Broy 48 Reviews

[КНИГА НА БРОЯ] 10 ^-9 (Николай Теллалов) – Моридин
Откраднатият Граал – Роланд
Денят на мравките (Бернар Вербер) – Рандъм
Войната на старците (Джон Скалзи) – The Dragon
Потайно острие (Пътеките на мрака #1) (Робърт Антъни Салваторе) – Трип

     За мой срам трябва да призная, че досега не съм чел нищо на Ники Теллалов (тепърва мисля да наваксвам). Подведен донейде от заглавията на предните му творби, живеех със заблудата, че стилът му е силно метафоричен и облечен в диалектни думи и приказни сюжети. Ето защо бях доста удивен, прехвърляйки първите двайсетина страници от новата му книга. 10^-9 е издържана в стил, смътно подобен (макар и с по-съвременно звучене) на старите съветски фантастики – където хората вършат малко, но говорят много. За живота. За бъдещето, за смисъла, за любовта. За тези неща. Много приятно всъщност, просто ми дойде малко изненадващо. Комбинирано с явната инженерна ерудиция и научна обосновка на повествованието, в крайна сметка бях принуден активно да ревизирам впечатленията си за личността на автора. Но това е тема, с която не смятам за нужно да ви занимавам, така че преминавам директно към въпроса що е то 10^-9.
     Сам по себе си романът трудно може да бъде наречен роман, доколкото бегло фиксираната сюжетна рамка е само съд, в който Теллалов е избрал да излее съкровените си мечти и размисли за бъдещето на нано-технологиите. Изложението напомня по-скоро на нещо средно между трактат и есе, навързващо сякаш произволни, но внимателно подбрани откъси информация за въображаемото Ново общество на автора, които целят да изградят представата ни за този нано-свят. Накратко казано, двете основни сюжетни линии се водят съответно от застаряващия Атанас – живял на границата на "Пробива" на нано-технологиите и замразен за 30 години след това – и от Алексей Ленкер – руски войник от специалните части, пременен в одеждите на космически пират под командването на актуалния наследник на руската държава след тези 30 години. Третият главен герой е Добромир Сантов – "доброто духче" на нано-машините, който е носител на основната идея на автора. Хората, с които те общуват по страниците на романа, а и техните собствени размисли, успяват да обхванат изключително много гледни точки и обосновки за нано-бъдещето на човечеството, примесвайки ги с лични страсти и горести, които помагат на 10^-9 все пак да не се превърне директно в преждеспоменатия есеистичен трактат. И бавно, сред всички тези самотни размишления и игри на въпроси и отговори, читателят в крайна сметка достига до узряването на голямата идея-мечта на автора.

Плюсове:
+ Личи си, че темата е много важна за Теллалов и той е хвърлил огромен труд в обосновката на идеите си. Най-положителната страна на романа за мен бяха именно дългите дискусии между различните гледни точки в романа. Въпреки критиките, които чувам, че 10^-9 зле прикрива оптимизма на автора относно нано-технологиите, истината е, че почти всеки възможен аргумент против описания Нов свят е разгледан в книгата и поне аз останах напълно убеден в способността на Ники Теллалов да не гради въздушни кули от мечти без да е помислил сериозно по въпроса. Голямото количество добре развити гледни точки и поведенчески реакции, последвали разцвета на нано-машините, определено прави от романа един наистина качествен прогностичен труд. Хареса ми строго логическият начин, по който въпросите към това бъдеще са разгледани и им е отговорено, без да се пропуска удобно някой очевиден проблем на постановката. Аз поне останах задоволен.
+ Хуманизмът, който струи на талази от страниците, ми импонира много силно. Ако авторът в действителност прикрива нещо зле, това е симпатията си към човечеството и в най-голяма степен към неговите мислещи елементи. Възгледите за човешкото над националистичното, за ОБРАЗОВАНАТА и абсолютна свобода на индивида над ограниченията на традициите и социалното благо, за огромните възможности за духовно развитие в резултат на възможността за просветна анархия ("живей и остави другите да живеят"), са залегнали много надълбоко в страниците на 10^-9 и макар че Теллалов и тук се е постарал да изложи внимателно обратните гледни точки (да ги резюмираме в нещо като "хората са свине и не могат да се оправят сами"), сякаш не успява да ги направи толкова убедителни.
+ Добрата научна подкованост на книгата. Има няколко слаби пункта, които поне аз успях да хвана, без да разбирам много от инженерни науки (например идеята, че нано-машините могат да превеждат, просто защото така, не стои много добре – преводът на езици е абстрактна задача от сигнален тип, която няма нищо общо с технологичните способности за обработка на информация и за синтез на материя, и до момента й липсват принципни решения), но като цяло всичко звучи много достоверно.
+ Много добри философски размисли и на теми, далечни на науката, основно за ролята на държавата и на обществения договор, за целите на човешкото съществуване, за смисъла от обществото.
+ Интернетският прийом за главни букви в подчертаните думи май в крайна сметка ще се окаже успешен и в печатаното слово. Теллалов малко прекалява с него, но определено постига ефект.
+ За скромните по днешните издателски стандарти 10 лв. имате възможността да поощрите българското творчество и този път си струва.

Минуси:
– Въпреки че би трябвало вече да свикваме, употребата на български имена и български реалии, дори съвсем лекичко и в силно интернационален контекст както е тук, продължава – поне у мен – да буди някакви архаични соц асоциации. Възприемам това не като проблем на книгата, а като проблем на читателите, но е факт и вероятно в някаква степен пречи на приемането на текста. По никакъв начин не съм против подобна практика, разбира се, но се чудя кога този ефект най-сетне ще утихне.
– Макар книгата добре да описва ВЪТРЕ-политическите системи на трите световни фракции като различни варианти на държавност в бъдещето, самите тези фракции са доста клиширани и сме ги виждали неведнъж в различни варианти – една Панфедерация на демагогска демокрация, един военен и силно авторитарен Блок и едно не особено развито Сдружение от останалите елементи. Това донякъде може да бъде обяснено с желанието на автора да опише максимално логично бъдеще, но мисля, че политическата обстановка в света по принцип е нещо достатъчно динамично и зависи от редица случайни събития, така че и по-интересни варианти за разпределение на суперсилите в този Нов свят биха звучали уместно и логично.
– Научните обяснения в някои моменти идват твърде много. Вярно, че част от целта на романа е може би да изложи и някои научни мечтания по въпроса за нано-технологиите, но все пак книгата се промотира именно като роман, а не като дипломна работа, и дори на мен, който съм с научно образование, ми дотягаха на моменти детайлите, пък какво остава за редовия читател.
– Любовната история не ми допадна. Да, човеколюбивата и искрена гледна точка на автора към нея е симпатична, но мястото й просто не е в този роман, а фактът, че тя е един от основните стожери на сюжета, само влошава качествата на въпросния.
– И още повече не ми допадна поради това, че единият участник беше изкуствен интелект. Първо, описанието на въпросния изкуствен интелект остана за мен една от най-слабите черти на романа – почти нищо изкуствено нямаше в този интелект, освен адски лека нотка на свръх-аналитичност. Не казвам дали това е реалистично, или не, казвам, че в този си вид самото използване на "изкуствен интелект" за герой в повествованието губи смисъл. Освен дето любовта между човек и машина не е сред най-оригиналните идеи по принцип. От друга страна, и в светлината на горния проблем със свръх-технизацията на моменти, книгата имаше нужда от подобно разчупване в сюжетната си част, но просто не се е получило добре.
– Нано-технологиите просто не са толкова всемогъща панацея. Не че съм толкова запознат с материята, но явната страст на Теллалов по темата може би го заслепява. Дори от гледна точка на елементарната логика, подобни технологии биха били само средство за по-ефективното приложение на други области на науката, които са напълно неразвити в момента. Прост пример (освен горния с превода на езика) – дори нано-роботите да са в състояние да строят произволен обект по зададен молекулен модел, подобно на белтъчния синтез в клетката, къде е технологията, която от визуалната представа на човек за къща извлича готов молекулен модел на тази къща? Това е или липсваща технология, или АДСКИ много програмиране на ограничени готови елементи на ръка, което не подлежи на експоненциален растеж във времето. Самите нано-роботи не могат да си "измислят". Или с две думи на нормален език гледната точка, че от този нано-технологичен "Пробив" зависи едва ли не новото човешко Просвещение, е малко или много неубедителна.
– Оформлението не е много продаващо, макар корицата да има симпатична връзка със сюжета в романа. Ние обаче искаме книгата да се продаде, така че малко повече комерсиалност точно в тази област е само добре дошло.

     В заключение, наистина едно събитие в българската литература. Не толкова в смисъла на нещо новаторско, за което спомена Наско Славов, споделяйки на една сбирка на клуб "Ефремов", че е поразен от незасяганата досега идея за абсолютната свобода, пред която би било изправено човечеството. Тази идея не е толкова нова, макар и безспорно важна при всеки един труд с подобна насоченост. Но събитие по-скоро в смисъла на един от малкото романи с наистина сериозна прогностична стойност, който същевременно е в състояние да докосне струните на човешкото, на стремленческото, на духовното у всеки един от нас. Препоръчвам всеки, който се замисля за бъднините на човечеството, да я прочете, защото – макар и обхваната изцяло от нано-технологиите – тази книга далеч не се изчерпва само с тях.

     Преди няколко месеца Труд пуснаха на пазара първата част от антологията My Favourite Fantasy Story, в която изтъкнати автори публикуват своите любими романи от други хора, под името Уродливецът. Сборникът беше доста силен, макар и част от нещата вече да са били издавани на други места. Въпреки това подборката ме караше да очаквам втория том с нетърпение.
     Е, Откраднатият Граал вече е на разположение, но уви, нивото определено е паднало спрямо първа част. Основният проблем на разказите тук е, че повечето са твърде стари и повече или по-малко невъздействащи. Имаме Уиднъм и Дикенс, за бога! Отделно от това антологията е силно небалансирана. Започва с няколко кратки разказа, прелива в многократно вече издаваната повест на Зелазни Вариациите на еднорога и цялата му последна третина, да не кажа 2/5 от книгата, е заета от друга повест, писана първите години на миналия век.
     Но да ги видим поотделно:

     Откраднатият Граал (Дебра Дойл и Деймс Д. Макдоналд), избран от Катрин Курц, е нещо като "Нощен патрул среща Шифърът на Леонардо", ама за бедни. Долнопробна историйка от първо лице за тамплиери, култове, дребна магийка и престрелки, в която сюжет практически липсва, напрежение също, а логическата последователност и адекватната развръзка са само добри пожелания...

     Влак за Ада (Робърт Блох), избран от Рик Хаутала, е единственият наистина ценен нов разказ в сборника (или поне аз не съм го срещал другаде). В него един млад несретник среща дявола, който му се явява като машинист на влака за Ада, и сключва с него сделка... Макар и да не достига до някакви невиждани висоти, разказът е приятен, силно атмосферичен и достатъчно лек, за да не натежи.

     Танцьорът от танца (М. Джон Харисън), избран от Стивън Доналдсън, е едно от онези писания, които вероятно са ЗВЕРСКИ силни стилово, ако ги четеш в оригинал, но които в превод се превръщат в напълно неразбираемо бръщолевене. Танцьорът от танца е нещо, което може би е постапокалиптично, но може и да не е, с герои, чиято мотивация не схванах, вършещи неща, които не можах да си обясня, насред сюжет, който го нямаше... Жалко, разказът издава потенциал, може би е и част от по-голям свят, но докато не го видя в оригинал, няма да мога да преценя, дали поне тогава не си струва...

     Арахне (Джон Уиндъм), избран от Мат Костело, ми беше един такъв... стар. Историята за прокълнатата плетачка и една средностатистическа женичка, раздразнена от странния си съпруг-арахноман, е приятно лековата, но за съжаление твърде лишена от конфликтност почти до самия си край. През цялото време очакваш да се случи нещо ужасно, а то така и не се случва. И някакси разказът те оставя леко подразнен...

     Историята на търговския пътник (Чарлс Дикенс), избран от Маргарет Вайс, е от тоя тип "фентъзита", които са горе-долу толкова фентъзи, колкото и Червената шапчица. Въпреки това, като всичко на Дикенс, историята е написана с невероятен стил (прозиращ дори през превода), чувство за хумор и финес, който малцина съвременни автори могат да постигнат. За съжаление обаче няма нищо общо с тематиката на сборника и не му е изобщо тук мястото...

     Вариациите на еднорога (Роджър Зелазни), избран от Фред Саберхаген, е гениална повест, в това няма грам съмнение. Историята за еднорога, партията шах и изоставения бар е просто изпепеляваща с оригиналността си, но има един мъъъъничък дефект, който споменах и в началото – вече сме я чели на български. Няколко пъти. В други сборници.

     Феята Мопса (Джийн Ингелоу), избран от Джийн Улф, обхваща практически половината сборник, и представлява повест, писана началото на миналия век. И й личи. Въпреки че историята за момчето, феите и фантастичното им царство е приятно приказна и интересна, вече е твърде остаряла, за да впечатли сериозно някого, а и е прекалено дълга и тотално спъва ритъма на четене, след като всичко преди нея, освен Вариациите, е дълго не повече от 15-20 страници.

     Като цяло съм разочарован от втори том и се надявам, ако има още части от антологията, те да съдържат по-интересна или поне малко по-съвременна подборка. Сега, влизам им в положението на маститите фентъзи и сай-фай творци, че като малки са се впечатлявали от такива четива, обаче аз съм от следващото поколение и някакси вече просто не ми влизат.

     Продължението на Мравките на Вербер. Вече си мислех, че Колибри няма да го преиздадат и ще си останем само с първата част. За щастие Денят на мравките вече е на лице, издаването й съвпадна с визитата на френския автор в София (на която за жалост аз не успях да присъствам) и книжката е доста прилична, точно като първата.
     Вербер пише страшно увлекателно, когато става дума за мравки, в това съм се убедил. Шантав е, пък и е чел явно. На места все едно гледаш холивудски военен филм, но с насекоми. Цялата цивилизация на мравките е описана страхотно, а в един момент се усетих, че съпреживявам с мравка, мамка му! Само дето останалата част, в която няма мравки, куца, и то зверски. Героите му са пълни дебили, въпреки че се водят интелигентни, постъпват нелогично и дразнят. Толкова за тях. И в тази си книга Вербер се е постарал да вмъкне огромен брой любопитни научни и исторически факти, къде в главите, посветени на Енциклопедията на абсолютното и относителното познание, къде чрез част от героите–хора. Идеите, които излага за бъдещето и за човешките възможности за еволюция, са интересни, но за жалост са твърде елементарно развити и то от некадърни герои. Което автоматично не им позволява да бъдат особено зарибяващи. Но пък за сметка на това мравките са си съвсем издържани герои, колкото и да са фентъзи.

Плюсове:
+ Мравките.
+ Освен това си има бръмбари носорози, оси-изтребители и попови прасета миньори :)
+ Енциклопедията на абсолютното и относителното познание.

Минуси:
– Хората са кретени.
– Има доста нелогични моменти чисто на ниво детайли.
– Все пак идеята за мислещите мравки си остава фентъзи, колкото и да кефи.

     Много приятна книга. Можеше да е къде-къде по-добра естествено, още повече, че засяга много интересни теми. За жалост не ги развива добре. Но все пак си струва парите.

     Не, не става дума за последния конгрес на БСП, а за един реверанс към безсмъртната класика на Хайнлайн Звездните Рейнджъри.
     След няколко века човечеството най-накрая е излязло сред звездите, за да открие, че Сейгън е бил прав – ако сме сами, наистина е загуба на пространство. Всъщност проблемът е, че пространството не достига за всички раси, които живеят сред космоса. И затова дипломатическите отношения се изчерпват с геноцида. Затова всеки жител на Земята е поставен пред въпрос – на 75-годишна възраст има право да се запише в Колониалните Сили и да бъде подмладен, или да остане на родната планета и да изживее старостта си. За повечето изборът е ясен...

Плюсове:
+ Хубава твърда военна фантастика.
+ Всички прилики с Рейнджърите не са случайни.
+ Въпреки липсата на дългите есета по "История и Морална Философия", книгата все пак успява да накара човек да се замисли. Е, има и няколко лекции.
+ Добър и изненадващо уместен хумор.

Минуси:
– Героите са клиширани до болка.
– Някои сюжетни решения не блестят от оригиналност. И логика, като се замислиш.
– Вместо боен костюм, имаме генетично модифицирано тяло и Умна Кръв™. Не, мерси.

     Бард отново почнаха да издават качествени заглавия в ИСФ. What's the world come to…

     Всички знаем, че в наше време книгата е толкова произведение на литературното изкуство, колкото и комерсиален продукт. Принципно нямам никакъв проблем с това, защото повечето книги, в ролята си на комерсиални продукти, предлагат за продан собствените си достойнства – те са нещо, което рекламира себе си, нещо самодостатъчно.
     А сега ще ви кажа какво е предвидено да са Потайно острие и подобните й според мен. Те не са литература-продукт. Те са продукт, точка. Някакви пазарни нужди са наложили тяхното съществуване под формата на книги. Те се нареждат някъде до химикалите с формата на елфи, чашите с джуджета и фланелките със зинали дракони.
     С това не казвам, че не е възможно някъде, някога да се напише добра книга по D&D според нормалните литературни стандарти, а че ако това стане, то ще е напълно неволно.
     Потайно острие по никакъв начин не би се наредила сред подобни изключения. Напълно съм наясно, че на добре запознатите с D&D-световете тя би могла да се хареса много – но единствено защото представлява придатък към света, с който са свикнали и който обичат. Аз обаче не съм добре запознат с D&D-световете и няма да я оценявам в тази светлина.
     Като художествена литература книгата се дъни толкова често и на толкова основни нива, че трупът й може да натори поне няколко цветисти семинара по това как не бива да се пише. Ще подкрепя мнението си в секцията с плюсове и минуси (че вече и бездруго се разпрострях), а тук само ще спомена историята накратко.
     След престоя си при Ерту, Уолфгар е измъчван от кошмари насън и наяве. Тегава работа. Верните му спътници се притесняват искрено и многословно за него. По-тегава работа. Ентрери се завръща в Калимпорт с празнота в душата си, спохождан на всяка стъпка от неотменимата, спохождаща го на всяка стъпка апатия. Още по-тегава работа. Дризт се разкъсва между начеващата любов към Кати-бри и искреното си, топло и мъхнато приятелство с одялания от живота и демони-насилници варварин.
     Искам да го чукат великани с паламарки до колено.

Плюсове:

+ Има няколко добре описани битки. Моментът със заседналата брадва на Бруенор май беше забавен.
+ Ентрери и Джарлаксъл са образи с някаква индивидуалност. Сюжетната линия с тях не е безумно скучна.
+ Читателите, прочели предните стотина книги за Дризт и пасмината му, вероятно ще се чувстват като завърнали се у дома и на много места ще се усмихват мечтателно и ще си викат покрай някоя издайническа сълза: "Ех, ето го пак добрият стар Дризт" или "Ха-ха, бива си те, другарю Бруенор", или "Ех, Джарлаксъл, Джарлаксъл, коварен мушморок си ти!" Сигурно би било много гот.

Минуси:

– На мен обаче не ми беше. Книгата е умоунищожително скучна. Едва ли ще кажа нещо ново на запознатите със ситуацията, ако издам, че няма нужда да се притесняват за физическото или психическо благосъстояние на когото и да било от главните герои. Смехотворните опити на Робърт Антъни да вкара малко съспенс в част от романа се провалят позорно. Драмата на Уолфгар не е там, за да съпреживяваме, а за да има вратичка към следващата част от поредицата.
– Както казах, книгата е скучна. Монотонно куестене, щедро подправено с поне десетина битки, където нашите добродушни герои с широка усмивка на уста и добродушна шеговитост извършват такива съмнителни морално действия като графичното разпарчетосване на създания от всякакъв вид и пол. В смисъл, не че съм някакъв моралист, ама подробни описания на смазани, разцепени глави и изтръгнати гръбнаци стоят леко не на място насред цялата Lawful Good идилия на нашите идиоти. Те са добри и състрадателни, но това не им пречи в битка да са шибани диваци. Което ме навежда на следващия минус.
– Героите са абсолютно и тотално никакви. Това, че са опитни пътешественици, закоравели воини, преминали през демони, паяци, зли магесници, срутили се върху тях планини и т.н., и т.н. въобще не им пречи да притежават емоционалния и ментален капацитет на израснали в американско предградие тийнове. Всичко споменато по-горе няма ама никакво влияние върху характерите им. От време на време действието в книгата тотално спира, за да може да прочетем поредните два-три параграфа, съдържащи "Черната вълна на отчаянието се изля върху му/Той все още имаше място за нея/него в сърцето си/Той не би намерил покой, освен ако..." и прочие стихове от поп-песни. А от "той/тя/то копнееше всички да са си наред и да пътешестват, волни и доволни, да видят широкия свят и чувстват вятъра в лицата си..." направо се изприщих.
– Салваторе е отвратително, непоносимо, излишно обяснителен. Книгата напълно спокойно можеше да е поне два пъти по-къса, но на световния фентъзи-автор номер 1 в България за 2006-та явно му плащат на дума. Той не ни показва героите си. Той ги обяснява. "Той направи това, защото едно друго нещо го бе подтикнало да стори едно трето нещо, въпреки че отдавна знаеше как това би довело до четвърто...." Резултат – губи се дори мизерната връзка, която читателят може да установи със съответния герой. Абсолютно в нито един миг нямах усещането, че наистина съм в главата или в душата на някого от тях. Напротив – все едно Салваторе стоеше пред мен и обясняваше защо е решил да напише тая сцена така и защо точно сюжетът се движи по тоя начин благодарение точно на тия действия на тоя герой. Ужас. Едно изречение от тая книга ще остане завинаги с мен:
     "Ла Вал се опита да си придаде безстрастно изражение, преструвайки се на напълно безразличен, сякаш всичко това изобщо не го интересуваше."
     Преводът е достатъчно добър, за да не е този кошмар негово дело.
– Салваторе е написал Потайно острие ужасно дори на най-базовото техническо ниво. Оставям настрана чикиджийските физически описания като "той прокара ръка по красивото си лице", "яките му мускули не оставяха съмнение, че е страхотен воин", "той се вкопчи в скалата с мощните си, заздравели в хиляди тренировки пръсти", "великолепната пантера се изви грациозно като черна стрела..." и т.н. В повечето му сцени липсват дори елементарни сетивни описания, които да помогнат на читателя да си представи какво се случва (с изключение на бойните, естествено, където описанията му са подробни и скучни като тези на партия шах). Имаме ширналата се тундра, далечните назъбени планини, солените морски пръски, кривите улички, кръчмите със столове, маси и прозорци (които са там най-вече, щото Уолфгар ги троши със завидно постоянство от един момент нататък), питателната храна, студения вятър, отвратително дебелия хобит Дондон и... май това е. Описани в книгата точно с тези словосъчетания и нито думичка повече.

     В заключение... не знам какво да кажа в заключение. Подозирам, че пръскането ми на слюнки така или иначе е излишно. Книгата вероятно ще се изкупи като топъл хляб. О.К. Аз лично се радвам, че я прочетох безплатно.