Първата част, Хиперион, е изумително красиво платно, сбор от историите на седмината поклонници, отправили се към митичните Гробници на времето и страховитото същество Шрайк на планетата Хиперион. Умишлено заимствайки структурата на Чосъровите Кентърбърийски разкази, Симънс разказва животите на героите си и по този начин представя многобройни перспективи към човешкото общество на бъдещето и централната мистерия, пронизала книгата. Свещеникът, войникът, поетът, ученият, детективът и консулът – всеки от тях разказва своята уникална история и малко по малко ни приближава до разбирането на света на Хегемонията и оплетените загадки, стаени около Шрайка. Симънс е сътворил истинско литературно бижу в първата книга от дилогията. Всяка от историите може да се разглежда като абсолютно самостоятелно литературно произведение, тъй като всяка е написана в уникален стил, присъщ за жанровите особености, в които изпада. Имаме последователно: ксеноантропологически разказ за вярата и болката; военна фантастика, примесена с най-неконвенционалната любовна история; вулгарен билдунгсроман за най-великия поет и неговата смъртоносна муза; семейна драма, комбинирана с тайм-фантастика; кримка, въвличаща киборги, сайбърпънк и мъртви поети; както и разказ за трагичната смърт на един прекрасен свят. "Главите" са оформени с неповторим маниер, изпълнени са с явни поклони към автори като Кийтс и Чандлър, а междувременно оползотворяват купища от класическите идеи на научната фантастика: от ансибала и пътуването във времето до киборга и ИИ. Симънс наистина не е най-оригиналният фантаст. Неговите идеи не са смайващо новаторски, но затова пък начинът, по който ги сплита в едно, е истинска магия. Цялата първа част активно изгражда усещането за света и го прави великолепно. Всяка от историите, както и самото пътуване на поклонниците, разкриват дребни и не толкова дребни детайли за човешката Хегемония, за ИИ и мистериите на Хиперион. Това активно и хаотично "показване" на информацията придава на книгата силно усещане за автентичност и вещественост. Светът, който Симънс е съградил, е не по-малко объркан, гаден и красив от нашия, потопен в ежедневието, изкуството, науката, философията, религията и политиката. Героите му са животрептящи създания, всеки със своята собствена истинска и затрогваща драма. Вихърът е пълен и смисловите течения са почти неудържими, но в един момент мозайката се нарежда и ако човек е внимавал достатъчно, се озовава на правилното място, от което може да оцени възхитителната гледка.
Падането на Хиперион е доста по-стандартна като структура, макар че и в нея Симънс си позволява доста хитрини. Разполагайки с изграден декор и атмосфера, авторът се хвърля в същината и заразплита купищата мистерии, загатнати в първата част. Идейната същина на книгите се корени в дълбоко човешкото. Затова и централните теми са такива: любовта във всичките й форми, отговорността към живота, мисията на изкуството, болката, предателството. Симънс ги развива умело и кара героите си да трептят в тези ритми на човешкото. Книгата определено има какво да каже и затова заслужено се нарежда измежду големите фантастики. Но дори да си беше останала само с невероятния свят, който изобразява, и качествените герои, пак щеше да е велика. Тежката атмосферичност на планетата Хиперион и мистериозните й артефакти, величието на огнените дървета и космическите дърволети, ужасяващата метало-органична красота на Шрайка, екзотичните Прокудени, пъстрото декадентско общество на бъдещето, смазващите информационни градове на изкуствените интелекти и всемогъщият им бог... незабравимите картини се нижат една върху друга в творбата на Дан Симънс. А той ги е обвързал по майсторки начин. Може и да не е Кийтс, но все пак е сътворил убедителен, красив и доста стряскащ химн за това какво е да си човек в далечното бъдеще чрез инструментите на най-авангардната научна фантастика. Нещо, което май освен великите писатели и поети визионери, го умеят само майсторите фантасти.
Роланд
Ако някой ме попита кои са трите безспорно най-велики фантастики за всички времена, вероятно няма да се замисля изобщо, преди да му отговоря "Господарят на светлината, Играта на Ендър и Хиперион". Това всъщност, ако погледнем обективно на ситуацията, не говори много добре за мен, защото абсолютната убеденост, особено за изкуството, обикновено показва липса на компетентност.
От друга страна, дори тази Света Троица да не е точно абсолютно най-доброто, което жанрът може да предложи, със сигурност е сред перлите в короната. И преди да започна да славословя последното от трите заглавия, искам да отбележа, че за екипа на списанието има много сериозна качествена разлика между дуалогиите Хиперион и Ендимион, затова решихме на този етап да пишем само за първата, която много повече заслужава хвалбите, които несъмнено ще прочетете по-надолу.
И така...
Не знам откъде точно да започна да изброявам качествата на двете части на Хиперион. Ако бях написал този евъргрийн преди месец, когато разполагах само със спомените си от българското издание, четено преди вече може би шест-седем години, щях да почна категорично с историята, с която съм запомнил най-силно поредицата. Рольо обаче не обича да пише по мъгляви спомени и си препрочете двата тома в оригинал. Представете си изненадата му при това положение, когато се оказа, че макар и великолепно развит, сюжетът в Хиперион е едва на трето място в достойнствата му.
Да започнем с първото и най-ярко качество на книгите – стилът. Дан Симънс е използвал различни подходи при написването им, като в това отношение първата част се отличава доста повече от втората. Всяка от шестте истории, от които се състои романът (рамката, базирана на Кентърбърийските разкази на Чосър) е написана не просто с различен език, но на моменти буквално в различен жанр. Историята на екстравагантния поет Мартин Силенъс, разказана в първо лице, е изпълнена с лични мнения, разбиване на четвъртата стена и коментари, докато тази на учения Сол Уайнтрауб, напротив, е сух и аналитичен разказ, който подчертава природата на разказвача. Историята на детективката Брон Ламиа отново е личен разказ в ноар-духа на класическо криминале. И т.н.
Във втора част Симънс отново не използва обикновен наратив, а вместо това въвежда нов герой, който се намира в центъра на събитията, но "сънува" случващото се на далечния Хиперион, а малко по малко – и в други части от Световната Мрежа. В зависимост от това дали действието се развива в сънищата му или в реалността, разказът прескача между първо и трето лице, минало и сегашно време.
Езикът на автора е чудовищно богат, но той го използва не за да ни залее с порой от думички или да развърти изречения от по половин страница, а за да раздели книгите си на отделни блокове с напълно уникален стил и излъчване.Втората сила на Хиперион е неговият "свят", който всъщност е не по-малко важен от историята. Това е една от наистина много малкото фантастики, които си поставят за първостепенна цел изграждането на богат свят с множество елементи и движещи фактори. От една страна е Световната Мрежа на Хегемонията, която обхваща над двеста свята, свързани през огромната бездна на космоса от паяжината на фаркастърите (умишлено използвам оригиналната дума, а не българския превод), чрез които човечеството пътува за частица от секундата до всяка планета, свързана в Мрежата.
От друга са Изкуствените Интелекти от Техноцентъра, отделили се от хората скоро след Великата Грешка, унищожила Земята в проваления експеримент за създаване на изкуствена черна дупка. Те продължават да помагат на някогашните си господари с различни технологии, недостижими за човека, и ограничените си предвиждания за бъдещето, но следват свои си съвсем различни цели.
Третият фактор са Прокудените, отхвърлили даровете на Техноцентъра, за да живеят не на тераформираните планети, а сред космическите си Рояци, блуждаещи между звездите.
И след това идва историята. В навечерието на чудовищната война между Хегемонията и Прокудените няма по-решаващ фактор от далечната планета Хиперион и нейните Гробници на Времето, които пътуват към миналото, защитени от своите антиентропични полета. Седем човека от Мрежата са избрани да направят последното поклонение до Гробниците и техния зловещ пазител – Шрайка. Всеки от седмината има собствена причина да иска да отиде на Хиперион, всеки крие тайна, която може да е решаваща за изхода на войната.
В Хиперион шестима от пилигримите разказват своите истории, разкривайки на читателя не само една изключителна плетеница от събития, свързани с настоящия конфликт, но и отделни частици от вселената, в която се развива действието. Книгата приключва с тяхното пристигане при Гробниците на Времето, а Падането на Хиперион поема щафетата, за да ни покаже какъв ще е изходът на войната.
Макар и реално по-действена от двете книги, втората част страда от Синдрома на Втория Прочит (също като Спомени от лед на Стивън Ериксън), тъй като разчита твърде много на огромните разкрития, които нямат особена стойност, когато вече ги знаеш. За сметка на това първият Хиперион е книга-съкровище, която просто няма слабо място. Двете заедно пък оформят едно от най-разнообразните четива в жанра. Дан Симънс успява да слее в едно хомогенно цяло космическа опера, военна фантастика, приключенска история, киберпънк, клонинги, пътуване във времето, изследвания на извънземни планети, екология, социална фантастика, криминале, мистъри и какво ли още не. С ръка на сърцето заявявам, че друг фантастичен роман с такъв тематичен мащаб просто няма.
Вероятно пропускам много други страхотни качества на двете книги, като например прекрасните герои, изключително добре звучащите наименования на планетите (пък и терминологията като цяло) и не на последно място – огромния поклон, който Симънс прави на поета Джон Кийтс (пет стъпки висок), вплитайки не само творчеството, но и самата му личност в ключови елементи от повествованието си. Всичко това обаче не заслужава да бъде просто разказвано. Трябва да бъде прочетено, а ако вече е – да се препрочете. Не мисля, че някога друг път съм си го позволявал, но сега ще го кажа в прав текст – никой, който не е чел Хиперион и Падането на Хиперион, не може да се смята за истински запознат с фантастиката и богатството от средства, с които тя разполага.
Моридин
Представете си перфектната научна фантастика. Какво би трябвало да включва тя? Ще опитам аз да направя една скромна подборка.
Трябва да има завладяващ, мащабен и достоверен сетинг. Добре обмислена вселена, описана с внимание към детайла. По възможност – огромно разнообразие от светове и планети, места с различна култура и география, с оригинални раси и общества, макар това да не е задължително. Перфектната фантастика трябва да пращи от въображение.
Нужна е дълбоко изградена митология и история зад този сетинг, интригуващи древни и/или бъдещи събития, които се разкриват бавно на читателя като изкусно сготвено с правилните подправки ястие.
Като всяка качествена сюжетна проза, тази перфектна фантастика естествено трябва да има изключително силна и мощна история, концентрирана в няколко напрегнати линии, но същевременно и изпълнена със сложни взаимовръзки, нетривиални обрати и мащаб. Добрата фантастика ще намери хубав баланс между изграждането на света чрез историята в малки по-подробни отклонения и стегнатия ход на основното действие, така че читателят да не остава с впечатлението за размъкнатост повече от допустимото.
Героите трябва да са забележителни и да не са пълнеж. Добре е историята им да е оригинална, мотивите им – достоверни, но не и очевидни, чертите – будещи чувство у читателя, действията – запомнящи се.
Хубаво би било да има доста философия, доста идеи, както е редно за една научна фантастика. Втъкани умело в сюжета, а не в самоцелни трактати насред историята.
И разбира се.. ако имаше как, не би било зле тази перфектна книга някак да взима по нещо от всички поджанрове на научната фантастика, а защо не и от други жанрове – спейс опера, приключенски, свръхестествен, киберпънк, крими, митология…
Да, има и други модели за чудесна фантастика – такива, изградени изцяло върху един герой, върху новаторска идея или върху налудничава вселена; такива, пропити от поетичен стил, или от добър хумор. Но перфектната като че ли е тази горе.
Е, забавното и малко предвидимото на етап този абзац, е че The Hyperion Cantos на Дан Симънс е точно това! Ама до последната буква. О, да, има разбира се няколко черни точки тук-таме, не всичко е толкова блестящо, но истината е, че поредицата за Хиперион е без аналог в научната фантастика, поне тази, издавана по нашите ширини, а вероятно и изобщо, съдейки по отзивите.
Мащабът на произведението на Симънс е съпоставим с този на Малазанската книга на мъртвите, но без затормозяващата плява и без прекомерно интровертните монолози. Огромен свят с над десет детайлно описани планети и още толкова упоменати, всичко това част от вездесъщата човешка Хегемония, пронизана от Световната мрежа (технологично-информационно-телепортационна връзка между планетите), която бавно обхваща познатия космос. Перлата в този гигантски сетинг е планетата Хиперион – вдъхновена от недовършената поема на Джон Кийтс, тайнствена и опасна, пътуваща из времето и криеща зловещите си тайни.
Пазачът на тайните е ужасният Шрайк, едно от определено най-оригиналните и мистериозни чудовища в жанра. Всяка година просто число на брой поклонници отиват на Хиперион в тайнствените Гробници на Времето да търсят Шрайка със своето най-голямо желание. Един оцелява.
Останалите главни герои в първата книга от четирилогията са доста цветна компания – свещеник, военен, политик, детектив, жена с, хм, темпорални проблеми, луд и безумно стар поет-сатир, монах-капитан, посветен на силата на живата природа, и за капак – клонинг на самия Кийтс. Ще се съгласите, доста разнообразни персонажи, като историята на всеки от тях е достатъчно пълнокръвна и оригинална, така че изобщо да не може да оставите книгата, която проследява пътуването на героите към Хиперион.
Дотук отметнахме сетинга и героите, а можете да сте уверени, че митологията и историята зад вселената на Хиперион е достатъчно подробно изградена, още от унищожението на Земята в следствие на Голямата Грешка, та до времето на повествованието, когато Хегемонията уверено завладява планета след планета, а враждебно настроените Прокудени (хората от дълбокия космос, избягали от Хегемонията и свързания с нея Техноцентър от изкуствени интелекти) съсредоточават борбата си с огромната империя в пространството над планетата на Шрайка и на всички тайни.
Сюжетът е неочаквано стегнат и целенасочен, като първата книга е прекрасно въведение за основния шоудаун във втората. Интересното е, че макар теглото на историята да пада върху Падането на Хиперион, повествованието там е малко по-развлачено и препълнено. Въпреки това появата на няколко нови герои и разкритието на тайна след тайна гарантирано ще задържат интереса ви.
Философия, култура – с шепи да ги гребеш. Ерудицията на Симънс възхищава и придава солидна плътност на произведението му. Освен очевидните паралели с живота на Кийтс, към когото авторът явно питае силна привързаност, и към неговия Хиперион – поемата за войната на последния титан с боговете, – четирилогията е буквално наблъскана догоре с препратки към собствената ни литература, култура и наука (за пример давам реверансите към Гибсън и неговия Невромантик, към The Once and Future King на Т. Уайт, както Wikipedia учтиво подсказва; а също Тейлхард дьо Шарден, будистките коани и какво ли още не). Това наблюдавахме и в по-новата му сага Илион/Олимп, но за мен поне мащабът на философските идеи и културните препратки там е бледо подобие на този в цикъла за Хиперион, който поне досега неизменно е смятан за върха в творчеството на Симънс.И колкото и да е изумително, Хиперион успява да се справи и с последното предизвикателство за различните поджанрове – използвайки оригинално класическата структура на компания герои, разказващи истории, позната на литературата още от Декамерон на Бокачо и Кентърбърийските разкази на Чосър. Така ние имаме едновременно детективска история с киберпънк елементи (Брон Ламия и Джони Кийтс), откривателски пътепис с елементи на хорър (Ленар Хойт и Пол Дюре), романтична приказка за революция (Консулът), военна фантастика (Касад) и т.н. и т.н. Втората книга не следва тази структура, но пък компенсира с трилър и разкрития.
Няколко съвсем кратки думи и за по-късните книги от четирилогията. Този евъргрийн не е за тях, понеже решихме, че те не са с нужния статус, но за мен поредицата е достатъчно интегрално замислена, че да ги спомена поне бегло. Ендимион се развива няколко стотици години след края на втората книга. Главен герой е Рол Ендимион – несправедливо осъден и спасен от един стар познайник, за да пази малката Енея. Третата и четвъртата книга представят техните приключения и бягството им от агентите на Католическата Църква, докато Енея бавно се превръща в месията, която й е предначертано да стане. Както стана ясно от началото на абзаца, доста хора смятат Ендимион и Триумфът на Ендимион за значително по-слаби от първите две книги и за това има някои основания – пълнежът, особено в четвъртата, е доста повече, героите са по-малко и не толкова оригинални, а фокусът се измества от повествованието върху философия, която така и не бива обяснена достатъчно ясно, а уви най-лошото е, че разчита на печално известния "вие си мислехте, че… обаче то…" принцип, който просто дразни. Независимо от това аз мисля, че последните две книги са ценно допълнение към света на Хиперион и завършват по грандиозен начин една сага, която вече остави ясна следа в историята на научната фантастика.
Епосът на Симънс е наистина най-доброто, което жанрът досега е предлагал. Съветвам всеки да го прочете. Не феновете на сай-фая, не този или онзи, а всеки. Книгите си струват всяка минута. Не, че нямат слаби страни – просто те не заслужават обсъждане на фона на останалото. Ако не сте го направили, побързайте и се насладете на този истински шедьовър на фантастичната мисъл.
Трип
Тези две книги не са нещо, което в този конкретен момент се поддава на конкретен анализ в ума ми. В момента единствените свързани слова, които ми се ще да напиша на тази страница, са следните:
Цветове! Цветове! Тътен! Грохот! Образи! Хора! Поезия! Това е! Това е!... Хм.
Това не са свързани слова. Ще трябва да измисля нещо друго тогава. Ще трябва да измисля нещо.
Ок. Ще почна от общото.
Хиперион е едно от произведенията, заради които е била измислена научната фантастика. Това не е предположение. Заради Хиперион думата "научна" съществува в словосъчетанието, и думата "фантастика" съществува до нея заради Хиперион.
Често сме чували (или поне аз съм чувал) как нещо си има "всичко" – тая манджа, оня филм, тая мацка, оная книга. Манджата, дето си има всичко, обаче обикновено смърди и има вкус на... манджа с всичко, и вероятно ще те остави в лаваторията до Второ Пришествие (всъщност, много е вероятно то да се случи именно там). Филмът, дето си има всичко, пък обикновено така добре си го е скрил всичкото, че повечето хора не виждат всъщност нищо и навярно са прави. Пък и, айде да сме сериозни, какви ше са тия търчащи картинки с времетраене час-два, дето си имат всичко? Мацката, дето си има всичко, не я доближавам и с гребло на римска галера, щото сигурно си има наистина всичко, включително и бактериалната екосистема в нейната цялост. А иначе хората не го съзнават, но книгата за която казват, че си има всичко, е всъщност Хиперион, и са напълно прави, макар навярно да не споменават точно нейното заглавие.
Романът (всъщност две книги, оформени по различен начин, но всъщност едно цяло) е приключенски. Някои от вас може да са чували разни неща за Хиперион, но, четейки го, имайте това предвид. Което само по себе си създава всички предпоставки той да се превърне в манджа с грозде. Разбира се, това не се случва. Романът е приключенски и дълбоко романтичен – не в смисъл на някакво лигаво млящене, точещо се на фона на историята, или на любовните трептения на Конфузия Лафранж и Брок Джоксън, а на истинска романтическа история, където човешкият дух в крайна сметка сияе по-силно от цялата светлина на далечните звезди, под които живее. Ето, май намерих мястото да викна Цветове! Образи!...
Векът е двадесет и осми. Мрежата е новият дом на човечеството. Небеса в неизброими цветове, прихлупващи светове, толкова разнообразни, че всеки един от сто и петдесетте милиарда души в Мрежата живее в общество, многохилядократно по-сложно и може би опасно от нашето, и
същевременно подобно на интерсоларен увеселителен парк. Светлината от слънцето на един свят в Мрежата пътува години, за да достигне друг. Хората пътуват няколко крачки. Фаркастърите (в българския превод – "телепортатори") са възлите, черни дупки, които свързват всичко и всички в новото човешко общество, Хегемонията. Досущ като всяко старо човешко общество, още от епохата на пирамидите, Сфинкса (първия Сфинкс ;р) и презервативите от овчи черва, Хегемонията се разширява. Протяга се от ръба на Мрежата и омотава в нея поредния свят. Хиперион е малък свят на самия ръб на познатия космос. Още не е част от Хегемонията, следователно все още е никъде и нищо. Това е на път да се промени. Причината в случая не е просто разширението на Хегемонията. Даже никак. Най-малкото защото поглед към Хиперион са обърнали и други... сили. Катализаторите са Времевите Гробници, намиращи се в малка долина на един от континентите на Хиперион. В тази долина според легендата живее създание, наречено Шрайк. Бог? Според милионите последователи на Църквата на Последното Изкупление, да. Оръжие за масово изтребление? Според масово изтребените от създанието хора, да, ако имаха думата. Всъщност, имат я. Нещо друго? Може би.
Затова натам са тръгнали седмина поклонници, всеки напълно различен от останалите, всеки със своята, но всички с обща история.
Това е историята, която четем в Хиперион. Първата книга, също като един свой многовековен предшественик, който колегите ми май са споменали, се състои от отделните разкази на всеки от седмината поклонници – бившият Консул на Хиперион, частният детектив Брон Ламиа, поетът Мартин Силенъс, полковник Федман Касад, професор Сол Уайнтрауб, отец Ленард Хойт, висшият духовник-темплар Хет Мастийн.
В тези разкази не липсва нищо от вече вековната история на жанра. Ще видите сами, или вече сте видяли и, разбира се, сте съгласни с мен. Повествованието се вие елегантно между отделните истории на пилигримите и общото им пътуване към долината на Времевите Гробници. В романа няма пълнеж. Нищо не е казано напразно и нищо не се случва напразно. Четете внимателно – освен това, така и насладата ви ще е по-пълна.
Малко по-горе споменах романтичността на Хиперион. Любов в книгата има (триумфът на човешкия дух, колкото и клиширано да звучи, е малко немислим без нея, не мислите ли?) – всякакви видове и отсенки на любовта, във всеки един от разказите на седмината, кулминиращи във втората част на романа. И смятам, че именно това чувство държи и обгръща цялата история, случваща се пред очите ни. Което, като се замисля, е невероятно, като се има предвид смазващият сетивата и интелекта свят и събитията в него, които се опитах да скицирам много общо в горните параграфи.
На моменти съществува опасността от това тътенът и огромните мащаби, които се отварят пред нас във втората книга, да заглушат думите на човешките създания в центъра на всичко, но мисля, че това не се случва. Опасността обаче е там, като във всяка толкова грандиозна творба.
Има още една опасност. В книгата се говори (и не само) много за пътуване във времето. Както всички знаем, това е нещо по-объркващо и от нанизването на връзки за обувки. Така че е добре да сте предупредени. Мен нямаше кой да ме предупреди (Рандъм!?! Мор?!? РОЛАНТ?!??!?... (Всъщност мисля ще си спомниш, че "РОЛАНТ" те предупреди – бел. РОЛАНТ)) и на моменти давах накъсо. Но всичко е наред, защото:
В нито един момент разказвачът не лъже и не се измята, като гореспоменатата надарена с всичко мацка. В нито един миг не използва яркобели конци и губерка, за да си скърпи историята. А това трябва да е било ужасно трудно, имайки предвид каква е историята.
В нито един момент Хиперион не оставя дори частица от въображението ти на мира. И в нито един момент образите не губят яснота, идеите не се размиват в празноплямпане (както в момента съгрешавам аз). В нито един момент не се чудиш "Абе, какво, аджеба, са ми сервирали тука и защо нещо в чинията ми мърда?"
В нито един момент читателят не става жертва на недомлъвки, историята не претупва нищо и същевременно не губи и грам от темпото си. Дълбоки послания като нищо може и да има, но човек минава и без тях, с цялото това богатство от... всичко пред себе си. Но точно това богатство гарантира дълбоките послания, нали тъй? Хиперион ме накара да си кажа – Ще ми се да прочета някоя книга в повече. Ще ми се да съм по-умен. Ще ми се да имам усета, който тази книга иска да имам.
Поезия! Хиперион е изпъстрен с романтическа поезия (и с романтически поети също). Като нищо именно тя е вдъхновила автора за постижението му, но не бих я споменал (никога не съм го понасял, когато някой автор захвърли прекрасна поема да потъне със стенания насред посредствената му история), ако книгите не бяха достойни за нея. В Хиперион се случва нещо крайно необичайно. Не просто поемите отварят хоризонтите на историята – тя отваря хоризонтите на самите поеми. Любовта на автора към тях е достатъчно силна, за да ги слее до такава степен с творението си, че двете стават почти неделими. Крайно е необичайно, защото поетите, за които става въпрос, се казват Джон Кийтс и Уилбър Йейтс.
Митове, разум, любов, светлината на далечни звезди – някои от нещата, към които човек се стреми и за които мечтае (наред с лесната "реалност", потъналия в ступор ум, много кръв, празна стаичка в пълен панелен блок и много други неща, разбира се). Не знам дали някога произведение на което и да е съществуващо или несъществуващо изкуство би могло да обхване тези няколко неща.
Хиперион обаче посяга към тях, опитва се да ги изтръгне от хаоса на всичко останало и посяга за още. Успява или не, няма значение, не и за мен.