Пергаментът
Първа книга от Книгата на всички часове

Автор: Хал Дънкан

Откъс от "Пергаментът" от Хал Дънкан.
Предстоящо издаване от ИнфоДар; Copyright © 2005 на Хал Дънкан.
Всички права запазени. Никаква част от този текст не може да бъде възпроизвеждана
по никакъв начин, електронен или механичен, вкл. копиране, публикуване, записване,
вкл. и върху информационни носители от всякакъв тип без писменото разрешение на автора.
Copyright © 2007 Александра Павлова, превод.

6

ОТГЛАСИ ОТ ЯПЕТ

...

Малко кожа и кости

2-ри април, 1921-ва. Хобсбаум е разпънал кожата върху каменна плоча, за да я изследва. Гледката е зловеща, това скалисто преддверие, издълбано с тайнствени символи, осветено от мъждукащата светлина на всички фенери, струпани около плочата, където Хобсбаум оглежда обстойно одраната човешка кожа, като някакъв лекар от друга епоха, изнасящ урок по анатомия на студентите си. Пръстът му се движи като скалпел и проследява шарките; наблюдавам го, докато го прокарва по кожата от гърлото до слабините, после се спира и проследява друг надпис върху празния гръден кош – в някаква пародия на католическа благословия.
Убеден е, че черните спирали и кръгчета, линиите и точките, цялата деликатна композиция от геометрични извивки, е някакъв вид писменост. Не мога да му повярвам. Не мога да повярвам, че чудовищата, сътворили целия този ужас в пещерите под краката ни, са били способни на нещо повече от най-варварската жестокост. Не желая да го повярвам. Дори докато пиша тези думи, ме побиват тръпки.

Мъжете също са шокирани. Предполагам, че е съвсем разбираемо; това са обикновени хора, бойци, и макар да съм сигурен, че и на тях, подобно на мен, смъртта не им е чужда, видът й в такива размери и причинена по толкова нечовешки, отблъскващ начин, може само да ги смущава. Сещам се за един арабски гид пред една гробница в Долината на царете, който отказваше да направи още една крачка, жестикулирайки, за да се предпази от проклятието. Но си спомням и сина му, който се изсмя на неговото суеверие и ни даде знак да го последваме вътре. Изрисуван гроб, каза пренебрежително. Мъртъв цар. Много злато. Беше разбрал нещо, непонятно за баща му, че в крайна сметка вътре има само изсъхнала плът, макар и богато накичена. Гробът си е гроб, независимо дали трупът е в златен саркофаг, ленен саван или военна униформа, дали е положен в земята със сол и натриев карбонат или формалдехид, или само с цветя и пръст. Но това под краката ни не е гроб.
Хобсбаум прикрива чувствата си под интелектуалния интерес, макар да разбирам, че не е съвсем равнодушен. Изглежда само Печорин не се вълнува от гледката на Кур. Той е безжалостен, долен човек. Стои зад професора и наднича към татуираната кожа, сякаш е карта на изгубено съкровище, която само той би могъл да разчете. Двамата с Хобсбаум си говорят тихо с приглушени гласове.

3-ти април, 1921-ва. Степента на съхранение е изумителна. Да приемем, че условията в пещерата са странни, но дори и онези зловонни изпарения не биха били достатъчни да консервират кожата толкова добре. Тези хора сигурно са разполагали с техники за съхранение, превъзхождащи дори тези на фараоните. Вече ми се ще да не беше така, а кожата, разпъната пред нас, да беше изгнила и забравена, и тези безумци да не бяха оставяли никакви следи... изобщо да не бяхме идвали на това пъклено място. То ни влияе.

Изрисуваните хора

4-ти април, 1921-ва. Веднага изключихме вероятността за азбука и сричкови системи, а писмеността със сигурност не е нито йероглифна, нито пиктографска. Тези извивки и точки са толкова абстрактни, с толкова неясна геометрична форма, че след цялото това време, дори петдесетгодишни проучвания едва ли биха ги направили по-понятни. Но Хобсбаум отказва да си тръгне, без да е открил разковничето. В тях има нещо необяснимо познато, нещо, което човърка съзнанието ти, както когато видиш лицето на човек, с когото може би си се запознал в училище или във Франция, но колкото и да се опитваш, не можеш да го познаеш. Знаеш, че трябва да го познаеш, но за нищо на света не можеш да се сетиш защо.
Мислех си...

Убеден съм, че една от кожите, измъкнати от хората на Печорин от дълбините на Кур, е карта на небесните съзвездия, както са изглеждали в онези времена. Но вместо да свържат звездите, за да образуват животни или артефакти като класическите астролози, тези изглеждат абстрактни като надписите върху всички останали кожи. Някои от тях са издълбани и от външната страна на пещерата, където си устроихме лагера, с анотации на прааратански, които може би са преводи, опити на по-късните посетители да предадат или значението, или наименованията на тези съзвездия. И в транскрипциите откриваме абстракции, двусмислици, сякаш всяко “съзвездие” е символизирало някакво понятие или идея. Колкото повече мисля за това, толкова повече възприемам тези карти като ключове за шифроване, речници на езика.

6-ти април, 1921-ва. Всеки символ е силова линия. Убеден съм. Те не представляват вещи, нито предмети, а събития, промени, форми на сила в движение – да речем, не някой пещерен лъв, а извивката на внезапния му скок върху плячката, поразяващия замах на ноктите му. Не някоя птица, а размахването на крилете й, докато излита. Убеден съм, че татуираното писмо не се състои от думи, срички, нито дори от букви, а от фонетични елементи, отразяващи промените във въздушния поток, формата на езика, който ги предизвиква.
Когато го казах на Хобсбаум, той изглеждаше смаян, но кимаше, хилейки се идиотски. Погледът на Печорин би могъл да ме убие, но и той кимна. Знам, че съм прав. В тези символи има почти хипнотична сила. Още докато тримата разговаряхме, идеята се оформи. Символите обозначават мястото и начина на артикулация – преградни, фрикативни, апроксимантни, и така нататък – а промените между тях, звучността, височината, ритъма.
Сега остава само да разберем системата. Може и да не знаем действителните значения, но ако системата е толкова проста, колкото изглежда, бихме могли да възстановим думите от езика приблизително точно, както са били произнасяни.

Но колкото повече време прекарваме на това място, толкова по-страшно става. И как не, с тези кожи, разпънати навсякъде около нас като някаква призрачна версия на бедуинска шатра, застлана с килими с изящни мотиви, сякаш сме изнесли навън атмосферата от вътрешността на пещерата, разрушавайки границата между древния свят и нашия. Пещерата е едновременно утроба и гробница, черната пръст, от която сме се родили и в която трябва да се завърнем, в смъртта, в сънищата. Тя представлява дълбините на съзнанието ни, осветени от огъня на нашия Прометеев заговор
Питам се, дали заради това станахме неорганизирани, вече не описваме всяка кожа поотделно, а по-скоро се държим като разсеяни учени, ровещи из личната си библиотека. Хобсбаум крачи сред тях, от една към друга, съпоставяйки този и онзи символ с рисунките по стените на пещерата, като развълнувано си мърмори: да, да, разбира се. А забелязвам, че Печорин става все по-подозрителен от ден на ден; дори го чух да шепне на един от хората си: Това е историята на нашия народ. Мястото й е в Русия. Осетинецът само примигна и го изгледа безизразно. Иска му се да си върви. Веднага. Виждам как лъска щика си и си мисли как да се измъкне оттук. Тъй като Хобсбаум е затънал в работата си, не забелязва нищо от това. Трябва да съм нащрек.

Господството на страха и гнева

22-ри септември, 1942-ра. Хванах Картър и Печорин да заговорничат на някакъв непонятен, напевен кавказки диалект, който и двамата владеят добре. За миг нещо ми попречи просто да им наредя да престанат. Дали само красотата на думите ме накара да спра и да ги послушам как говорят? Когато ги попитах, ме увериха, че разговорът е маловажен и за миг им повярвах, сякаш всяка дума беше чиста истина, съвършена сама по себе си, силова линия. Забравих всичките си подозрения и съмнения.
Дявол да ги вземе. Хипнотизират ме, както хипнотизираха и мъжете, настроиха ги срещу мен. Всъщност днес Айкър дойде при мен, за да “изрази опасенията на мъжете”. Нарекох го страхливец и предател. Той сведе глава, но си мърмореше под носа, сякаш не можех да го чуя. Картър се обърна към мен, все едно наоколо няма никого, и каза: “Още не им достига смелост да заговорничат, но и това ще стане.” Можех да ги убия всичките, когато го каза.

23-ти септември, 1942-ра, 02.00:
– Преди каза, че думите са опасни. Защо се боиш от тях? Защо се събуждаш с писъци през нощта?
– Знаеш защо. Виждал си труповете, които сънувам.
– Те искаха да си вървят. Разбунтуваха се, опитаха се да вземат кожите и да ги продадат на този, който предложи най-високата цена. Наложи се да умрат. Какво толкова?
– Разказът на Печорин, неговата история, не моята. Аз твърдя, че се избиха помежду си.
– Защо биха го направили? Защо?
– (неясно)
– Какво каза?
(Картър се смее.)
– Какво каза?

– Знаеш ли, не съм съвсем сигурен, че мога да го преведа, но ето какво ще ти кажа: казах го на език, стар като камъка и още по-твърд от него, език, който звучи в теб като музика, отеква, лъкатуши из главата и сърцето ти, в кръвта и вътрешностите, и носи смисъла право в душата ти.
– Какво каза? Не можах да разбера какво каза. Каква беше тази дума?
– Наистина искаш да разбереш. Ще я прошепна в ухото ти, хер Щранг.
– Какво открихте в кожите? Какво разбрахте? Каква беше тази дума?
– Намерихме пълен фонетичен списък, толкова прецизен, толкова съвършен, че докато го четеше, човек чуваше думите в главата си, точно както щяха да бъдат изречени преди петнайсет хиляди години, долавяше хармонията и дисонанса между артикулациите, хармонията и сблъсъка между ударението и интонацията. Предизвикателствата и възклицанията, молбите, заплахите, омразата, ужаса. Ами ти, Печорин, стари приятелю? Не го ли помниш?
– Достатъчно.
– Вие говорите този език. И двамата. Ще ме научите.
– Не мога да го допусна, човече.

– Картър. Достатъчно. Няма нужда от това. Сега трябва да вземете хората си и да ни оставите, хер Щранг. Така би било най-добре.
– Как смеете...
– Нужда? Няма нужда ли, Печорин? Знаеш, че има. Ти ни доведе тук. И ти го чуваш в гласа му. Не можеш да му устоиш. Двайсет години си долавял нуждата в гласовете на всички около теб, всичко, което са чувствали, дори онова, което са криели от себе си. Двайсет години си я отбелязвал в онзи проклет ръкопис, някъде в дъното на съзнанието си, и си го чел. Усещал си как се изписва в душата ти.
– Няма душа, англичанино. Само воля. Знаеш го не по-зле от мен.
– Волята за власт. Да. Господството на страха и гнева. Това е същността на този език, нали? Ето така настроихте хората ми срещу мен. Вие двамата. Действате заедно. Винаги сте били заедно.
– Ти си проклет глупак, Щранг.
– Ще ме научите на този език. Длъжни сте.
– Чуй се само, Щранг. Чуй тона на собствения си глас, принудата, възбудата, напрежението. Ти нямаш воля! Упражняваш натиск, молиш, хленчиш. Не би могъл да говориш езика, дори да опиташ.

Стенографът
...

16-ти април, 1921-ва. Какво ще направите, ако откриете език, който изпраща информация, както пистолетът изпраща куршуми, право в сърцето? Ами ако сте се научили да го дешифрирате, но не сте могли да прочетете съдържанието, не сте разбрали точните дефиниции на думите, само техния смисъл, тяхната функция на емоционален отдушник? Ами ако разберете, че някой друг знае точно какво означава всяка дума, всяка фраза? Ако си е водил бележки на този древен език, транскрибирайки страница подир страница от него?
Ами ако бяхте направили книга от кожите на мъртвите, и някъде в тази книга са всички думи, които никога не бива да бъдат изричани, тайните значения, които никому не е писано да чуе? Ами ако, щом някой ви заговори, разбирате точно какво изпитва към вас, недоверието, страха, завистта? Нещата, които е най-добре да останат неизречени?
Ами ако можехте да го доловите в собствения си глас всяко съмнение, цялата суета? А ако можехте да чуете скрития расизъм в думите си, да почувствате... еговия дисонанс, но въпреки това да го усещате като лек розов белег? Ами ако можехте да чуете собствените си мисли, да усетите собственото си вътрешно ехо? Това е езикът на падналите ангели, който се учим да тълкуваме. Това е езикът, раздробен във Вавилон, роден в Ада.

(Шумове от спор – гневен, възмутен, изпълнен с презрение и самосъжаление.)
– Ще те пречупим.
– (В гласа на Картър се долавя безмълвно предупреждение.) Печорин.
– Аз ще ви пречупя.
– Печорин. Това не бива да се повтаря.
– Щурман Махер. Накарайте пленника да замълчи.
– Сър?
– Направете го. Използвайте нож. Отрежете му езика.
– Майната ви на всички. Махер, седни и... (Той казва нещо, което не мога да транслитерирам.)
– Аз... сър... аз...
– Да приключим с това, Печорин. Нека веднага приключим с всичко. Искаш ли да чуеш словото на истинската власт, Щранг?
– (ругае, призовава) ^hya^wve (?)
Ние сме в Ада.

Докато слизам в дълбините на Града на Мъртвите, халогенната лампа свети ярко като ден, и все пак си остава само звезда сред мрака на необятната и дълбока нощ вътре. Стълбата от дялан камък се вие под краката ми в недрата на Кур, сред студения и миришещ на химикали въздух, натежал от вонята на сол, урина, кръв и нещо по-остро и парещо; ако смъртта има своята миризма, сексът – друга, тази воня е по-наситена и от двете, и много по-стара. Миризма на животни. Миризма на богове.
Протягам ръце, за да се опра в арката, под която стоя – огромни сводове от слонова кост в катедрален стил, украсени с резби, сложни като часовников механизъм. Каменните стъпала се спускат под краката ми към един град от ковчези от кост и кожа, бяло дърво, тъмни и светли кожи, тънки като хартия; фино гравирани линии кръстосват целия гробовен град, а вонящите изпарения се извиват в спирали, заплетени като надписите върху всички кожени колиби и знамена от съшити кожи. На светлината на лампата в ръката си виждам на неколкостотин метра пред себе си в Кур, и забелязвам, че се простира още нататък, назад, назад... назад.

Дъното на пещерата е осеяно с трупове като мръсни дрехи, потрошени и сгърчени същества, раздробени и деформирани. Пристъпвам към тях, правя още една крачка, изминавам стъпало след стъпало към Ада. Униформите, съблечени от голите им тела, са разпръснати из изсъхналата пръст около тях; разпознавам сивите съветски униформи от Втората световна война, останалите не ми говорят нищо, но мога да предположа, че са на наемниците от белогвардейската националистическа армия, използвани от Хобсбаум през 1921-ва. Разпръснатите останки от две експедиции, проведени през период от двайсет години, цяла вечност преди моето съвремие. Опитвам се да не си представям как умират, докато телата им са разкъсвани на парчета.
Мъртвата плът е непокътната, не се е разложила; сцената на тази касапница сякаш е застинала във времето, като изключим изтеклата засъхнала кръв, просмукала се в пръстта наоколо. Някои са пронизани с копия от слонова кост, други са просто разпорени от гърлото до слабините, ребрата им са изпотрошени, сякаш при аутопсия, приличат на празни опаковки за подаръци. Мнозина са скалпирани. Ръцете на един са провесени над дървена греда, сребриста като луната, главата му е клюмнала на една страна, като окаян Исус. Приклякам до един друг, на земята пред мен.

Одраното му лице е положено на гърдите, лежи между сключените му ръце като молитвеник, а под ноктите му има засъхнала кръв. В своята дивашка, широко ухилена уста, между зъбите е стиснал парче кожа, може би около дузина такива парчета, държи ги с онази победоносна усмивка, подобно на куче, хранещо се с нечистотии. Забелязвам, че от вътрешната страна на ръката му има ивица откъсната плът, голяма колкото късовете в устата му. Оглеждам се наоколо; мнозина от останалите имат същите рани на раменете си. Разтварям челюстите му, изваждам парчетата кожа и когато ги разглеждам, виждам имена на дивизии и серийни номера. По ирония на съдбата, две групи хора са били татуирани от нацистите – жертвите на “Окончателното разрешение” и есесовците, които са го осъществили.

Зад тези мъртъвци, около града се вие солидна стена от кости, но един път води навътре през портите пред мен, прав като копие от слонова кост, насочено към сърцето на Кур. Постлан е с черепи. Чувствам, че нещо ме тегли към центъра, към сърцето на Кур, питам се какво ли има там, че е накарало близо двайсет мъже буквално да се разкъсат на парчета, дали някъде там е Адът, който дядо ми е видял два пъти и някак е успял да оцелее, успял е да го остави зад гърба си тези два пъти и е излязъл, изтерзан от видяното. Поемам по пътя. Сам.
Мрачната кула достигна Чайлд Роланд.