Въпросният филм обаче е едно от да речем трите най-велики произведения в киното изобщо (като никога оценено по достойнство от практически всички световни награди), така че да не го видя отново на кино, ми се струваше углавно престъпление. Става дума разбира се за гениалния Амаркорд. На откриването на панорамата Теди Москов разказа за срещата си с някакъв талантлив италиански режисьор. Когато му направил огромния според него комплимент "Досега мислех, че италианското кино започва и свършва с Фелини и Амаркорд", човекът отговорил "Ами то си е точно така."
Доколко подобни анекдоти имат връзка с реалността, е маловажно. Факт е обаче, че Амаркорд е наистина върхово постижение в кино-изкуството. Филмът разказва чрез практически несвързани помежду си сцени за една година от живота на хората в някакво забутано градче от италианската провинция. Прекарана през призмата на сатирата и цирка, историята носи типичния за италианската душевност размах на настроения и цветове. Вътре има смях и сълзи, красота и гротеска, а и някоя и друга истина за живота, скрита под полукомедийния сценарий. Да се опитвам да разказвам нещо конкретно за героите, всеки от които е един малък извор на гениалност, е безсмислено. За гениалната режисура, великолепната камера и прекрасната музика пък няма да ми стигнат прилагателните. Затова просто ще повторя, че да не си гледал Амаркорд, е престъпление, което човек е длъжен да поправи в първия удал му се за целта момент. Знам, че аз поне ще си го гледам пак скоро.