... Майкъл Болтън излезе на сцената с цял мини-бенд и ни заля с добро настроение от началото до края. Първото, което ми направи впечатление, беше гласът му (и добрият звук) – същият, какъвто сме го чували на записите, и дори някак по-хубав, по-топъл, по-силен. Чак заподозрях някаква намеса, не очаквах на живо да звучи толкова добре. Уникален тембър има тоя човек и гласът му не е отслабнал изобщо, въпреки годините. Първите звуци бяха на Go The Distance и когато ги чух, времето отлетя нанякъде и остана само еуфорията (Да си кажа честно, направо се размазах от кеф – бел. Ян. ). Не я изпя цялата, но усещането при тези встъпителни акорди беше страхотно. Изпълни една-две класически свои песни, след което започна с парчетата от по-новите си албуми; малко Синатра, малко Vintage…"The ironic thing about these composers is that they are now decomposing. But they achieved their dream to create music that will live on."
И се започна – Коул Портър, Summertime на Гершуин… Но това, което ме разби, беше Georgia On My Mind. Изпя я с невероятна емоция и ме зашемети – когато свърши, ми трябваше време, за да се съвзема и да започна да ръкопляскам.
Впечатли ме топлото му отношение към публиката и положителните емоции, които излъчваше. Имаше онази непринуденост, която само изпълнителите от висока класа показват. Човекът казваше "благодаря ви", сякаш наистина го мисли. Накара ни да усетим, че и той се радва да е с нас в този момент. Освен това показа чувство за хумор, като се пошегува с възрастта си, а когато хората се разсмяха, каза "това го разбрахте, нали?" В един момент Болтън се скри, но бендът остана на сцената и си заслужи аплодисментите с две инструментални парчета. Пианистът направи "не знам какъв суперлатив да сложа вече" соло, саксофонистът и той ни отвя. Ян ми каза, че бил минал един час, а аз му казах, че не е възможно. Времето сякаш отлетя. Почнах да се опасявам, че концертът ще свърши след малко, но си казах – е, какво толкова, беше хубаво.
Обаче. Майкъл Болтън пак се появи сред публиката с изпълнение на When a Man Loves a Woman, което доведе почитателките му от по-предните блокове на Зала 1 на НДК до екстаз, защото успяха да го докоснат. После излезе на сцената с букет и продължи да се раздава за нас. Втората част на концерта я изкарахме прави – уж станахме да го видим в публиката и така и не седнахме. Чувството в залата беше невероятно, много викове и аплодисменти, а по време на песните отмервахме ритъма. Аз танцувах на място… (И аз, и аз! – бел. Ян. ) Чисто удоволствие! Болтън обикаляше по сцената, подаде ръка на много хора от първите редове… (една руса мацка направо го награби, но той ловко се изплъзна, хехе (Между другото същата мацка, не се отказа от опитите си до края на концерта – бел. Ян.)) Най-забавният и впечатляващ момент беше, когато Майкъл Болтън се появи на сцената с електрическа китара и започна да върти умопомрачаващи сола. Вярна е приказката, че когато човек си е рокаджия по душа, си остава такъв за цял живот. След няколко песни (How Can We Be Lovers, Time, Love and Tenderness и прочее хитове) ще да е било представянето на бенда и слизането от сцената, както и връщането за бис, само че не си спомням подробностите. Само удоволствието от хубавата музика и добрата компания.
После усетих, че този път идва краят, защото започна How Аm I Supposed To Live Without You (пак хубав начин да се сбогуваш с публиката), и наистина това беше последната песен… Но аплодисментите продължиха по време на поклоните.
Тръгнахме си усмихнати, а аз страшно се радвам, че успяхме да отидем, и вече съм true почитателка на Майкъл Болтън.
П. С. Разкошен концерт, който за пореден път ме убеди колко добър изпълнител е Майкъл Болтън. Огромни благодарности на Гибли, че ме заведе.