Да, Грайндхауз дойде и разкърти кината по света и у нас. Както сами можете да видите от ласкавите ревюта на екипа на Шадоуденс, става дума за нещо уникално и гениално. Моята цел обаче далеч не е да напиша поредното хвалебствено слово по адрес на този проект (въпреки че пак натам ще ме избие, като се знам), а да обясня защо е подбрано точно това име. И да разкажа личната си история на очевидец как беше гледан този филм в Северна Америка, в частност Калгари, Канада.
Кратка справка с Уикипедия показа, че "грайндхауз" е американски термин, с който са означавани придобилите популярност през 60-те и 70-те години на миналия век кина, в които са се прожектирали изключително B-movies, доста често в double feature формат – два филма един след друг, на цената на един. Самата дума "грайндхауз" идва от факта, че повечето от тези стари кина са били използвани преди за правенето на т.нар. burlesque шоута, част от които са били за пълнолетна публика и са включвали пикантерии като стриптийз и "bump and grind" танци (такива все още могат да се видят във всички дискотеки с хип-хоп музика, в които народът масово се кълчи и отърква в интимните чаркове на партньора). Легендата гласи, че Тарантино, като голям фен на грайндхауз кината, един път спретнал double feature прожекция в дома си, на която поканил приятелчето Родригез, и след сладки приказки за носталгията по добрите стари грайнд времена и обсъждане на някой и друг култов плакат, запазен от тогава (а за плакатите се знае, че са по-добри от съответните филми, които рекламират), се стига до идеята за създаване на вече познатото ни умопомрачително кино-отроче. Родригез решава да поеме зомби филма, за който си мечтае отдавна, а Тарантино, прясно възторгнат от начина, по който каскадьорите укрепват предниците и купетата на колите си, започва да нахвърля идеите си за филм с психопат-убиец каскадьор в главната роля. Останалото е ясно, а резултатът мачка. За съжаление разпространителите на филма в Европа решават да убият цялата му идея, разделяйки го на две отделни прожекции, премахвайки ненормално яките фалшиви трейлъри (с изключение на Мачете) и изцоцвайки двойно повече пари от джоба на феновете. Не ми се ще да коментирам това почти престъпно деяние, само ще кажа, че така цял един континент остана ограбен, без възможност да се наслади на абсолютния куулнес на този проект. Аз обаче имах късмета да го гледам така, както той заслужаваше да се гледа – с двете части накуп, трейлърите, веселата тайфа наоколо и задължителната ТОЧНА обстановка. Затова искам да споделя въодушевлението си от сполетялото ме щастие, а и да разкажа по-подробно какво точно се случи, защото намирам, че ще ви е интересно. Е, позволявам ви и да ми позавиждате мъничко...
Като начало, прожекцията беше безплатна и започваше в 9:30 часа вечерта – с нея откриваха среднощния кино-фестивал, който това кино си организира всяка година. За да влезеш обаче, трябваше да дариш... храна (това ми се стори много американско). Пичовете седяха отпред с три големи кашона, в които аз и мексиканката, с която (сериозно) си ходим по подобни неженствени мероприятия, послушно изсипахме нон-перишъбъл продуктите, които бяхме взели. После ни набиха печати по ръцете и ни изпратиха да се върнем обратно в опашката от благотворително настроени индивиди. Две думи и за самата нея – беше съставена от изключително декадентски изглеждащите личности, с които Калгари очевидно изобилства след 8 часа вечерта. Видях всички възможни нива на кич, изгъзица и оръфляне. Изобщо, заформяше се много правилна тълпа.
След известно кибичене ни пуснаха в киното. Или не, поправка – пуснаха ни в ДОЛНОПРОБНАТА дупка, в която се предполагаше да се състои прожекцията. Помня как преди години, в невръстна детска възраст, ми се наложи да посетя за едно културно мероприятие кинозалата в Читалище Аура – та за ей такова навяващо носталгия соц-изпълнение иде реч. Оскъдното американско лустро, в лицето на вездесъщите рекламни надписи и плакати, малкото щандче за пуканки и кола и една разноцветно светеща лампа на стената, не променяше особено много облика, но все пак поамериканчваше прилично атмосферата. Во-кратце, обстановката беше грайнд, та чак дрънкаше.
Намерихме си седалки сравнително лесно, въпреки препълнената зала, като междувременно ни облъчваха с трейлърите на филмите от предстоящия фестивал. Сред префърцунените артси бози видях ПОНЕ три филма с травестит в главната роля. Поне три... Иначе имаше и някои бисерчета – Fight Club, Monty Python and the Holy Grail, Брилянтин. По едно време трейлърите секнаха, тълпата се оживи, пердетата пред екрана се дръпнаха и... пред нас излезе една затлъстяла канадка, която обяви, че за нея ще е чест да открие феста с тези два велики филма. След това за мой личен ужас запя. Не знам дали можете да си представите сюрреализма на ситуацията – лампата хвърля дъга по стените, пода и хората, онова женище крачи сластно, поклащайки меса по сцената, и реве дрезгаво някаква антична блус песен, която тълпата аплодира одобрително на всяка по-шумна извивка... За щастие звуковият тормоз свърши бързо, женичката обобщи очевидната истина, че това било караоке и затова не сме видяли музиканти да свирят, обяви, че за следващият път можем да се запишем и ние, с която песен си искаме, след което ни изгледа съчувствено и пожела късмет на седящите на първи ред, извика някакъв Фил на сцената и се оттегли към кулисите с достолепието на шлеп.
На нейно място изникна кльощаво екзалтирано същество с шлифер (въпросният Фил), придружено от банда местни дегенератчета, държащи фалшиви станиолени инструменти в ръце. Ужасът се върна, когато разбрах че ПАК ще ни пеят. Все пак страданието беше смекчено от това, че тоя път вместо караоке изпълнение, просто ни пуснаха някаква рандъм поп-рок песен, а лицата на сцената се клатеха в такт с нея и се правеха, че я свирят/пеят. Тъкмо си мислех, че ми се е разминало, когато Фил разтвори шлифера с движение, което би разплакало от умиление дори най-закоравелия чикибоец от Борисовата градина. Като на забавен каданс шлиферът се отвори супер секси и ние с потрес установихме, че човечето отдолу е облечено с КОРСЕТ И ЖАРТИЕРИ. Туш! И понеже това не беше достатъчно, Фил реши, че трябва освен всичко да стъпи в скутовете на хората от първия ред и да се пофръцка пред залата в цялата си окорсетена прелест. Таковата...
Е, вече СЛЕД като и той си тръгна, Шлепът се появи да каже, че филмът започва. И сред ръкопляскане и дюдюкане на екрана излезе придобилият вече култов статус трейлър на Мачете...
Останалото е ясно – зомбита, кръв, гной, секс сцена с дървен крак и куулнес на талази. Родригез. Колегите със сигурност ще ви осветлят по въпроса, защото моята идея е да ви запозная с грайндхауза, а не с Грайндхауза. Важното е, че филмът лепна перфектно на тази вехта кино-заличка с всичката възторгната, смееща се на глас, аплодираща и крещяща паплач, част от която бях и аз. Не знам дали ви е известно колко е готино да размахаш юмрук във въздуха и да изкрещиш "Йес беееее!" на някоя супер-дупер зла сцена, без произволна госпожа-Венче като Роланд да ти изшътка сърдито и да те изгледа като настъпено порче. Е, на мен ми e известно вече. АДСКИ е гот! Веднага след филма станах свидетел на поредното чудо, което бих могла да нарека грайнд-интермишън. На екрана се завъртяха анимирани клипчета с танцуваща и пееща храна и музика, вадена все едно от най-старите Том и Джери ленти. Идеята беше да се накара огладнялото множество да иде и да похарчи грешни пари за "пресните дъхави пуканки", "изключително разнообразният сладолед" или "топлият вкусен хот-дог". Господи, хот-догът... Неговото клипче се превърна в обект на жив интерес за всички останали в залата. Ще си позволя да го разкажа подробно, защото е уникална изродщина.
Значи, имаме танцуващи кренвирш и срязано хлебче. Хлебчето маха с ръчичка към кренвирша и сочи към цепката си настоятелно. Кренвиршът обаче се ослушва и продължава да се гърчи в танца. Ние гледаме с увиснали ченета. Някои хора започват да подвикват окуражително към кренвирша. Сякаш подтикнат от настроението на тълпата, той се приближава към хлебчето и започва буен денс върху някакво мини-подиумче, докато хлебчето дирижира. След около минута яростен гърч – сега тук четете внимателно – ХЛЕБЧЕТО ОТВАРЯ ГОСТОПРИЕМНО ЦЕПКАТА СИ И КРЕНВИРШЪТ СЕ НАМЕСТВА В НЕЯ. Край. Залата избухва в одобрителни крясъци и аплодисменти, a на екрана се появяват два бонбона, скачащи на въже... Болно. Много, много болно.
След целият този цирк хората пак си заеха местата. Изгледахме трейлърите на Werewolf Women of the SS, Don't и Thanksgiving, след което на екрана се появи чифт стъпала и всички разбрахме, че Death Proof на Тарантино започва. Лежерното начало на филма поукроти малко страстите, разпалени от Planet Terror и хот-дога. Цялата зала беше впила поглед в екрана, чакайки да види къде ще му излезе краят. И когато ТОЗИ точно край тръгна да излиза, мога да кажа, че киното беше почти физически взривено. Крясъци, аплодисменти, дюдюкане до небесата. НЕ-О-ПИ-СУ-Е-МО!!! Такава масова емпатия не бях изпитвала дори на концерта на любимите Мейдън. Просто един див и целокупен душевен онанизъм, приключил с един от най-мощните и умопокъртителни оргазми. Минути след това нито знаех къде съм, нито какво правя, и се чувствах едновременно пълна с енергия и изцедена. Сега, часове по-късно, още усещам ендорфините в мозъка си и ми е едно такова нахайпено. Без съмнение този грайндхауз експириънс е най-брутално якото кино-преживяване, което ми се е случвало, и аз никога, никога, никога няма да го забравя.