Три месеца по-рано...
Часът е около 8 сутринта, а моя милост от около три часа е в леглото и блажено спи. Чува се звън на GSM и след една сподавена ругатня се оказвам въвлечен в разговор с баща ми.
Той: Абе ти чу ли, че Мейдън щели да идват в България?
Аз: Мхмхм...
Той: Вярно ли е?
Аз: Хмхмх...
Той: Щото, ако е, да пратя пари за билети...
Аз: Мхм... ми... хмх... може...
На следващия ден получих плик със стотина лева и инструкции да купувам преди да са свършили. Речено-сторено. С Гибли под ръчичка се озовахме в билетния център на НДК и след като една много късогледа и доста куха метълка ни скъса нервите, разпитвайки лелчето в продължение на 15 минути колко струват билетите (при положение, че буквално под носа й бяха залепени цените и схема на стадиона) най-сетне докопахме ценните хартийки. Като истински метъл фенове си взехме билети за най-голямото меле. В крайна сметка какъв концерт ще е, ако не те постъпчат хубаво и не се налага постоянно да си кривиш врата, защото някой двуметров кретен е застанал пред теб точно в този момент... Някак преживяването няма да е толкова истинско :) Остана само да се надяваме, че този път няма да има трудови злополуки, които да провалят шоуто.
Два дни преди концерта...
Тихо се сипе летният дъжд. София прилича на произволно място от джунглата по време на дъждовния сезон. Изравям си дъждобрана и звъня на баща ми да си намери и той. Гибли инструктира родителите си да й купят от Метро. Очертава се мокър концерт.
04 юни, Денят на истината
Дъждът е поспрял, даже е слънчево. Баща ми пристига към 15 часа от Пловдив. След 30 минути пристига и Гибли с два дъждобрана. Пращат ме да купя продукти за сандвичи, майка ми набързо спретва по два на човек и се отправяме с мръсна газ към стадион "Локомотив". Таксиджията е врял и кипял в концертните премеждия и успява да ни закара до самия стадион, въпреки че булевардът е затворен. Естествено, оказва се, че нашият вход е точно на противоположната страна, така че се налага да повървим доста.
Организацията е на обичайното за СМЕ ниво. Тоест толкова е добра, че практически липсва. Щели да пускат от 16 часа. Друг път. Може би са имали предвид 16:00 британско време. След епични мъки и перипетии продължили до малко след 18 часа най-сетне успяваме да се вмъкнем. Междувременно към нас се е присъединил и Жоро (цяло чудо беше, че се намерихме, при целия шум и неразбория).Теренът се оказва наполовина зает, така че за разнообразие решаваме да се позиционираме отдясно на озвучителната кула. На теория мястото е перфектно и осигурява добра видимост както към сцената, така и към двата екрана. Ееех тая теория.
Разпъваме единия дъждобран и се отдаваме на кратка почивка. Първите сандвичи си заминават, а баща ми домъква и една бира (доста разредена между другото). Жоро намира своята дружка Ицето, който има наглостта да е с бакстейдж пропуск (мразим го гада).
На сцената техниците се мъчат да закрият основната част с едно платнище, така че да не виждаме декорите на Мейдън.
19:00
Звезди и Ахат започват с Брадвата, публиката куфее доволно. Продължават с Огнени души и разбираме, че работят върху нов албум и се очаква турне през септември. Следват Дървото и любимата на всички Черна овца. 20 минути ни повече ни по-малко.
Около 19:30
На сцената излиза Лорън Харис, щерката на басиста на Мейдън, заедно с групата си. Звукът в началото е доста лош, но техниците бързо го поправят. Девойчето е много хубаво, но стилово музиката въобще не пасва на Мейдън. Във всеки случай хората от по-предните редове остават доволни, защото мацето често се навежда и показва впечатляващ бюст. Групата свири около 40 минути. Част от парчетата са приятни, друга част не много. Цялата епопея завършва малко след 20:00. Междувременно стадионът се е понапълнил доста сериозно. Прииждат все повече и повече индивиди с ръст над метър и деветдесет. Мамка му. Като вземем властта, ще продаваме билети според ръста. Такива гадини ще са най-отзад. Някакъв пиян ръб постоянно се блъска в мен. Накрая не издържам и му забивам два лакътя.
Около 21:00
Прожекторите светват, хората изревават в див възторг, а на сцената излизат Мейдън и ни подхващат с Different World, отварящото парче на последния албум. Публиката размахва ръце, вика и пее, а Гибли и Жоро дават мъдрата идея да се преместим малко встрани, така че все пак да виждаме нещо, различно от гърбовете на потни метъли. Междувременно групата продължава с These Colours Don't Run и Brighter Than a Thousand Suns. Брус е неуморим и вършее по сцената, момчетата свирят с хъс, а ние си умираме от кеф. Следва класиката Wratchild (много любимо парче), а след нея и приятната изненада в сет листа – Children of the Damned – песен, която Мейдън свирят изключително рядко. Целият стадион пее, а усещането е невероятно. В следващия момент Брус дръпва малка реч за руснаците (трябва да си признаем, че предвиденият каламбур не се получи съвсем) и започва The Trooper. Носи червен мундир, развява британския флаг, а близо 30 хиляди души пеем с цяло гърло. Концертът е набрал сериозна скорост, бира и пот се леят на поразия.
След класиките е ред на още малко от новия материал. Любимата ми The Reincarnation of Benjamin Breeg и много яката For the Greater Good of God. Започвам сериозно да съжалявам, че не взехме апарат, защото гледката на куфеещия Жоро е нещо, което трябва да остане за поколенията. Внезапно на сцената притъмнява и се чува:
Woe to you, Oh Earth and Sea, for the Devil sends the
beast with wrath, because he knows the time is short...
Let him who hath understanding reckon the number of the beast
For it is a human number, its number is Six hundred and sixty six
От ляво на сцената се издига чудовище с козя глава, а ние вдъхновено пеем за номера на звяра. ОК, повечето пеят за номера на звяра, аз от време на време примесвам с The Number of the Bitch на Nanowar. Просто двете парчета са неразривно свързани в съзнанието ми :) Следва Fear of the Dark, а чувството да го пееш заедно с целия стадион е неописуемо. Почвам сериозно да си губя гласа, вратът ме боли зверски, но Гибли е до мен, държим се за ръка и нищо друго няма значение. Баща ми също се кефи
много, макар част от материала да му е непознат (уви, прецаках му mp3-плейъра и не можах да му заредя парчетата от новия албум). Предпоследното парче от основната програма е Run To The Hills. Гибли набира сили и приглася. Жоро куфее мощно. Следва класиката Iron Maiden, на която имаме и триметровата фигура на Еди, обикаляща по сцената. После хвърчат перца, палки и групата ни пожелава лека нощ. Ние естествено надаваме вой до небесата, и следва логичният бис. Подбрани са все класически парчета. Първо Брус ни пита колко е часът в София и запява Two Minutes To Midnight, след това идва ред на The Evil That Men Do от епохалния Seventh Son of a Seventh Son. Пеем с цяло гърло. Вечерта приключва с Hallowed Be Thy Name. Чувстваме се тотално размазани. Пробваме да извикаме групата за още един бис, но вместо това получаваме Always Look On the Bright Side of Life :) Нищо, и това си е перфектен завършек. Пък живот и здраве Мейдън може да дойдат отново. Ако ли не, ние ще идем при тях :РДенят след концерта
Всичко ме боли, напълно съм прегракнал и имам чувството, че ако легна, ще мога да спя до неделя без прекъсване. Но съм доволен. Много доволен. Въпреки куцата организация получихме отличен звук и перфектно шоу. Доста народ се оплака, че били свирили твърде много парчета от новия албум за сметка на класиките, но нали в крайна сметка за това турнето се казва A Matter of the Beast Tour :) Пък и с толкова албуми зад гърба няма как да се угоди на всички. Важното е, че дойдоха и ни разбиха. Следващия път повече...
Няколко думи и от Моридин:
След компроматите относно активността ми по време на концерта, изложени по-горе, май вече стана ясно как протече той за мен :) Но все пак ще го кажа и черно на бяло – НЯМА ТАКАВА ЛУДНИЦА! Макар по сантиментални причини адски много да се изкефих на Guardian-ския концерт, тук просто си говорим за нещо тотално различно.. Цял стадион хора, всички отдадени на едно и също нещо, всички повече или по-малко пеещи, всички повече или по-малко викащи и скачащи… При цялото ми уважение (образно казано ;р) към останалите музикални жанрове, с ръка на сърцето заявявам, че НЯМА на този свят друга музика, която да е в състояние да постигне това наистина уникално усещане да си едно с цялото в името на нещо… в името на нещо направо романтично :D Цял стадион, пеещ Fear of the Dark. Никога няма да го забравя :) И веднага след концерта бих изблъскал и изревал още три пъти по толкова със същата енергия, малко ми беше!!!