Не намирам точните думи за това въведение – сякаш се страхувам, че магията, която е затворена в страниците на нашия четиридесет и осми вечнозелен роман, някак ще изчезне, ако просто така я излея тук, че ще се изпари и никой няма повече да я открие. Слава богу не е така и ако ти, читателю, имаш щастието още да не си прочел Приказка без край, побързай да го сториш. Побързай и стани нейният следващ герой...

Моридин

Моридин

     Имам чувството, че каквото и да кажа за Приказка без край, няма да е достатъчно. Може би е срамота, че я прочитам чак сега, за този евъргрийн, но честно казано никак не съжалявам. Потопих се отново в един по-искрен свят, в който на нас, възрастните, рядко се удава да се върнем. За пръв път от толкова години вървях по улиците, четейки, без да се оглеждам наоколо. Сякаш уникалната магия на книгата бе уловила мен, така както бе уловила главния герой, и не искаше да ме пусне. А аз, разбира се, не се и съпротивлявах :)
     В еуфорията след прочитането й, съм склонен да твърдя, че това е най-хубавият приказен роман въобще и изобщо. Не зная дали е така, но пък май не съм единственият да мисли по този начин :) Не чувствам езика си достатъчно богат и мислите си достатъчно подредени, за да могат да изразят възхищението ми, но все пак ще се опитам да дам най-доброто от себе си, защото книгата го заслужава.
     Въображение. Това е сякаш най-огромното достойнство на Приказка без край. Всеобхватно, живо, истинско въображение. Без запъване Михаел Енде е създал огромен свят, в който дори с едно споменаване съвсем мимоходом цели народи, раси, същества, кралства и местности намират своята пълнокръвна история – услужливо доизрисувана от разпаленото въображение на самия читател. Свят, който напълно да отговаря на името си – Фантазия. Емблематичното "но това е друга история и ще бъде разказана някой друг път" нито веднъж не пропусна да ме погъделичка да си представя как ли пък ще се е развила тази друга история. Възхитен бях от всички тези толкова оригинални места, през които главните герои минаваха по пътя си – мината с картините-спомени, например, ми се стори направо най-интересната приказна идея, на която съм попадал, а какво да кажем за лъвa Грaограман, за моряците без личност, за оракула Уйлала...
     Фантазия е толкова оригинално обрисувана не само от нестихващото въображение на автора, но и от това на героите си – свят, който непрестанно се променя под влияние на ставащото около тях и в душите им. И изненадващо този рискован подход за изграждане на свят наистина работи. И то с пълна сила. Романът на Михаел Енде е нещо като приказка за приказките, една притча за това как нашите фантазии могат наистина да променят живота. Към добро или към лошо.
     С което стигам и до великолепното, макар и простичко послание на книгата – защото нейните достойнства далеч не се изчерпват с интересния свят. Приказка без край ни предлага оригинална идея и поука, върху която наистина да се замислим, надхвърляща сякаш далеч границите на една детска приказка и същевременно така очевидна и ясна – внимавай какво си пожелаваш. Да, звучи тривиално, но аз поне бях впечатлен от всички мънички идейки, които са неразривно свързани с това просто послание, и мисля, че ще се убедите и сами, че има върху какво да се помисли. Внимавайте и за думите на вълка Гморк относно природата на Нищото – един от най-ценните, просветляващи и същевременно посвоему трогателни моменти в книгата.
     Всъщност поуката е нещо, което обикновено се случва към края на историята и Приказка без край не прави изключение – каква приказка би била иначе? Нейният герой, Бастиян Балтазар Букс е обикновено момче, което започва просто да чете историята на Фантазия и да съпреживява нейните тегоби, когато в един момент разбира, че той самият е част от този вълшебен свят. Дотук Михаел Енде вече е успял да заплени читателското внимание с едно от може би най-наситените приключения, на които някога съм попадал – пътуването на младия Атрею и борбата му да спаси вълшебната Детска Царица от непознатото Нищо. Първата половина на романа е сякаш коренно различна от втората – с акцент върху идеалите, върху смелостта на Атрею, върху бурните струящи щрихи, с които Фантазия смело се обрисува пред нас. Няма да крия, че макар изборът да е наистина много труден, тази част от книгата и досега си остава любима за мен – дори просто защото ми върна чувството да се пренеса тялом и духом в ставащото.
     Също както Бастиян, чиито приключения заемат втората половина от Приказка без край. Тук темпото се забавя, светът на Фантазия сякаш става по-детайлен и с по-малък обхват, и бързото отгръщане на страниците отстъпва плавно мястото си на посланията на автора, които започват да се промъкват по думите, сякаш в синхрон с постепенното потапяне на Бастиян в новото му приказно аз.
     Въпреки това явно разделение на сюжета обаче, Приказка без край си остава една пълнокръвна история, различните приключения от която са просто красиво вплетени в една контрастна феерия от ярки картини на въображението и внимателно изпуснати думи – пътепоказатели по пътя към нашата поука. Със запомнящи се герои, с вълшебство и със съвсем човешки и близки недостатъци и добродетели, тя пленява сърцето. В нея сякаш има нещо поетично и леко – нито за миг не успява да дотегне и нито за миг не изглежда повърхностна, или дори обикновена. Приказка, която сама по себе си е съвсем чиста, въплътена Фантазия, и за която с ръка на сърце мога да кажа, че искрено се радвах да прочета.


Рандъм

     Надали има човек, който да не е обичал приказките в даден момент от живота си. Някои ги обичат само в детството си, а други продължават да ги обожават и след това. Смело заявявам, че Приказка без край на Михаел Енде е една от най-прекрасните вълшебни истории, разказвани някога, и освен това наистина не свършва, тъй като въображението е стихия без начало и край. Романът на немския автор е идеалната приказка, защото има всичко, от което една истинска такава се нуждае – много въображение, поука и неповяхваща красота. Личното ми мнение е, че една приказка трябва да може да грабне както невръстното дете, така и порасналия възрастен, иначе не е истинска. Приказка без край се справя прекрасно с тази задача, тъй като на страниците й има по нещо за всеки.
     Приключенията на Бастиян Балтазар Букс в чудната Фантазия, която се намира на страниците на магическа книга, са своеобразна притча за силата на въображението и мечтите, за лечебната им сила и за пагубните последствия, до които могат да доведат. Фантазия е олицетворение на красотата на човешката творческа мисъл, на способността ни да творим чрез абстракции. Енде е изпъстрил този магически свят с изгарящи цветове, спиращи дъха пейзажи и невероятни обитатели. Величието на Кулата от слонова кост, енигматична Детска Царица, чудовището Играмул, драконът на щастието Фукур, джунглата Перилин, лъвът Граограман, трите магически порти, мината с изгубените спомени – всички тези образи пленяват с красотата си, но освен това разказват много важни истории, които биха могли да послужат за цял учебник по психология на мечтите. Такава е силата на въображението – то може да твори грандиозни дела, но изпуснато от контрол, реже като нож. Книгата третира възможностите, които този аспект от психиката ни предоставя. Бастиян успява чрез въображението си да преодолее вътрешните си слабости, да превъзмогне страха и да стане по-силен. Колкото повече твори и захранва ненаситните земи на Фантазия обаче, толкова повече това го изстисква и опразва, защото мечтите имат нужда от силна почва, която никога да не успеят да изтощят докрай. Истината е, че мечтите ни биха могли да се превърнат в алчни плевели, ако ги следваме сляпо и се опиваме безразборно от красотата им. Главата, в която Бастиян отчаяно търси спомен от живота, който е загубил след безумното си прахосничество на желания, сляп в мрака на мината за спомени, е безцеремонно напомняне за това колко внимателно трябва да вървим по пътя на мечтите си. Водата на живота, която е единственото спасение на Бастиян – това е любовта, защото именно тя е котвата, която придържа фантазиите ни към реалността и захранва неизтощимия им апетит.
     Освен че предупреждава за опасностите на ескапизма обаче, книгата яростно се бори да върне въображението като изконна човешка ценност. Фантазия умира, защото вече никой от света на хората не си спомня за нея и никой не твори чудеса с ума си. Обитателите на вълшебния свят биват поглъщани от Нищото – страховита зараза от абсолютна празнота, която се е загнездила в сърцата и умовете на хората, забравили да мечтаят. Децата на въображението се появяват в нашия свят под формата на лъжи и изкривени образи, извращения на фантазията, предназначени единствено да мамят и да оплитат хората във все по-грозни паяжини от нехайство и измами. Затова, както Фантазия, така и нашият собствен свят се нуждаят отчаяно от мечти, от въображение и от любов. А който се осмели да поеме по трънливия, но вълнуващ път на мечтите и истинското себеутвърждаване, ще открие удивителния свят на Фантазия, смели другари и дракони на щастието, които се носят като светкавици в небето и пеят чудни песни. Освен това ще се сблъска с неимоверни опасности и ще трябва да се изправи пред истината за самия себе си, но в края на историята го чака Водата на живота. Това иска да каже Енде. Вероятно един би го разбрал по един начин, а друг – съвсем различно, но именно в това се крие красотата на книгата. Многобройните пластове от значения, както и цикличността й, предоставят неизчерпаем материал за размишление, а красотата й пробужда дяловете на съзнанието, на които е възложена жизненоважната задача да мечтаят. Прекрасна приказка и голяма литература в едно, какво повече може да иска един мечтаещ човек.


Трип

     Отдавна не съм чел книга, за която ми е трудно да кажа нещо – за която всъщност не искам да казвам нищо. Защо? Ще ви кажа накрая.
     Приказка без край е книга-парадокс. Нищо от началото й обаче не предполага това. Бастиян е типичният загубеняк-мечтател. Той обожава да чете и да (си) разказва истории. Една ноемврийска сутрин, в опит да избяга от тормозещите го хлапета, той се вмъква в антикварна книжарница, откъдето скоропостижно е натирен от раздразнителния собственик. На излизане обаче задига книгата, която той чете. Тя е голяма, с лъскава подвързия с цвят на мед и символ на предната корица – две змии, бяла и черна, захапали опашките си. От момента, в който я зачита, той започва да потъва в нея. Буквално.
     Дотук, нищо необикновено за тоя род книги. Дотук и ще спра със сюжета, защото според мен би било кощунство да ви представям от втора ръка това, до което ще се докосне въображението ви по-нататък. Там, където след подобно начало очакваме как пълничкият Бастиян ще срещне в чудната Фантазия уж-интересни-а-всъщност-ужасно-шаблонни другари и Намирайки Силата в Себе Си™, ще се пребори против всякакви очаквания с Мустакозасукващия Злодей™, ние получаваме нещо... различно.
     Посланието на Приказка без край е нещо истинско – такова, разбира се, има, като във всяка алегорична история за деца и юноши. Но всъщност нали затова спряхме да четем детски книги, щото ни писна от азбучни истини, казани по един и същ начин и щото в "истинския" свят нещата не стоят така. Твърде често забравяме обаче, че "истинският" свят е функция на нашия си, личен свят. Естествено, знаем и това, как иначе, но колко често сме се замисляли какво значи наистина? Както и да е, отплесвам се от темата (или пък не).
     В приказките не разчитаме на тънки психологически откровения и тежкарски емоционални диалози, нито пък на реалистични и сложни персонажи. Приказките най-често ни говорят с образи – разчитаме на техния резонанс. В Приказка без край той е разтърсващ. Както казах по-горе, това е книга-парадокс. Тя е пълна с картини, толкова много, че човек може да се пресити. Светът Фантазия е създаден от Бастиян, а същевременно е съществувал винаги и винаги ще съществува и принадлежи на всички хора. Владетелят на фантазия е абсолютен и неоспорим, най-вече защото не управлява, въпреки че безбройните (буквално) раси и създания му се подчиняват безпрекословно. Между Добро и Зло не съществува опозиция. Всичко се променя постоянно и прелива във всичко остaнало, а същевременно е част от реда на нещата.
     Невероятно, но нито веднъж книгата не нарушава този всеобхватен принцип, дори на ниво отделни герои и случки. В привидно необузданата игра на въображението всичко е свързано и е на мястото си. И ако си представим, че поезията не е само римички и стъпки, то Приказка без край е поезия – на нея перфектно й приляга буквалното значение на тази дума, а именно "творене".
     В началото споменах, че не искам да казвам нищо за книгата. Както видяхте, това не е защото няма какво да кажа за нея. Но с всяка дума, която печатам, у мен се усилва едно просто желание – искам обратно. Искам пак да прочета тази книга за пръв път. Знам обаче, че никой не може да надникне в сърцето на Фантазия два пъти. Мога само да завиждам благородно на тези от вас, които тепърва ще го сторят. А иначе ще чакам да я забравя достатъчно, за да мога отново да й се насладя някой ден. Доста ще почакам.