Фотоувеличение (Blowup) е първия филм, заснет на аглийски език от едно от най-големите имена на арткиното през 60-те години – Микеланджело Антониони. Сюжетът накратко: главният герой, който е известен лондонски моден фотограф, заснема поредица от снимки на двойка влюбени в парка, и впоследствие осъзнава,
че след увеличението им и при внимателно вглеждане, на тях като че ли се вижда как бива извършвано сериозно престъпление. Така резюмирана, историята изглежда интересна, плюс това дава отлични възможности за анализ на множество интригуващи теми: за тънката граница между реалност и въображение, за субективното възприемане на действителността от всеки от нас, и т.н. Проблемът обаче е, че сюжетната линия с фотографиите и възможното престъпление, както и интелектуалните идеи, свързани с нея, заемат по-малко от половината от филма. През останалото време действието се развива страшно мудно и ни запознава с ежедневието на главния герой – той се разхожда безцелно из Лондон, пазарува в антикварни магазини, ходи на партита, снима модели или участва в оргия с две красиви момичета Последното звучи чудесно (а и девойките са много привлекателни), но практически Антониони е успял да направи тази сцена умопомрачително скучна, абсолютно безжизнена, стерилна и лишена от капка еротизъм. Впечатляващо постижение, със сигурност нарочно търсено, но за мен лично си остава загадка защо въобще беше нужно да го има този момент. Аз лично залагам, че е била търсена скандалност и безплатна реклама по този начин, феновете на филма биха казали, че в сцената има дълбок символизъм за празнотата на съвременния живот и разрушаването на моралните устои на обществото, вие си решете кое ви се струва по-достоверно ;).
Главният герой във Фотоувеличение Томас е самовлюбен грубиян и мизантроп, отегчен от своя живот. Това става ясно още в първите 10 минути, но въпреки това е постоянно повтаряно и натяквано до края. Разбирам, че една от основните теми на творбата е за празнотата и липсата на смисъл в живота на хора като него, но определено тази идея можеше да бъде поднесена далеч по-ненатрапчиво и ефективно. Томас през цялото време остава един символ на определен тип отегчени богаташи от епохата, и е герой без всякаква дълбочина. Другите герои са още по-неразвити. Държанието им е неадекватно, като в това отношение особено изпъква диалога. Пълен е с реплики, които са или безсмислени, или нямат никаква връзка с предишните.Фотоувеличение изглежда безкрайно остарял от сегашна гледна точка заради прекалено точното си придържане към модата и нравите от средата на 60-те. Дрехите, прическите, начинът на говорене и поведение на героите, дори голяма част от идеите – всичко е толкова плътно свързано с един отминал период от английската поп-културна история, че е трудно да бъде взето насериозно 40 години по-късно.
Обективно погледнато, Фотоувеличение е майсторски заснет – композицията на кадрите е прецизна и умела, а монтажът е впечатляващ (сцената, в която Томас постепенно увеличава фотографиите, е един от всепризнатите еталони в това отношение). Но за мен лично точно прекалената прецизност, подреденост и изчистеност на визията прави филма твърде стерилен и безжизнен. Като добавим и тотално неразвитите герои, Фотоувеличение не е способен да въздейства на емоциите на зрителя по никакъв начин. Той си остава едно чисто интелектуално упражнение, подходящо единствено за хора, силно обичащи неясния символизъм и безкрайните интерпретации на значението на ставащото на екрана. Безспорно в това отношение има какво да предложи, но идеите и метафорите далеч не са толкова революционни и дълбоки, за да компенсират слабостите. А и както вече споменах, същината на творбата е развита в по-малко от половината от неговата продължителност, останалото е скучен и претенциозен пълнеж. Изводът е ясен – филм, подходящ само за крайни интелектуалци. Всички други зрители ще направят добре, ако стоят по-далеч от него.