Земя на приливите

Великобритания-Канада

Режисьор: Тери Гилиъм
В ролите: Джодел Ферланд, Джанет Мактиър, Брендън Флечър,
Джеф Бриджис, Дженифър Тили

Роланд

     Най-добрият начин да опишеш този филм, е следният: "Стар режисьор мастурбира". Земя на приливите е толкова едностранчиво "шокиращ" филм, че масово по цял свят хората си излизали от салоните по време на прожекция. Приятното и радващото в случая е, че той постига този "шок" не с литри кръв и черва, а с тотална и повсеместна гротеска, каквато наистина само Тери Гилиъм е в състояние да сътвори.
     Малката Джелайза-Роуз е дете, отгледано от побъркани хипи-наркомани. Разплутата й майка умира от свръхдоза още в началото и баща й я помъква към тоталното нищо в центъра на Америка, където се намира къщата на отдавна покойната му майка. Там и той, милият, предава богу дух, и Джелайза-Роуз остава самичка с полуразпадащата се къща, четирите малтретирани глави на кукли, които са единствените й играчки (и активни събеседнички) и побърканите си съседи – дебилът Дикенс и зловещата му голяма сестра Дел.
     Още в самото начало разбираме, че става дума за едно ужасно самотно малко момиченце, което също така живее ужасно надълбоко в детските си фантазии. Гилиъм обаче е избрал интересния подход да не ни показва какви точно са тези фантазии, и ние трябва да гадаем по поведението на Джелайза-Роуз. А въпросното, представено ни от малката Джодел Ферланд, е наистина невероятно. Момичето играе феноменално, мазният й тексаски акцент е просто шеметен, а спектърът от състояния, които докарва, ми се струва просто непостижим за толкова малко дете.
     В Земя на приливите има вкарани и не един и два пласта подтекст и символизъм, но тях ще ги оставя на вас. Горещо препоръчвам две неща – а) филма :р и б) да не го зарязвате до самия край, защото той осмисля в огромна степен изтърпяването на двата часа ТОТАЛНА ПСИХИАТРИЯ.

Оценка: 9/10

Рандъм

     Малката Джелайза-Роуз живее с наркоманизирания си баща в затънтена къща насред море от люлеещи се зелени треви. Единствените й приятелки са няколко очукани кукли, а наоколо няма кой знае колко възможности за забавление. Това обаче не пречи на момиченцето да създаде един приказно-чудовищен свят, в който въображението се огъва по немислими начини под натиска на реалността и в крайна сметка се оказва не по-малко веществено и способно на свой ред да формира "истинското". Променя го не по оня фантастичен начин от магическите романи, защото всичко във филма е на границата между действителното и вълшебното, без да потъва в нито едната посока дори за миг. Само дето след карнавала от светулки-феи, говорещи кукли, живи-мъртви, вещици, капитани на подводници и гигантски акули почваш да се чудиш кое е реално, щом с няколко камери и едно гениално невръстно момиче в главната роля можеш да изкривиш толкова болезнено истинската представа за света. Пък дори да се казваш Тери Гилиъм.  
     Най-доброто от малкото, което успях да видя на Феста. Тери Гилиъм се е справил отлично този път, за разлика от  случая с Братя Грим. Земя на приливите е една смразяваща приказка в традициите на Алиса в страната на чудесата, само че толкова мрачна, болезнена и истинска, толкова неподвластна на каквито и да било граници на въображението, че издига функцията на приказките да плашат на ново ниво. Този филм иска доста от зрителя. Най-вече да гледа на него не като възрастен, който би се погнусил от фрапиращите сцени, а като забравеното вътре в него дете, което приема със спокойствие страховитото и намира плашещото и фантастичното в обикновеното.

Оценка: 9/10

Моридин

     Безусловно попадението на тазгодишния фест. След мимолетното залитане в грешната посока с Братя Грим, Тери Гилиъм за пореден път доказва, че умее да прави кино доста по-добре от повечето холивудци.
     Ужасяваща и същевременно пленителна арт-гротеска на самотата на едно дете, Земя на приливите е меко казано противоречив. Основни изразни средства в него са сюрреализмът и перверзията, а както знаем, нито едно от двете не е особено добре прието сред мнозинството зрители. Но там, където един невнимателно балансиран буламач от гнусни сцени и неразбираема психария адски лесно би залитнал в над двучасова негледаемост, произведението на Гилиъм изненадващо успява да се задържи на ръба на гениалния проблясък, смело разхождайки се сред добрия вкус и артистичното изпълнение. И пропускайки тривиализми като морално-социални послания, които всички така и така знаем.
     Сюжетът се върти около малката Джелайза-Роуз. Момиченцето живее в свой собствен свят, де юре отглеждано от силно наркоманизираните си родители. Когато майката логично приключва житейския си път, Джелайза-Роуз и баща й се отправят на пътешествие към Дивия Запад, където някога е живяла бабата на момиченцето. Въпросното място обаче се оказва огромна тревиста пустош, смътно заселена с изключително чалнати съседи. А светът на Джелайза-Роуз става по-голям и още по-странен.
     Само че най-ценното в Земя на приливите, и това, което всъщност го прави толкова добър филм, е забележителната двузначност на представите на момичето. Макар то да говори с куклите си, и да вижда тревата като огромно море, насред която влаковете са акули, Гилиъм успява да не вложи почти нищо фантастично в цялата си творба, до момента в който постепенно осъзнавате, че Джелайза-Роуз е СЪВСЕМ с всичкия си, че тя идеално разбира всичко ставащо и че споменатият по-горе "неин собствен свят" не е налудничав сън, а съвсем нарочно изкривена, но по-поносима гротеска, в която момичето несъзнателно се потапя, за да избяга от самотата, без нито за миг да напуска обаче реалността.
     Е, пак набутах много думи и стана сложно, но някак си моментът, в който осъзнах казаното по-горе, буквално запечата и без това доброто ми мнение за филма, изковано основно от завладяващата актьорска игра. Джодел Фарланд – особено за възрастта си – прави наистина невероятна роля и заслужава единствено искрени адмирации. Останалата част от каста се представя не по-малко стабилно – особено слабоумният приятел на Джелайза Дикенс, но и неговата сестра също. Много добра работа и на оператора. Именно играта с камерата успява да вкара по правилния начин няколко брилянтни режисьорски решения, допуснали да се промъкнат малко, само колкото е нужно леко да объркат зрителя, фантастични и нереални елементи из иначе делничния по свой си начин сюрреализъм.
     И оставих за последно най-противоречивата част. Да, филмът е доста гнусен, дори стряскащо такъв на моменти. Да, перверзен е и залита в доста странни посоки. И не, това не е безцелно. ИМА някои моменти, които могат да минат за безцелни, но ако се замислим, виждаме, че те са логичното развитие на персонажа на Джелайза-Роуз и на света й. Наистина, така е :)
     В крайна сметка дали ще разберете, или по-точно почувствате фината игра на Гилиъм с реалността и усещанията на малкото момиченце, си е въпрос на настройка. За мен лично изпълнението му наистина граничи с гениално, въпреки няколко трески за дялане, които чисто сюжетно провалят съвършенството на внушението. Но това са дребни кусури, които дори не могат да бъдат сметнати за недомислица на фона на твърде умната постановка на един толкова различен режисьор. Все пак вижте, човекът беше един от Монти Пайтън. За какво изобщо си говорим :)

Оценка: 9/10

Демандред

     Новата творба на Гилиъм отново доказва, че той е един от  малкото реномирани режисьори в наши дни, винаги готови да рискуват, за да осъществят докрай идеите си и да направят филмите си със своята уникална визия, без да правят компромиси. Нещо, за което заслужава уважение.
Земята на приливите e пълен с креативност и оригиналност. Това се отнася не само за сюжета (който определено е weird), но в може би дори по-голяма степен за визията. Филмът е много впечатляващ в това отношение, не само защото предлага множество красиви кадри, но и понеже изобилства от свежи идеи как да бъде заснет даден момент по нестандартен начин, без да се върви по утъпканите коловози. Гилиъм и неговият оператор Никола Пекорини са развихрили въображението си и на няколко пъти постигнатото от тях ме остави буквално със зяпнала уста. Историята е за малката Джелайза-Роуз, живееща в една ужасна реалност, и търсеща убежище в света на своите фантазии. Логично и основната тема е за отношението и конфликта между истинския свят и този на въображението. Земята на приливите е от тези филми, които са отворени за всякакви интерпретации, но поне според мен без да изпада в крайна и самоцелна неразбираемост (но съм длъжен да предупредя, че една камара критици и зрители са на противоположното мнение).
     Основният минус е, че във втората половина на творбата се промъкват твърде много некрофилски и педофилски нотки. А точно с тези неща поне за мен черният хумор, използван широко в филма, никак не се връзва, и имаше няколко момента, които трудно издържах. Но въпреки този препоръчвам Земята на приливите на всички, които харесват новаторски и оригинални творби. Първите 60 минути са може би най-добрият час кино, който съм гледал през последните месеци, и определено трябва да се видят на голям екран от всеки сериозен кинофен, който има този шанс.

Обратно към 11-ти София Филм Фест '07