Време

Южна Корея-Япония

Режисьор: Ким Ки-дук
В ролите: Сун Хюн-а, Ха Джун-уо, Парк Джин-йеон

Роланд

     Прекрасен и естетичен филм от режисьора на Самарянката (пък и доста други качествени неща), Време разказва приказната история на Се-хее, която постоянно ревнува приятеля си от други жени, въпреки че той й е неизменно верен. Двамата се обичат, но връзката им е амортизирана и нещастна. Затова момичето решава да промени лицето си. След това изчезва за половин година, колкото да зараснат белезите от операцията, а после се връща, но с друга самоличност, и се опитва да спечели приятеля си отново. Връзката им потръгва, но помежду им застава сянката на изчезналата му предишна любов. И момичето отново започва да ревнува.
     Филмът представлява разкошна сюреалистична история за загубата на идентичност, лекотата, с която човек спира да бъде себе си и нуждата от котви, които да те държат стабилен, за да можеш да бъдеш някой. Към края си Време става съвсем магически и в един момент не си в състояние да определиш кое от случващото се е реално и кое – плод на обърканите фантазии и психологически проблеми на героите. И също като Самарянката, филмът позволява множество интерпретации при всяко ново гледане. Така че ако не си запознат с творчеството на Ким Ки-Дук, скачай смело, защото грозната приказка на Време неизбежно ще те омагьоса.

Оценка: 8.5/10

Моридин

     Филм, който определено не успя да ми влезе по никакъв начин, въпреки добрите препоръки и неособено големите ми всъщност очаквания. Сюжетът накратко – двойка се задушава в чувствата си, подтискани от болезнената ревност на жената и умората на мъжа от дългото съжителство. След като осъзнава, че приятелят й може да се възбуди само от мисли за други жени, но не и от нея, истеричната корейка, изпълнявана от Парк Джи-йеон, се решава на отчаян ход – да изчезне от живота му, сменяйки самоличността си, за да го спечели отново като друга жена.
     И… дотук. Добра начална постановка, която при това по мое мнение по принцип би се вързала перфектно със силата на източните филми – емоционалността. Само дето точно в емоционалността Време се проваля стабилно и нищо в усилията на режисьора всъщност не сработва. И двамата главни герои преиграват до степен на нетърпимост, без на практика да успеят съществено да изразят вътрешните си борби на екрана. В началото това е поносимо, доколкото историята все пак малко от малко се позаплита и човек още има надежди за добро преживяване, но с течение на изглеждащите безкрайни час и половина, тази толкова "неистинска" емоционалност, с която Ким Ки Дук ни залива, просто става чужда и скучна.
     Сюжетът страда от безидейност и склонност към циклене (особено към края), но въпреки това има няколко много добри и трогващи (с идея, но не и с актьорска игра) сцени, които покрай оригиналността си спасяват донякъде филма в това отношение и го правят просто неособено впечатляващ. Предполагам, че с повече старание от главните действащи лица и с малко повече личностно развитие извън заложеното още от постановката на завръзката, Време би ми харесал поне наполовина колкото Самарянката, но не би.

Оценка: 4.5/10

Обратно към 11-ти София Филм Фест '07