За Vellum и шотландеца Хал Дънкан се шуми от доста време. Няма как иначе, книгата получи страхотни оценки от западни автори-свръхнови като Джеф Вандермеър, Джефри Форд и Лусиъс Шепърд, а издателят й във Великобритания – Пан – се е доказал с качествения си подбор и нюх за нови таланти.Смея да твърдя, че Vellum е уникално явление във фантастиката и фентъзито. Много рядко се случва автор с такова въображение, литературни умения и най-вече смелост като Хал Дънкан да пробие във фантастичния жанр, че дори и изобщо в литературата.
Книгата разказва за вечната битка между Рая и Ада, само че познатата история е разгледана от уникален ъгъл или по-скоро ъгли, понеже Дънкан не се е ограничил с линеарност и едностранчиви гледни точки. От едната страна на барикадата е The Covenant (Съглашението... звучи куцо на български, но оставям на преводача да се мъчи) – съюз от ангели, някогашни богове или просто така наречените от Дънкан unkin. Водени от Метатрон (който е негър на расти между впрочем), групата библейски персонажи контролира световните събития зад завесите и се стреми към реда, заложен в сърцевината на Съглашението, а крайната цел е възцаряването на Рая на Земята. Срещу тях са The Souvereigns (Суверените) – бунтовници-терористи, разделени на множество фракции с водачи, чиято цел е едноличното господство. Някъде по средата са тези, които не искат да участват във войната и които са третирани от Съглашението просто като оръжия, чието предназначение е или да бъдат използвани, или да бъдат унищожени. Тук идва мястото на най-оригиналната идея на Дънкан – the Vellum (нещо като пергамент по нашенски). Това дете на авторовото въображение представлява една огромна мултивселена, в която нашият свят е само невидима частичка от прашинката, а вариациите са безброй. Дънкан сам описва света си като вдъхновен донякъде от Мултивселената на майстора на фентъзи Майкъл Муркок. Героите, през чиито очи авторът изследва този непредсказуем свят, до един са чешити. Фрийдъм – дъщеря на бъдещото поколение хипита, рокер, хакер-факир или може би древна шумерска богиня; брат й – Томас Месинджър, авантюристичен хомосексуалист; Шеймъс Финан – ирландец, който обича да пие на корем и да псува яко, но може би всъщност е крадецът на божествения пламък. Както и доста други, но важното е не толкова колко са странни, а как са развити от автора.
Шотландският писател е създал една изключително силна книга с много голяма литературна стойност, взривоопасна смес от оригинални идеи и много красив стил на писане. Дънкан използва структурата на мултивселената си, за да разгледа историите на различните герои от многобройни различни гледни точки. Виждаме различни версии на персонажите в различни времена, в различни алтернативни светове, поставени в различни ситуации. От елегията, разиграна във военните окопи на Първата световна война и бунтовнически схватки на работническата класа прескачаме в алтернативна версия на нашия свят, където християните са ангели, а евреите – рогати сатири и оттам в реалност, където Британската империя е все още жива и оръжията стрелят със сексуалната енергия кундалини, вместо с някакви си тривиални парчета олово. Десетките преразкази на реално еднакви по същността си истории са ключът към разбирането на романа и напасването на парченцата от мозайката. Постоянното натъртване фокусира вниманието върху важните елементи в историите на различните персонажи, върху идейните лостове, които движат повествованието, защото Vellum разчита много повече на силни идеи и разголени архетипи, отколкото на сюжет, поне не в стандартния смисъл. Дънкан прави многобройни паралели между историите, които разказва. Футуристичен трилър, сравнен с историята на шумерската богиня Инана или пък болезнена военна история в симбиоза с Есхиловия Прикованият Прометей – това е Vellum. Книгата вероятно ще отблъсне доста от бъдещите си читатели в България (както се случи в световен мащаб), най-вече онези, които търсят сюжета в линеарната му форма. И в това няма нищо лошо, въпрос на вкус, но читателите, които се чувстват у дома си сред нелинейното повествование и са готови да се заровят малко по-надълбоко, ще бъдат богато възнаградени. Vellum определено е книга с много слоеве, характеризирани от изключително фина и специфична метафизична, психологическа и литературна механика. Светът, създаден от автора, пък е изключително мощно средство за изследване на различни теми и проблеми. Дънкан се заиграва много сериозно с древните митове – шумерски, библейски, дрeвногръцки... – като се опитва наистина да стигне до някаква собствена версия за сърцевината на нещата. Някъде в по-долните пластове на историята се крият маскирани притчи за чисто човешкото, за психиката и политиката, и проблемите ни. Постоянното разравяне отново и отново в едновременно различните и еднакви истории изгражда мощна метафизика и на ниво космология, и на ниво роман. Тежкият стил и силно фрагментарното повествование изискват доста усилия и мислене, но когато в един момент късовете си паснат, удовлетворението е голямо, а разпокъсаните и несвързани истории се оказват истински съкровища.
Искам да обърна още малко внимание на стила на писане на Хал Дънкан, защото той рита задници. При това яко. Напълно в синхрон с разнообразието на разказаните сюжети, стилът на Дънкан се мени като хамелеон. Книгата започва с явен поклон пред Лъвкрафт, после виждаме нещо от Американски богове на Геймън и тъкмо решаваме, че сме заковали източника, когато романът сякаш ни пренася в По пътя на Керуак или пък Голия обяд на Бъроуз, като междувременно поръсва мозайката с малко от параноидо-шизофреничния почерк на Филип Дик и усещане за Шекспирова трагедия. Еклектиката дирижира романа, без да е самоцелна по никакъв начин, а колкото и да ме е яд, ще напиша клишето, че стилът на Дънкан всъщност не е подражателски, а си е негов собствен от горе до долу. На фона на очевидния талант, вниманието към детайла и майсторското заиграване с клишетата и литературните прийоми, авторът допълнително ме зарадва и с многобройните препратки към артисти и явления от по-модерните времена. На страниците и без много внимание могат да бъдат открити директни поклони пред имена като Майкъл Муркок, Мървин Пийк, Филип Дик, Роджър Зелазни, Алан Мур, Пикасо, Ролинг Стоунс, Секс Пистълс... Кой знае колко много такива биха изскочили при едно наистина задълбочено четене, да не говорим за скрити повествователни и смислови течения.
Доста се пръснах в похвалите, но мисля, че книгата ги заслужава. Надали скоро ще ми се отдаде шанс отново да се удивя на толкова интелигентна и дълбока фантастика. Смелостта, с която Хал Дънкан се е хвърлил в най-дълбоките литературни води, е достойна за уважение. В отрицателната посока мога само да изкажа мнение, че замислената от автора дилогия The Book of All Hours (с втора част Ink, която излезе наскоро) е твърде мащабна и имам сериозни съмнения дали създателят й ще успее да завърже многобройните сложни до немай-къде сюжетни и идейни линии. Първоначалните кратки отзиви за Ink обаче за обещаващи, а Хал Дънкан определено спечели доверието ми с литературните си умения, ерудицията, смелостта и способността си да пробива мрака с мисъл.