За феновете имаше среща с Amorphis и Benediction, при това всеки желаещ можеше да си вземе автограф, да се здрависа и снима с групите и дори да си каже някоя дума с тях. Голямо браво на организаторите и самите групи осъществили това начинание и мисля всички присъстващи го оцениха по достойнство, като обсадиха загражденията към масите за автографи. На разположение бяха ограничени количества оригинален мърчандайз, като до края на концерта фланелките на Benediction с надпис "Killing Music Since 1989" се бяха удобно настанили под кожените якета на доста от присъстващите младежи. Имаше евтина бира и скъпи сандвичи! Имаше хубави момичета! Беше готино!С Overdawn започна представянето на българските групи, които определено се справиха на ниво и загряха малко рехавата публика. Разбира се редиците се сгъстиха за традиционно силните The Revenge Project, които освен, че ни нападнаха с класики като Sunrise is black, Unreal is my trip и Anger to dwell, представиха и част от новия си материал, който (стискам палци) ще видим скоро на диск.
Agathodaimon доста добре се вписаха на сцената и продължиха мрачните нотки на The Revenge Project, а вокалистът със сигурност накара немалко хора да погребат своя ангел пазител под звуците на An angel's funeral. Доста злоба изплюха германците. Само да чуете начина, по който вокалистът произнася името Agathodaimon – сякаш змия изплюва отровата си в ушите ти.
Последва ударна доза британски old school death metal, когато на сцената излязоха Benediction и започнаха безмилостно да забиват хитове като Grind Bastard. Феновете в залата, подтиквани от фронтмена, изляха кофи с пот и се раздадоха до край за любимците си, които – явно приятно изненадани от култовия си статус в България – се снимаха с публиката и изпяха няколко екстра песни, като ни разходиха по цялата си дискография чак до 1989 година и албума Subconscious terror. Чакаме ги пак!
Дойде ред на хедлайнерите и Edguy излязоха с много енергия пред очакващото ги множество, докато поуморените от Benediction излязоха за по бира и имаха възможност да се снимат с любимците си или да прегледат щанда на Wizard, които предлагаха дискове на промоционални цени във връзка с юбилея. Всъщност всички чуждестранни групи по един или друг начин почетоха тези 20 години, в които Nuclear Blast помагат за популяризирането на по-тежката рок музика (и си пълнят джобовете естествено). Много добро хрумване бяха разположените от двете страни на сцената два големи екрана, на които с камери се прожектираха кадри от концерта и флаш логота на участващите банди. Самото време за настройване на инструментите между отделните групи беше пренебрежимо малко, като единствено преди Amorphis се наложи цялостна промяна на барабани и озвучаване. Публиката определено беше доста разнообразна. Като започнеш от едно малко момиченце, кацнало на раменете на баща си, и стигнеш до сериозни улегнали хора, които пушат пури по трибуните.Самите Amorphis бяха страхотни и като визия, и като представяне. Вокалистът Tommi Jotusen приличаше на носещ се по вълните октопод заради дългите плитки на косата си, а другите музиканти се раздадоха за публиката, която също не им прости. Чухме песни и от първите, и от последните албуми на групата, което определено зарадва старите и новите фенове. За всекиго по нещо бяха приготвили финландците. От Black winter day през On rich and poor до Alone. Кой каквито останали сили имаше, се изкефи и определено никой не си тръгна недоволен. В 23.30 героите се разотидоха щастливи и изморени, а няколко от групите, които исках да видя на живо, вече са отметнати в списъка ми. Благодаря!
Ян
Welcome to the Freakshow
Когато разбрах, че на 3 ноември в "Зимния дворец" ще се проведе фестивалът "20 Years Nuclear Blast" и ко-хедлайнер ще са германците EDGUY, беше само въпрос на време да се снабдя с билети за събитието. Вярвам, че колегите ще направят повече от добро представяне на останалите групи и понеже само ние със Жоро и Гибли се водим фенове на конкретната група, на мен се пада честта да напиша впечатленията си за тяхното изпълнение.По предварителна програма EDGUY трябваше да се качат на сцената окло 19:30 и да свирят час и половина. Както обикновено се случва българските организатори са големи на думи, но изпълнението доста им куца. Още от самото начало концерта започна с близо 40 минути закъснение и от там насетне нещата постепенно започнаха да се влошават. Когато към 20:30 светлините най-сетне угаснаха вече бяхме поизгубили търпение. Още щом се чуха заветните думи "Welcome to the freakshow..." Жоро изчезна нейде в мелето и от там насетне беше изгубен за нас почти до самия край на шоуто. С първите акорди на Catch of the Century стана ясно, че "супер модерната и невиждана в България озвучителна техника" е настроена на принципа "дай да набичим звука до дупка и няма да си личи, че не знаем какво правим". Е, сори пичове, но си личеше. И на Sacrifice нещата не бяха много по-добри, но за щастие когато дойде ред на Babylon от любимия на Жоро Theater of Salvation
нещата се пооправиха. Тобиас Замет доказа, че е голям шоумен и знае как да се закача с публиката и нещастния барабанист Феликс. За последния разбрахме, че освен дето е мъжът с най-малък атрибут в Германия и е ужасяващо грозен е послужил за вдъхновение на баладата Save Me (с това, че непрестанно е отхвърлян от красивите жени). Грозен или не, Феликс направи впечатляващо барабанно соло, което премина в свободна интерпретация на имперския марш от Star Wars. През цялото време групата не спря да се движи по сцената и да демонстрира искрено удоволствие от свиренето. Сетлистът обхващаше по-голямата част от творчеството на групата, като единствено Kingdom of Madness и Savage Poetry не бяха застъпени. За сметка на това се изпълни детската ми мечта да чуя на живо Vain Glory Opera. Насред Babylon имаше и готин бъзик с една "неизвестна, но много талантлива група", на която EDGUY щели да направят кавър, за да ги популяризират – последваха първите трийсетина секунди от The Trooper на Мейдън, посрещнати с възторг от публиката. Основната част на концерта приключи с Mysteria и групата изчезна, само за да се върне минути по-късно и да взриви Зимния дворец с Avantasia от едноименния проект на Тоби. Последва King of Fools и EDGUY си взеха довиждане с българската публика, но обещаха да се върнат отново. Искрено се надявам, че ще можем да ги видим и на самостоятелен концерт, защото единственият минус на иначе прекрасното шоу беше наличието на обичайните олигофрени, които дават лошото име на метъл феновете...Моридин
Няколко думи и от мен. Концертът (поне от Edguy нататък) беше страхотен! Аморфис са изключителни професионалисти, но за тях наистина колегите ще се разпростират, докато Edguy направиха страхотно шоу, разбиха ме от пеене и от скачане, изпяха най-любимите ми песни и изобщо БАСИ КЕФА! Гигът с The Trooper беше велик. Като критика мога да отбележа присъствието на твърде много песни (и то по-бавни) от новия албум (който е откровено по-слаб от последните.. ъмм.. всички).
И пък въобще не са били по-малко феновете на тая част от концерта, като куфеещ в центъра на тълпата мога смело да кажа – напротив!
P.S. Това горе на Ян също е абсолютна инсинуация! Hellfire Club, а и Mandrake са доста по-добри от Theater of Salvation, за който единствено твърдях, че ми е по-симпатичен от Vain Glory Opera. Албумът. Песента кърти зъби.
P.P.S. А на въпросната песен публиката наистина се размаза!
Амелия
Този концерт за мен беше белязан едновременно с наличие и липса на късмет. Наличие, защото колегите от Шадоуденс + други мои любими приятели ми подариха билета за рожденния ми ден, в един много безпаричен за мен момент. На всичкото отгоре, хартишката взе че се оказа печеливша и ме обзаведе с една от супер готините тениски,
посветени на юбилея на Nuclear Blast, на която аз естествено побързах да дам бойно кръщение на минифестчето, което радио Тангра организираше по случая. Липса, защото броени дни преди свет... ъъъ, тъмната дата 3-ти ноември се строполих на легло с температура, остър пристъп на синузит и абсолютна липса на глас. Както и да е, предписаните от джипи-то антибиотици и илачи ми позволиха все пак да се извлача някак от кревата и ми върнаха част от гласа – само ниските тонове, наистина (така че звучах като тежкоатлетка на стероиди), но то пък колко му трябва на човек за един метъл концерт с екстремни групи? Сега, мерейки постфактум плюсовете и м
инусите на конкретната ситуация, наистина се радвам, че преборих настинката и мързела, защото иначе щях да пропусна едно от най-брутално яките лайв музикални преживявания, които съм имала някога. А това е непростимо за всеки себеуважаващ се метъл фен.Иска ми се да вметна няколко думи и за организацията. Според мен беше много добра, голямо браво на организаторите за което. Наистина, държаха ни на студа отвън малко повече от предвиденото, но пък веднъж влезли, вече имахме всички удобства на цивилизацията. Някои, верно, като кенефа, срещу 50 стотинки (палци долу, това си е цяло безобразие); други пък, като гардероба (ужасно сполучливо хрумване между другото) – без пари. Както бяха обещали, имаше няколко щанда, от които човек можеше да се сдобие с есенциални неща като бира, храна, вода или секси потниче с вампирски мотиви. Залата пък беше уютна, а седалките по трибуните – достъпни. Звукът и осветлението бяха много добри като цяло, саундчеците – сравнително бързи, а на всичкото отгоре разполагахме и с два огромни екрана, на които да гледаме какво се случва в близък план по сцената. Прайслес!
Е, имаше и трески за дялане. Можеше примерно да пропуснат Edguy за сметка на концертното време на Agathodaimon и Benediction. Едно че не се връзваха изобщо с останалите групи, друго, че за мен Nuclear Blast винаги са били компанията за истински тежката музика – просто някога, баш в най-дивите ми метъл години, броят на разните по-леки групета, издавани от лейбъла, беше незначителен. Та ония ми седяха като някаква странна кръпка в цялото доста брутално като звук събитие. Но пък на харизан кон зъбите не се гледали, казват...
Overdawn и The Revenge Project
Аз лично съм доволна и от двете подгряващи групи. Русенците Overdawn определено се справиха блестящо като за първи наистина голям и сериозен концерт. Музиката им не е много мой тип (модерен тежичък метъл плюс кор-ове някакви), но изпълнението им беше добро, с много хъс и заряд. Бургаските блек-дет метъли Revenge са ми познати отдавна – виждала съм ги по други концерти и мога с чиста съвест да кажа, че тази вечер бяха много на ниво и по нищо не отстъпваха на западняшките си колеги. И не, не казвам това от бясна фенгърлщина към стила и безобразно готиния вокал, просто професионализмът на момчетата си личеше и в техническото изпълнение на парчетата, и в сценичното им присъствие. След тях определено се чувствах достатъчно подгрята, че да спра да седя като пенсионерка на трибуните и да си пробия с лакти път до най-предните редици, за да гледам една от групите, заради които всъщност отидох – Agathodaimon.
Agathodaimon
Леко лигавият мелодичен готик-блек метъл на немците по някаква причина винаги ми е допадал силно, така че като чух, че ще мога да ги видя наживо, бях доволно ощастливена. Всъщност отидох на този концерт основно заради тях – не
съм фенка на Benediction, мразя и в червата немската пауър метъл сцена с всичките й весело врещящи отрочета, а Amorphis пък ги бях гледала преди няколко години в Македония, където ме разочароваха. Както обикновено, отново пострадах от малоумния си навик да ровя с копита в ъндърграунда. По принцип не обичам тоя тип фестове точно по тази причина. Традиционно, бандата, която искам да видя, е най-неизвестната от известните, свири веднага след подгряващите групи и има една идея повече сценично време от тях, което логично води до 7-8 часа отегчително кибичене и едва 45-50 минути кеф. В случая обаче и кибиченето си струваше. Що се отнася до кефа, единственото, от което мога да се оплача, беше озвучаването – микрофонът на бек-вокала не работеше, този на вокала сякаш спираше да работи от време на време, а от клавирите не се чуваше почти нищо. Може причината да е била в позицията ми непосредствено пред сцената – това не е най-доброто място за слухово консумиране на един концерт. За сметка на това ми позволяваше да пълня очички със симпатичния нов вокал, Jonas Iscariot, и още по-симпатичния нов китарист, Jan Jansohn, присъединили се към групата преди по-малко от година. Сред изпълнените песни, повечето от които (разбираемо) от последните им два основно англоезични албума Chapter III и Serpent's Embrace, бяха и двете ми любими съответно от тавите Higher Art of Rebellion и Blacken the angel – почти любовната Tongue of Thorns и надъхващата с бруталната си румънска реч Banner of Blasphemy (за справка, най-първият вокал на Agathodaimon, Vlad, е румънец и много от ранните им песни са на родния му език, който определено е по-добър за романтичния блечец от която и да е друга реч на планетата). Поръкомахах, покрещях си заедно с Jonas и отидох предоволна и щастлива да си подновя пенсионерската седянка на трибуните, чакайки появата на Benediction. Бис нямаше. Кийбордистът посрещна отчаяните ни вопли за още с извинително клатене на главата и сочене към часовника, така че в общи линии на този етап за мен концертът беше приключил. Дори не подозирах, че баш якото тепърва започва.Benediction
Ок. Аз тази група не я слушам – бруталният дет нещо ми скучнее. Така че не мога да ви кажа по име какво свириха британците, нито пък дали са звучали както трябва, макар че от трибуните се чуваха доста добре. Мога да кажа, обаче, някои други неща. Като това, че за първи път през сравнително дългата си кариера на метъл-концертен посетител, видях група, която да накара феновете си да се чувстват наистина обичани. И не говоря за стандартните шоу-програми с игра с публиката, които разните хеви групета като Edguy примират да боднат в програмата си, нито за служебните
"Благодаря!" и "Вие сте страхотни!", които всеки фронтмен казва на концерта си, независимо от тъжната реалност насреща. Говоря за нещо уникално. За признателност, която всички там наистина УСЕТИХМЕ. Още след излизане на сцената сред скандиранията на феновете ("Be-ne-dic-tion! Be-ne-dic-tion!" – майката си трака, 4 срички, нищо чудно, че никой не скандираше "A-ga-tho-dai-mon!") и след първата изсвирена песен вокалът просто спря с изражение на абсолютна изненада на лицето. Човекът май изобщо не очакваше, че в България имат толкова много почитатели. Реакцията на групата беше спонтанна, леко стресната и ужасно красива. Това, че са истински трогнати, си личеше наистина, дори нямаше нужда единият китарист да пада на колене пред нас, за да го докаже. Тяхното "You are fuckin' amazing!" не беше служебно. А публиката, бога ми, наистина заслужаваше такава похвала. Гора от ръце, викове, които успяваха да надмогнат бруталните звуци на британската месомелачка, клокочещо пого в иначе компактно сбитата маса от хора пред сцената – всичко показваше, че звездите на вечерта далеч не са Edguy, нито дори Amorphis. Benediction бяха. И Benediction го усетиха и се раздадоха. Когато си тръгнаха, след като откраднаха няколко непредвидени минути за бис и се снимаха на фона на дивеещата си публика за спомен, аз силно съжалявах, че не бях пълноценна част от това, което наблюдавах. Ясно ми е до болка, че блек-метъл позетата, по които си падам, никога няма да извадят бастуните от задниците си и да покажат нещо такова на феновете си. Не знам дали ще почна да слушам Benediction някога, но определено отсега нататък тази група има искреното ми уважение. О, да. Присъстващите там бяха благословени.
AmorphisБаш хедлайнерите ме изненадаха изключително приятно с представянето си. Интеракцията им с феновете започна малко след като бяхме пуснати да влезем в Двореца с раздаване на автографи за желаещите. Часове по-късно, концертът им беше просто феноменален. Замяната на фронтмена Pasi Koskinen с Tomi Joutsen определено е подействала на групата като адреналинова инжекция в сърцето – това, което ни показаха сега, нямаше нищо общо с апатичното шоу отпреди години в Македония. Честно, не мога да намеря нито един кусур. Звукът беше перфектен, миграциите ми из залата ме бяха довели централно срещу сцената, на 20-30 метра от нея и всичко се чуваше просто кристално. Да не говорим, че ритъм секцията направо я слушах през краката си, някъде в областта на панкреаса. Усещането беше направо взривяващо! А Томи беше просто страхотен! Събра ми очите с възможностите на гласа си – справяше се еднакво добре и с грухтенето, и с чистите напеви на предшествениците си. Тази вечер Аморфис ми звучаха по-добре от студийните си албуми, честно! Жизнеността на вокала, който не спря да върти огромната си раста, се оказа доста заразителна и скоро се усетих във вихъра на еуфорията, куфеейки, ръкомахайки и дерейки безмилостно почти умиращите си гласни струни. И как не? Все пак финландците ни бомбардираха с коктейл Молотов от най-добрите си песни – Against Widows, My Kantele, Alone, The Castaway, Black Winter Day… Какво повече му трябва на човек? За мой най-голям кеф бяха включили цели три парчета от любимия ми Tales from the Thousand Lakes, както и едно от The Karelian Isthmus. Четирите песни от новия им албум, Silent Waters, пък на живо си звучаха повече от прилично (щото на мъртво пред компа в къщи не ме трогнаха толкова). Изобщо преживяването беше НЕ-О-ПИ-СУ-Е-МО! Мисля че и на самите Аморфис им хареса.