Лайбниц и Нютон не са на нивото, което човек би очаквал от такива титани на мисълта, макар че добре илюстрират разликата във възгледите им.
Като цяло, макар да могат да се изтъкнат немалко недостатъци, The Baroque Cycle е задължителна за всеки любител на историческите романи, който не се стряска от необходимостта да изчете хиляди страници, само за да стигне до края. Ако пък за вас история е мръсна дума, пробвайте се само ако имате волско търпение, желание да научите много за XVII-XVIII век или твърде голяма любов към стила на автора. А ако харесвате сайбърпънк романите на Стивънсън и се чудите дали да потрошите немалко пари и да изхабите немалко време в четене на три тухли, аз бих препоръчал да се пробвате първо с Cryptonomicon, която е по-кратичка и действието се развива в по-близка до нас епоха. Ако ви допадне, спокойно можете да нагазите надълбоко и да се насладите на The Baroque Cycle.