За мен Хари Потър серията наистина е явление в литературата. Ако човек изостави за момент предразсъдъците си, не е трудно да се осъзнае колко богата и сложно композирана всъщност е поредицата. Дали тази сложност е резултат от предварителна планировка на Роулинг да свърже стотици привидно самостоятелни елементи в едно общо цяло накрая, или просто така си е написала книгите, че накрая да е възможно да го направи, няма значение. Важното е, че The Deathly Hallows завързва всички сюжетни линии в един неделим възел, който не оставя място нито за въпроси и неясноти, нито за недоволство.
Ще започна обаче с минусите. Първата половина от книгата е излишно разточена. Буквално първите триста от общо шестстотинте й страници са някакво безцелно мотаене и двеста от тях спокойно можеха да паднат, за да не задушават важните събития, случващи се все пак разпръснато из тях. Странното е, че минеш ли границата на страница 300, действието изведнъж се ускорява и събитията започват да летят шеметно. Почти сякаш Роулинг е писала двете половини на книгата в различно време от живота си или с различна цел. А може и така да е.
Друга сериозна критика, която имам, е че почти до самия финал на Хари и компания им се случват гадости. Нещо нетипично за поредицата – всяко действие, което може да предизвика беда, го прави, всяка дума, която може да бъде разбрана погрешно, бива разбрана погрешно, всеки гаф, който герой може да направи, се прави. Нагнетява се не просто мрачна, а противна атмосфера и едва когато въпросната се комбинира с екшъна от втората половина на романа, човек започва да диша спокойно.
Дотук обаче с минусите. Ако гледаме на The Deathly Hallows като на книга, то той е чудесно четиво, което просто започва твърде бавно. Героите първоначално вършат глупости и почти дразнят, но с времето се развиват и мнозина от тях, като Невил, Луна, Крийчър или МакГонагъл, достигат пълния потенциал на персонажите си. Най-накрая разбираме цялата истина за Снейп, разкриваме всички тайни от миналото и плановете на Дъмбълдор. И двамата получават наистина сериозна дълбочина на характерите, нетипична за поредицата, но изключително убедителна и въздействаща.
Сюжетът отново е полу-детективски, но вече не се развива на фона на спокойно течащата учебна година, а насред зараждането на нов жесток режим, издигнат от Волдемор. Нечистокръвните са преследвани и затваряни в Азкабан, въвеждат се свирепи закони за контрол над магьосниците, Смъртожадните бродят необезпокоявани и сигурни във властта си. А Хари Потър и неговите приятели са преследвани като престъпници. И докато изпълняват мисията, възложена им от мъртвия Дъмбълдор – да намерят Хоркруксите на Волдемор и да унищожат парчетата от душата му, държащи го в света на живите – в търсенето се включва историята за три могъщи магически артефакта, които може би ще се окажат разликата между победата и поражението.
Климаксът на книгата е изключително кинематографичен и майсторски написан, последните сто и петдесет страници се гълтат за отрицателно време и има сцени, които просто си представяш визуално толкова ярко, колкото вероятно няма да могат да бъдат дори във филма. Епичният финал засрамва с мащаба си дори този на Епизод VI и макар да знаем, че на края ни чака розова захар, веднага става ясно, че далеч не всички герои ще имат шанса да достигнат до нея. Роулинг най-накрая разгръща писателския си талант, за да даде на поредицата за очилатия магьосник края, който тя заслужава.