Тази година Helloween и Gammaray ще са за пръв път заедно на турне. Става дума, разбира се, за събитието Hellish Rock '07. Което слава Богу не подмина и нашата китна родина (повече за него в съответната статия). Въпреки че никога не са били в някакви официални пререкания, между двете групи винаги е имало някакво своего рода съперничество и желание за доказване, още от напускането на Hello-то от Кай Хансен през 88-ма насам.Е, в противовес на иначе прекрасната инициатива за съвместното турне, на която изключително много се радвам, аз ще се върна към традицията от тези двайсетина години и ще ви представя един "сблъсък" между двата последни албума на групите, които – така се случи – излизат почти по едно и също време точно в навечерието на Hellish Rock.
Няма да крия и никога не съм крил, че харесвам повече Gammaray и тяхната музика и творчески подход. Въпреки това ще се постарая да направя обективно сравнение между двата албума, които са достатъчно силни, че да заслужат едни хубави подробни ревюта на следващите редове. Ще използвам някакво такова идиотско оценяване, в което разпределям 10 точки за всеки аспект, който ще разгледам, и накрая правим рекапитулацията. Та да започваме!
Предисторията
Не е тайна, че напускането на Ули Кюш и Роланд Грапов бе сериозен удар по имиджа на Хелоуин, които и без това така и не успяха съвсем да си върнат фен-базата от "старите години", откакто се разделиха с Кай Хансен. Противоречиви албуми като Pink Bubbles Go Ape, Chameleon (тези още с Мики Киске) и най-вече абсолютният провал Rabbit Don't Come Easy все разклащаха увереността на феновете. Последният, отнасяйки в забвение хубавия импулс, подет с предните два албума, създаде не само у мен впечатлението, че групата се е изчерпала и се самоимитира доста некадърно, както и че силният The Dark Ride е бил някаква странна случайност. Последва смел ход с Keeper Of The Seven Keys – The Legacy – албум, част от който аз доста харесах, но който си остана противоречив с двата си диска с голямо количество пълнеж покрай три-четири качествени песни и с неизбежните асоциации с оригиналните Keeper албуми. Смесеният прием от медии и фенове все пак беше стъпка напред и Helloween възвърнаха малко позиции и набраха инерция.
Същевременно Gammaray, които поддържаха стабилно качество и печелеха сравненията доста
дълго време, промениха значително музикалната посока с No World Order и с по-тежкия Majestic. Последният, особено в конкуренцията на метъл-събития като Land Of The Free, Somewhere Out In Space и дори Powerplant, за мен лично беше един от най-слабите албуми на групата и като техен доста верен фен бях започнал да се обземам от опасения относно развитието на Рейците. За да обобщя, нещата при излизането на двата нови албума бяха на кантар. С някои резерви харесах доста Keeper-а, докато Majestic, макар и не по-лош като албум, беше определено по-малко от това, което очаквах от Gammaray. Още повече, че момчетата на Хансен кръстиха новото отроче Land Of The Free part 2 и така едва ли не обещаха да повторят успеха на класиката си от 95-та, която в много отношения дефинира стила им навремето.
Резултат: По равно 5 към 5 от 10
Отварящите парчета
Gammaray започват с Into The Storm. Прилична песен с бързи китари, както се полага на опънинг за пауър албум. Още оттук става ясно, че групата е изоставила мрачния звук от последната си творба и е обратно в класическите си
раздвижени и енергични мелодии от миналото. Опънингът на Majestic дори само като миксинг на басовете беше доста по-тежък. За разликата от неговите доста оригинални мелодии обаче, Into The Storm не впечатлява с нищо особено и е за мен едно от по-слабите парчета в новия албум, да не говорим, че вокалите на Кай са виждали доста по-добри времена, включително няколко песни по-нататък в Land Of The Free pt. 2. За сравнения с Rebellion In Dreamland от "първата част", който е едно от върховите постижения на групата, не може да става и дума. Отваряща за Gambling With The Devil е Kill It, за която един от посетителите на форума ни коментира "тоя човек
[Анди Дерис] като пише, що не мисли, че ще трябва да пее и live?" и е абсолютно прав. Което от друга страна е изключително положителна оценка. Kill it е доста мощно парче, силно напомнящо на опънинга Push на Better Than Raw. Започва с нелошо интро, което пък препраща към интрото на The Dark Ride (доста журналисти сравняват двата албума, малко спорно според мен) и навява няколко приятни тъмни нотки. Следват мощни рифове и крясъците на Дерис подхващат една от най-добрите песни в албума. Бърза, динамична, епична на моменти, изключително агресивна, с вокали в няколко регистъра, брутален хор на припева и при края, Kill It е адски добро попадения за отварящо парче.Резултат: 7 срещу 3 от 10 за Хелоуин
Нататък
Първото впечатление обикновено идва и с първите песни. На този етап вече смело можем да кажем, че Land Of The Free pt. 2 започва да се оформя като фаворит.From the Ashes е скритото бижу в Гамарейската тава. Класически за тях рифове, но развити в нещо качествено ново и същевременно носталгично припомнящо ни енергията на Somewhere Out In Space. Мелодичен бридж, който прелива в мощен припев, завършващ с правдив крясък – "We're rising again". С радост мога да заявя, че Gammaray определено се завръщат в бизнеса и в сърцето ми. Песента блика от позитивизъм, от намигания към класически парчета на групата, бързи сола, акустични разчупвания и има чудесен хоров край, страхотна е.
Дублирайки донякъде структурата на оригиналния албум, следва една малка инструментална интерлюдия – Rising Again, след което имаме Rain и Leaving Hell. За първата отново се изкушавам да кажа "класическа Gammaray песен" в най-добрия смисъл на думата. Както бях писал преди много години в статията си за групата, момчетата успяват с всеки следващ албум да запазят по нещо от така характерното си звучене (което не ми стига музикалната култура да опиша добре с термини), примесвайки всеки път по нещо ново. Rain не прави изключение. Много бърза и нахъсана, с доста идиотски мрачни беквокали и малко по-тежка от средното ниво на албума и отново с лек Somewhere Out In Space фийлинг. Забележително е рязкото падане на темпото някъде по средата на песента, нещо като да си поемем дъх с малко акустика, преди Кай да изкрещи нещо малоумно за Супермен костюма си (което няма нищо общо с текста иначе) и песента да се върне в правия път.Leaving Hell е още едно back-to-the-roots парче, което смесва оригинални куплети с адски познати рифове в припева. Само бриджът прави леко лошо впечатление със силните си поп-нотки, но се ядва. Добра песен като цяло, с едно много хубаво соло към края.
При Helloween имаме The Saints, която е окей, но не заслужава нещо повече като определение. След силният опънинг тази песен изцяло сменя стила и минава в нещо, което донякъде напомня класиките (вече са такива, какво!) от The Dark Ride, с енергия и бързина, но доста лекият припев (за пореден път в тия два албума) убива поне наполовина впечатлението. Следва сингълът As Long As I Fall, с доста, хм, концептуалния си текст. Тя е значително по-добра – страхотно бавно начало, от което леко развлачените вокали на Анди Дерис подхващат силен, но комерсиален припев, напомнящ леко If I Could Fly, I Can и тоя тип песни (не че не бяха страхотни навремето де, ама трябва ли да се повтаряме с идеите постоянно). Към средата на песента имаме дългичко соло, което прелива в доста мрачен шепот и кефи на макс. Изобщо песента е една от най-добрите в албума, въпреки клиширания си припев.I Paint a New World май изобщо не ми хареса, доста безлична бърза песен, но следващата Final Fortune е сред хитовете в албума. Както почти всичко останало обаче, и тя не е пожалена от поп-наченките в припева си, което започва наистина да става дразнещо. По тоя начин вместо да се превърне в нещо мощно и мелодично и да ни напомни приятно за The Dark Ride, парчето си остава само много надъхващо.
Резултат: 6 срещу 4 за Gammaray
Силната песен
Липсва. Окей, Gammaray имат едно доста оригинално парче точно по средата на албума, което определено най-силно хваща ухото на първо слушане и като цяло остана моят фаворит от цялата тава. Става дума за Empress, която
започва – ако щете вярвайте – адски подобно на Tears of a Mandrake на Edguy, след което забавя темпото с акустичен първи куплет, два поредни гениални бриджа в адски кефещ класически Gammaray стил. После – шок, припевът е просто култов, трябва да се чуе. Нататък структурата не изненадва много (все пак е пауър албум, Dream Theater маниаци такива!), но до края на песента вече сме достатъчно доволни от оригиналното изпълнение и подпяваме с устрем.При Helloween тази роля вероятно трябва да изпълнява The Bells Of The Seven Hells – също страхотна песен, но някак си не толкова оригинална. Въпреки това силният и мощен припев (вторият след Kill It и горе-долу със също
толкова премодулирани вокали ;р) е доста свежа глътка въздух и изобщо това е една от песните с най-много енергия в албума. Ослушвайте се за още едно много яко разчупване на структурата на песента към 3-тата минута – е много ме кефят тия! Особено както Хелоуин ги правят мощни и заплащителни подобно на онез откъси с "I am using Mother Nature" в Occasion Avenue с от предния албум например.И двете песни обаче не са нито Rebellion In Dreamland или дори Heal Me, нито King For 1000 Years, а да не говорим за Keeper Of The Seven Keys или Halloween.
Резултат: 5.5 към 4.5 за Гамарей
Втората половина
Може би малко по-слаба и при двата албума. Gambling With The Devil ни предлага Fallen To Pieces, която започва почти Keeper-ски, но скоро се превръща в твърде типичната new-era Helloween песен, която не успява да привлече внимание с нещо, освен с поредния лесно влизащ припев и един малко уморен хор по средата. I.M.E. е последната по-тежка песен в албума, която навява малко The Dark Ride асоциации, т.е. заслужава положителна оценка. Критичен съм единствено към структурата й – по-скучна и еднообразна от повечето парчета в албума. Dreambound е с още по-силен Dark Ride фийлинг и е една от силните песни в албума.Остава Can Do It, в която плахите поп-тенденции кулминират доста забавно. Възмутен съм в крайна сметка, че комерсът толкова е залял хелоуинската тава, но от друга страна песента се тананика доста лесно и е весела, така че сигурно си постига целта.
За да не останат по-назад Gammaray предлагат Real World – песен, очевидно писана, за да бъде пята с публика и за нищо друго. Честно казано Can Do It ми е малко по-симпатична, но пък тази поне донякъде мяза на метъл, та… Ян примерно доста я хареса. Останалите парчета от заключителната плеяда на второто Land Of The Free са When The World, Opportunity и Hear Me Calling. Първата е още една жертва на синдрома "страхотни куплети, неубедителен припев", но в по-малка степен, и като цяло е доста приятна, а към 3:15 мин. има страхотна хорова част, така че препоръчвам за слушане. Втората е една от по-слабите песни в албума за мен, по-бавна е, но пък има оригинална мелодия и доста интересно развитие. Последната като че ли е запазила най-много от емоцията на Land Of The Free, примесена с малко рокаджийски мотиви. Олдскуул спийд метъл до дупка! Мега.Резултат: 5:5 равни
Финалът
Gammaray затварят албума с Insurrection. Парчето малко напомня третия албум (без припева – май вече схванахте за припевите), но така и не успя да ме трогне. Добре се връзва и като текст и като усещане, просто няма забележителни моменти нещо.
Последна за Gambling-a e Heaven Tells No Lies, за която може да се каже горе-долу същото (прилична, със слаб припев), но тя има по-интересно развитие и й давам малко преднина.
И двете песни не са съвсем както трябва. Когато завършваш албум, или слагаш песен, която е просто една от всички, или слагаш някаква епика тип Armageddon или Dark Ride. Тези двете хем са въздълги и се опитват да са епики, хем никак не им се отдава.
Резултат: 6 на 4 за Хелоуин
Албумите като цяло
И двата албума са приятна изненада и са значително подобрение спрямо предните си. Всъщност, ако се замисли човек, двата доста си приличат, но докато Gammaray залагат на изпитаната си формула да преплитат ново звучене с класически свои мотиви и стил, при Хелоуин нещата не са се получили съвсем. Албумът не успява да грабне ухото и песните му се размиват в прекалено еднообразие. Едно-две по-тежки парчета раздвижват нещата, но не стига.Слаба страна и за Gambling, и за Land pt. 2 е поп-тенденцията, от която се оплаках сигурно милион пъти вече. На места песните стават твърде леки, припевите са първо лесни за пеене и чак тогава с интересна мелодия, и изобщо феноменът нещо ме разочарова, да се надяваме, че групите не са тръгнали по съмнителния път на Тоби Замет.
Друго общо нещо е, че и при двата липсва някаква наистина силна и открояваща се песен-епика, каквато поне Helloween обикновено имат, но и Gammaray творяха по няколко откровени хита в предишните си творби. Тук единствено Empress прави малко по-особено впечатление, но е твърде кратка и не върши тази работа.
Във всички други отношения нещата са добри и аз съм доволен от албумите.
Резултат: 6 срещу 4 за Gammaray
Обложките
Последната обложка на Helloween беше меко казано ужасна, сегашната е очаквано с няколко идея по-добра (поне няма онази идиотска рамка). Това за съжаление не голямо геройство. Дяволчето, или каквото представлява там този джуджак с цилиндъра, е готино, цветовете също добре се връзват, ама дотам. За сметка на това Gammaray-ската е традиционно баси-хипер-мега-изродската, приятно различна от предната и с готини кимвания към оригиналната, а също и към втората (на преизданието) обложка на Land Of The Free (pt. 1). Единственият малък проблем е, че е твърде шарена, но е бял кусур.С две думи твърде малко конкуренция тука.
Резултат: 8 срещу 2 от 10 за Gammaray
Текстовете
Първият Land Of The Free беше (а) концептуален и (б) толкова готин откъм текстове, че чак успя да ме вдъхнови да
почна новела по него (не я завърших, уви). Противно на очакванията ми новият албум на Рейците е запазил доста приемственост с него, което може само да ме радва. Сега, някои песни (Real World, в по-малка степен Opportunity и др.) не са много на място като лирики, така че не можем да наречем и този албум съвсем концептуален в смисъл на кохерентна история, която да извлече човек, но все пак песните определено са свързани смислово и имат общи мотиви. Текстовете на места дразнят с някаква излишна дума само заради римата, но като цяло са смислени. Нещо, което определено не може да се каже за тези на Helloween. Освен че нямат някаква особена връзка един с друг, текстовете в Gambling… понякога са си направо безсмислени или случайни комбинации от добре звучащи словосъчетания. Е, тиквите никога не са се славели с особено стойностен английски в текстовете, особено в Дерис-ерата, така че… толкова сме и очаквали.Основната ми критика към Gammaray-ските текстове, между другото, е, че не разбирам не се ли освободиха в тоя Dreamland толкова време бе! То не бяха битки, бягства, заставания насреща и т.н. миналия път и сега – пак! В кръга на шегата, де.
Като "disclaimer" искам да кажа, че когато твърдя, че този или онзи текст бил добър, все пак оставаме в сферата на пауър сцената. Прокрадва се по някоя идея, но усещането е по-скоро за по-непретенциозно фентъзи, така че не очаквайте Pain of Salvation или нещо от сорта.
Резултат: 8 срещу 2 от 10 за Gammaray
Присъдата
В крайна сметка и по моята точкова скала, и по усещане Кай Хансен и компания за пореден път ни дават по-качественото произведение и правят презаверка на прякора "по-добрият Helloween". И като оригиналност, и като музика вторият "свободен" албум се оказа печеливш. Стискам палци за малко повече креативност занапред при момчетата на Вайкат, a Gammaray дано запазят положителното развитие на музиката си и ни зарадват скоро с нова тава, която наистина да е в състояние да детронира истинските класики на групата.
Краен резултат: Gammaray–Helloween 6:4