Scar Night е дебютната книга на Алан Кембъл, шотландски писател, който освен това е работил като програмист/дизайнер по небезизвестната компютърна игра Grand Theft Auto. Оценките по западните сайтове и по блоговете бяха доста възторжени и обявяваха романа за великолепен дебют. Сетингът звучеше толкова добре, че някакси и аз реших, че задължително трябва да го пробвам.Като стана дума за сетинг – именно това е нещото, което изпъква много силно в самото начало на романа, всъщност дори преди да почнете да четете. Действието се развива в Дийпгейт – западащ индустриален град, увиснал над бездънна пропаст, окачен на хиляди чудовищни вериги, които са прегърнали полиса в желязна хватка. Преди много години долу от бездната се въздигнали архангелът Калис и неговите братя, за да предадат на хората учението на падналия бог Улцис. Така бил построен Дийпгейт – с едничката цел да захранва бездната с душите на праведните загинали, за да може един ден Улцис да излезе от бездната и да свали от небето майка си Айен, която някога изхвърлила от Рая ангелите и затворила вратите му во веки веков. Затова и в Дийпгейт властва Църквата, благодарение на зловещите убийци The Spine, които отдавна са престанали да бъдат човешки същества и да изпитват емоция в следствие на жестокото си обучение. Всеки месец стотици души биват спускани в бездната, изпратени към вечната благодат, която ги очаква след отварянето на Рая. Има и някои проблеми – номадските племена в пустините около Бездната например. Но храбрите аеронавти от флотата на Дийпгейт заедно с помощта на главния отровител Девон са решили този проблем преди години с подобаваща ефективност. Най-големият трън в лицето на Църквата продължава да бъде Карнавал – женският ангел-вампир, който броди из града и взима по една душа всеки път, когато Белязаната Луна освети нощта...
Яко звучи, а? Поне мен много ме грабна. Доста ревюта сравняваха романа като усещане с Горменгаст на Пийк, което още повече ме нави. Все пак човек рядко попада на качествено градско дарк фентъзи от ранга на Миевил примерно (или айде почти от неговия ранг ;)). Scar Night наистина е доста оригинална и приятна книга, но за съжаление не отговори по никакъв начин на големите ми очаквания.
На първо място трябва да се отбележат доста слабите герои на Кембъл. Безлични и неразвити, въпреки потенциала, който имат. Показателно е, че сядайки да пиша ревюто, не можах да си спомня повечето от имената на главните действащи лица.
Дил – уж главният герой – е последният ангел от линията на Калис, още тийнейджър и умишлено държан настрани от светския живот от Църквата. Горкото момче е типичен пример за бъдещ герой, само дето всъщност знае, че е потомък на герои. Би могъл да бъде доста интересен образ, но авторът през цялото време ни показва как Дил го е страх до смърт от свещениците, които го бият за щяло и нещяло, страх го е до смърт да не извърши нещо непозволено, да лети, да си подаде носа от кулата, в която е затворен... Доста скучно, ако не друго. Останалите герои не са кой знае колко по-качествени. Рейчъл е убийца-бунтар, назначена да въведе Дил в изкуството на войната. Красива, цинична, свободолюбива, измъчвана от вътрешни терзания... Супер, само че това е споменато надве-натри и образът й остава съвсем неразвит. Същата е хавата и с главния отровител Девон, който принципно е едно цинично отмъстително копеле, а такива на мен винаги са ми симпатични, но мотивите му да стане Лошия в книгата така и не ме убедиха съвсем. Положението с Презвитер Сайпс и помощника му Фогуил е малко по-добре, а сюжетната линия с клошаря господин Нетъл, тръгнал да дири отмъщение, е наистина качествена, но в книгата така и нямаше герой, който да ми стане наистина интересен и гледната му точка да ме впечатли. Изключваме вампирката-ангел Карнавал естествено, с това име и от толкова брутално миксирана раса няма как да не кефи на макс :)
Втората слабост, или по-скоро елемент, който има потенциал за много по-добро развитие, е атмосферата, която книгата създава. Всъщност все още ми предстои да прочета Горменгаст, но дори от ревютата за нея мога да почувствам поглъщащата атмосфера на мрак, клаустрофобичност, безскрупулност и мистерии, дебнещи на всеки ъгъл. Е, в Scar Night тази атмосфера е изпълнена наполовина. Има го добрият стил на писане, тежичък и описателен, изключително образен и веществен. Само че липсва усещането за ситуацията, пречупено през погледа на героя. За сметка на това екшънът е солиден, действието се развива бързо и детайлите са много – почти като в компютърна игра, дори се чудя дали предишната работа на Алан Кембъл не му е изиграла лоша шега. Няма го усещането, че героят наистина е вътре в ситуацията и трепери с цялото си тяло и ум над следващите няколко секунди или минути. Една книга все пак не е игра, така че според мен авторът малко е пообъркал подхода. Освен това ми направи лошо впечатление небалансираността на текста – някои от главите те държат безотказно прикован към книгата, било с много добър екшън, Древни Мистерии® и т.н., докато други просто те карат да се прозяваш и да си четеш иначе красивия текст.
Третият основен проблем за мен е метафизиката, която светът въвежда. Цялата концепция за боговете, ангелите, душите и вампиризма е много интересна, няма да ви развалям четенето, като я разказвам, но за съжаление е попретупана. Нищо не е обяснено в подробности, нито от научна, нито от магическа гледна точка, а книгата уж въвежда и двете. Допълнително, големите разкрития накрая бяха доста изненадващи и забавни като идеи, но някакси неочаквани и като че ли трябваше повече нагнетяване на обстановката и задълбаване в мистерията преди случването им. Това "недоразвиване" на потенциала на книгата го има и на доста други места – например самия град Дийпгейт е много добре описан като ландшафт, но за живота на различните социални прослойки, за живота на дъното на града, за тайните му – почти нищо от това, което примерно при Миевил прави New Crobuzon култов фентъзи град и издига фентъзито с няколко класи нагоре. Освен това мен лично много щеше да ме зарадва някакво противопоставяне на философско ниво между религията и науката, които са двете колони, държащи Дийпгейт. Такова нещо няма, въпреки че има поне двама герои, чрез които можеше да бъде въведено много качествено. А също така баш магията и "злия" бог Ирил почти не влизат в обектива, макар че в главата, в която участват активно, е може би една от най-качествените в книгата.
След всичките критики, които изписах, искам да позамажа малко нещата – Scar Night все пак е едно много оригинално фентъзи, добре написано в по-голямата си част и притежаващо огромен потенциал. Предстои втора част, дано авторът да поработи сериозно над пропуските си, защото от този сетинг наистина може да излезе нещо смазващо. Само дето лично аз сериозно ще се замисля дали да се оръся и за втория хардкавър. Просто на запад ревютата бяха предимно възторжени и този път за мой срам успяха да ме заблудят сериозно.
Плюсове:+ Много оригинален сетинг.
+ Оригинални идеи по отношение на религията, магията и науката.
+ Екшън на ниво.
+ Има какви ли не готини гадинки и джаджи – ангели, демони, немъртви, летателни апарати, еликсири на безсмъртието, че дори и машина за масово унищожение. А и самият Дийпгейт е впечетляващ.
+ Карнавал.
Минуси:
– Зле развити герои и кофти гледни точки, които те държат по-скоро извън главата на героите.
– Много, наистина много недоразвити хрумвания, които можеха да направят романа задължителен.
Оценка: 7/10 Рандъм