Накратко,
с творчеството на Самура-сан се запознах преди време на някакво мероприятие,
организирано от аниме фенклуба Fumetsu. Видените откъси от
небезизвестната му манга Blade of the Immortal ме удариха като
с чук по главата и ми оставиха трайните спомени, за които ви говорих по-нагоре.
Впечатлението беше достатъчно силно, за да ме юрка здраво по целия път към къщи
и, разбира се, първото нещо, което направих след като се прибрах, беше да издиря
това заглавие в Интернет и да го източа. Ден по-късно вече се бях посветила
на четене, обилно слюнкоотделяне и неизпълними гийк въжделения да го притежавам.
Дотук с ретроспекцията. От оня ден аз съм вече горд собственик на мангата Ohikkoshi, правена от въпросният даровит автор (подвизаващ се като Takei Teashi този път), която макар и абсолютно различна от Блейд-а и като идеи, и като история, не ме накара да съжаля за профуканите долари дори за секунда. Именно за нея ще ви разкажа сега.
Ohikkoshi е сборник от три кратки истории, които определям като слайс-ъф-лайф романтични комедии. Честно, след кървавата месомелачка Blade of the Immortal това беше последното, което очаквах от този автор, така че започнах четенето с леко изнервящото предубеждение, че просто няма начин подобно творение да постигне подобаващата висота. Еми не.
Първите
две истории не само ме опровергаха, ами даже ме изумиха с качеството си и ме
оставиха приятно изненадана и много доволна. За арта знаех, че ще ми хареса
безмерно. Няма съмнение – това са все пак типичните детайлни сцени, рисувани
с туш и много щрихи, трейдмарк на Самура, в които дребните подробности около
жестовете и позите на героите са така изпипани, че езикът на тялото е издигнат
до цяло едно ново ниво, а картинките изглеждат по-живи и реалистични отколкото
в голяма част от аниметата. Това, което не очаквах обаче, беше дълбочината на
персонажите, приятният хумор и изненадващите, абсолютно нехарактерни за манга
обрати (в които авторът не е пропуснал да се избъзика с клишето), които карат
историите да изглеждат като част от реалния живот. Онова слайс-ъф-лайф горе
не е случайно сложено. Ohikkoshi
Първата история
е най-дълга (5 глави) и сякаш най-сериозна. В центъра на действието е една тайфа
от млади хора, които прекарват студентските си години в стандартните за връстниците
им запивания и забивания (музикални и романтични). В общи линии няма някакъв
обособен плот – това е просто разказ за тяхното ежедневие и нещата от живота
– любовни несгоди, приятелство, купон, музика... Ако изобщо мога да посоча главен
герой и главна героиня, то това са Тоно и неговият обект на обожание, независимата
покрита с бенки симпатяга Акаги – просто най-вече с тях е свързано нещото, което
би могло да мине за сюжет. Други двама от по-развитите персонажи са дет метъл
музиканта Кидо и неговото гадже Кобарукава, която е приятелка от детство на
Тоно и фронт-уомънка на групата Kuro Kuro Papa (да, да, знам. Името... А да
видите текстовете им каква са идиотщина...). Освен тях в тайфата има още 2-3
лица, но те са оставени като помощни фигури без някакво задълбочаване. Съвсем
различно е положението с италиано-японеца Бароне Асасино, на чиято мелодраматично-комична
житейска история е посветена цяла (най-смешната всъщност) глава от Ohikkoshi.
Признавам си без бой – на неговите простотии се смях от сърце. Оценка: 8/10
Luncheon of Tears Diary (Vagabond Shoujo Manga-ka)
Черният хумор, с който се отличава мангата, е вече в изобилие във втората история – тази за приключенията на младата шожо-мангака Натсуми, която следваме лежерно по шеметния й житейски път, пълен с възход, падение и много, много цинизъм. Тя е вторият чудесен женски персонаж, наред с Акаги, и за пореден път ми доказа, че жените на Самура са едни от най-готините евър (в Blade of the Immortal има други две, в които съм безрезервно влюбена, и още няколко, които са повече от прилични). Просто шапка му свалям, че успява да сътвори оазисче от яки личности сред всичките ужасни пачи, с които жанрът изобилства. Обсесията му към бенките, която е намерила своя пълен изблик при дизайна на Акаги, се проявява и тук – Натсуми също разполага със секси точица на лицето, която много й тичка. Luncheon of Tears e персоналният ми фаворит сред трите – остави ме с едно такова хубаво чувство на задоволство, след като я изчетох, което ме държа до края на деня. Много обичам такива афтър-ефекти.
Оценка: 9/10
Kyoto Super Barhopping Journal (Bloodbath at Midorogaike)
Третата история
е най-кратичка – само няколко странички. В нея се разказва за някакво реално
преживяване на самия Самура в Киото и честно казано не ми беше особено интересна.
Не знам, може би не мога да схвана майтапа, понеже не съм японец, но все пак
успях да се зарадвам на това как беше изтипосал и изрисувал всички участващи
в екшъна (включително себе си). Веднага след нея, малко късно за съжаление,
намерих списък с разни обяснителни бележки и разяснения на pun-овете, използвани
в трите истории. На второ четене определено ще ми влезе в употреба. Оценка: 6/10
Обща оценка: 8/10
Послеслов:
Та това е в общи линии. Съжалявам, че не можах да ви дам по-подробно описание, но когато една манга се състои от един единствен том, в който са вкарани три различни неща, и то от ТОЗИ тип, това би довело до недопустими, съсипващи кефа спойлери. И (минутки за реклама), ако Ohikkoshi ви допадне и се кефите на истории с брутален арт, злостно хвърчащи кръв и карантийка и яки конспирации, не пропускайте да хвърлите око, две, три на все още излизащата Blade of the Immortal. Това е най-добрата касапница след Berserk, обещавам!