Стреляй смело, или с други думи Клайв Оуен и Моника Белучи в един безмозъчен, антиреалистичен, блестящ и кърваво красив екшън.Нощ, автобусна спирка. Някакъв случаен г-н Смит (Клайв Оуен) чака автобус или дявол знае какво. Покрай него минава стенеща бременна жена, преследвана от главорез. Случайният г-н Смит обаче не разчита на случайността или полицията, а сам тръгва да спасява жената. Следва главозамайващо стреляне, още главорези, още стреляне, родилни болки, стреляне, бягство, раждане, стреляне, акуширане, стреляне... стреляне, стреляне, стреляне. В крайна сметка непознатият и новороденото момченце се оказват единствените оцелели от касапницата. С помощта на една проститутка непознатият се опитва да разбере коя е жената и защо батальони отличници на престъпния свят се опитват да убият бебето й.
Нататък филмът продължава със същите пропорции стреляне, антиреализъм и кървав стил. Трупове на купове също.
Това, което липсва на Стреляй смело, е дълбочина и някаква сянка на реализъм. Нашият громи лошите нон-стоп дори докато прави секс, без да спира с него. И със затапващи финални реплики. В момента, в който аха-аха да се появи шанс образът му да се усложни отвъд странния-непознат-с-мистериозно-минало-и-твърди-принципи, той започва да стреля и този шанс отива на кино. Това не означава, че героят е слаб, просто си остава готин по еднакъв начин от начало до край. Дона Кинтано (Моника Белучи) е проститутка от
италиански произход, която неволно се замесва в цялата история и е принудена да бяга със Смит. Задължителното поддържащо женско присъствие, излъчващо талази екзотична страст. Последният главен образ във филма е злодеят Херц (Пол Джиамати) – наемен убиец, който се отличава с потресаваща садистичност и упоритост в преследването на целите. Да не го намразиш, е признак на поведенческо разстройство, защото той е предвиден във филма специално, за да го мразиш страстно...Като атмосфера Стреляй смело прилича на кръстоска между Десперадо и Kill Bill. Само че без романтичния оттенък на Десперадо и без заплетените роли в Kill Bill. Тук е ясно кои са добрите, кои са лошите и кой казва пънчлайните. И все така един човек с пищов успява да разбие двайсет със супер хай-тек пушки. Има няколко места, където се замисляш над границите между доброто и злото, но не ти оставят много време.
Саундтракът наистина си го бива – много хардрок и малко Вагнер, които идеално се връзват със епичните сцени.
С две думи – филмът е безмозъчен екшън, хиперболизиращ всеки елемент на безмозъчния екшън, но все пак е направен интелигентно. Не знам как точно да го обясня. В смисъл, Клайв Оуен не прави нещо много по-различно от Силвестър Сталоун във филмите си от 80-те – много бой. Обаче го прави по различен начин, с различни мотиви и с адски различно изражение на лицето (нищо, че и то си стои все същото цял филм), всичките доста по-интелигентни. Освен това филмът е безумно кървав и брутален, както и ужасно стилен. Честно казано, лично за мен няма да се нареди сред любимите ми, твърде много бой има. Но въпреки това не съжалявам, че го гледах, заслужаваше си преживяването.