Дотук звучи като някакво клише, някакъв женски Стивън Сегал филм, едва ли не. Е, няма нищо общо. Наистина нищо. Първата голяма разлика е интелигентното и чувствително присъствие на Джоди Фостър в главната роля. Успява да балансира на ръба на това да е достатъчно отчаяно решителна, за да е способна на подобни неща, и достатъчно
наранена и разколебана, за да не е някакъв екшън герой. Втората разлика е, че всъщност тя има причини да изпитва гняв, страх и всички други чувства, които я карат да престъпи границата на саморазправата. И е показано точно какви са причините. Показани са не само жестокостта, с която Ерика (героинята на Джоди Фостър) и приятелят й са пребити (а той и убит), а и миналите хубави мигове, които са отнети мъчително и безвъзвратно. Третата разлика е, че Ерика всъщност не се хвърля на Лошите само защото са Лоши. Нито го прави нарочно или пък решително. Напротив, тя се колебае, страхува се и се разкъсва вътрешно заради това, което се оказва, че прави. Именно се оказва, че прави, защото тя не е замисляла нещата така, но просто при дадените обстоятелства не е могла да постъпи по друг начин.Няма го и феминизмът, който може да се очаква от филм, в който жена застава срещу престъпността (главно в лицето на мъже). Той напълно отсъства и това е само плюс, прави филмът по-истински, а не история с поука. Това е много лична, човешка история, а не излишна дисекция на обществото.
Краят на филма е неочакван и... не точно отворен, но каращ човек да се замисли. Над понятията за добро и зло, над това колко от границата можеш да престъпиш и да се върнеш, над осветлението в парковете... все над нещо.
Другата в мен не е лек филм за убиване на два часа, не е екшън, макар и да звучи така. Но е филм, който се запомня – много емоционално зареден (колкото и да е странно, на моменти дори с положителни емоции), много човешки и интелигентно направен.