стане основа на един много добър филм, дори и ако махнем музикалните части. Действието се развива през 1927 г., а главният герой Дон Локууд е голяма звезда в нямото кино. Неговото екранно партньорство с колежката му Лина Ламонт е станало легендарно. Той се влюбва в младата и неизвестна актриса Кати Селдън, но Лина също има чувства към него и всячески се опитва да попречи на тази връзка. По време на снимките на поредния ням филм с участието на Лина и Дон по екраните в САЩ минава с огромен успех The Jazz Singer, първият звуков филм. Публиката вече не иска нямо кино, и се налага спешна преработка. Изниква обаче сериозен проблем – Лина Ламонт има силно писклив глас, комбиниран с отвратително произношение, които по никакъв начин не се връзват със типичния й екранен образ на красавица от висшето общество. Освен това е глупава и самовлюбена, и всякакви уроци по дикция са абсолютно безрезултатни. Дотук с преразказа, не искам да спойля най-интересните моменти. Освен че е оригинален и добре развит, друг плюс на сюжета е, че проследява един от най-любопитните периоди в киноисторията, а именно прехода от нямото към звуковото кино и човек покрай забавните моменти може и да научи интересни неща. Друго голямо достойнство на сценария е, че съдържа множество забавни реплики и култови лафове, които с лекота надминават тези от почти всички чистокръвни комедии, които съм гледал. Благодарение на това Аз пея под дъжда вероятно ще се хареса и на зрители, които по принцип не обичат мюзикъли.Естествено само благодарение на качествена история и хумор Аз пея под дъжда никога не би постигнал смазващата си
репутация. Все пак това е мюзикъл, и най-важното в него са музикалните номера. Точно там (логично) е другата най-силна страна на творбата. Почти всяка от множеството такива сцени е на много високо ниво, а някои заслужено са станали легендарни. Разбира се, най-прочута сред тях е тази от заглавието, в която Джийн Кели танцува и пее под проливния дъжд. И с право – сцената е един от най-вдъхновяващите и "uplifting" моменти в киното изобщо. Няма как да не се почувстваш по-добре и по-радостен след нея и да не почнеш да си припяваш "I'm singing in the rain...". Дори аз, макар по принцип да ненавиждам дъжда, не мога да й устоя. Другите музикални изпълнения също имат какво да предложат на зрителя. Доналд О'Конър и Джийн Кели показват изключителни танцови умения на няколко пъти, както и страхотен синхрон помежду си. Сид Шарис, която се появява само в един от музикалните номера, пък демонстрира страхотен сексапил и е идеалният партньор в танците на Кели във втората най-известна сцена от филма. Песните също са на високо ниво, особено Be a Clown и Moses Supposes. Музиката също е чудесна като цяло. Има един-два досадни момента в музикалната част, но това е практически неизбежно при такова разнообразие и голямо количество на тези сцени.Успехът на Аз пея под дъжда се дължи до голяма степен на главните изпълнители в него. С най-голяма заслуга е Джийн Кели – не само защото е и ко-режисьор на филма, но и понеже се справя отлично и с пеенето, и с танците, и с актьoрската игра. Той демонстрира много добър комедиен талант, чувствата, които неговият герой изпитва към Кати, са съвсем убедителни, и въобще като актьор представянето му е ниво, дори и без да отчитаме с колко много други неща е трябвало да се занимава в тази продукция. Танцовите умения на Кели заслужено са станали легендарни и той ги демонстрира в пълна степен тук. Доналд О'Конър в ролята на приятеля на Дон Космо също се справя отлично – има чудесно комедийно чувство и героят му е страхотно забавен, а в танците успява да е равностоен партньор на Кели, което е сериозно постижение. Джийн Хейгън, макар да няма участие в музикалните номера, също има солиден принос за качествата на творбата. Нейната
героиня Лина Ламонт е много забавен и оригинален образ, ключов за сюжета и цялостното впечатление от творбата. Почти всички най-смешни сцени са с нейно участие. Деби Рейнолдс като Кати Селдън се справя добре с задачата си, която е да изглежда прекрасна, очарователна и силно влюбена в героя на Кели, представя се на ниво в музикалните номера, но като цяло остава в сянката на останалите основни изпълнители. Сид Шарис пък заслужава да бъде спомената още веднъж, защото нейната малка роля в най-дългия музикален номер Broadway Rhythm е едно от най-запомнящите се неща в цялата творба, особено за хетеросексуалните зрители от мъжки пол.Режисьорите на творбата Стенли Донен и Джийн Кели са се справили много добре с задачата си да интегрират музикалните номера и останалите части, особено имайки предвид, че повечето песни не са писани специално за филма. Почти липсва често срещаното чувство при гледане на мюзикълите, че даден номер е сложен просто защото трябва да бъде включен, без да има каквато и да е връзка с останалото и да допринася за основното впечатление. Режисьорите и операторът заслужават похвала и за впечатляващата визия, която са постигнали. Типичните за Technicolor филмите от периода много ярки цветове са перфектни за този тип лековат и весел мюзикъл и допринасят за пълната наслада на зрителя.
Най-важното обаче е, че Аз пея под дъжда е един от най-приятните за гледане филми, на които някога съм попадал. Отличен хумор, романтика, интересна история, чудесни песни, танци и хореография – какво повече му трябва на човек? Освен това гледането на Аз пея под дъжда е един перфектен начин човек да си оправи настроението и отново да се почувства добре след тежък ден. Да, той е лековато забавление и няма абсолютно никакви претенции за нещо повече. Но в това няма нищо лошо – неговата цел е да забавлява и да вдига настроението на зрителя, и той я постига по най-убедителния възможен начин. Затова и заслужава максимална оценка и почетното си място в киноисторията.