Ромео и Жулиета
Режисьор: Франко Дзефирели
В ролите: Леонард Уайтинг, Оливия Хаси, Джон Макенъри
Година на излизане: 1968
Автор: Демандред
Неизбежно беше някой ден в тази рубрика да стигнем и до адаптация на някоя от творбите на Шекспир, все пак той е най-филмираният автор в историята на киното. В края на 60-те години италианецът Франко Дзефирели решава да си опита силите в тази толкова тачена кино-традиция, и застава начело на проекта за филмиране на Ромео и Жулиета, като е наясно, че подобно нещо е правено без особен успех много пъти преди него. Този път обаче усилията на международния екип носят отличен резултат и според общото мнение на критиците и публиката това е най-добрата версия на безсмъртната история, правена за големия екран.
С какво тази продукция е различна от всички преди нея? Дзефирели взима рискованото решение да се 
придържа плътно до литературния оригинал по отношение на кастинга на актьорите. В резултат вместо типичните филмови звезди на възраст между 20 и 30 години, в главните роли тук са двама тийнеджъри – Оливия Хаси и Леонард Уайтинг, които са съответно на 16 и 17 години по време на снимките. Рискът се оправдава напълно, защото не само и двамата изглеждат точно както се предполага според текста на пиесата, не само имат нужното излъчване на неопитност и невинност, но и успяват много убедително да пресъздадат чувствата и емоциите, бушуващи в душите на техните герои. Освен това и двамата са изключително привлекателни на външен вид, което винаги е плюс. Оливия е толкова красива, че филмът би заслужил прилична оценка от мен дори и само заради нея.
Сюжетът предполагам е известен на всички читатели, тъй че няма смисъл да ви отегчавам с него (много обичам, когато мога да си спестя труда по подобен начин ;)). Визията, от друга страна, заслужава да й се отдели достойно внимание. Дзефирели не е жалил пари и труд в усилията си да пресъздаде на екран една средновековна Верона, пълна с живот и енергия, и успехът му в това начинание е пълен. От първата минута зрителят е пренесен столетия назад и всичко там е толкова красиво, че не му се иска да се връща. Дзефирели и операторът му Паскуалино де Сантис показват изключително майсторство в използването на цветовете за създаване на търсената атмосфера в сцените.
Едно от основните достойнства на филма е визията. Красиви панорамни природни гледки, редувани с такива, показващи мизерия и жестокости, които са заснети умело и въздействащо, без да се стига до краен натурализъм. В екшън сцените е намерен идеалният баланс между по-хаотичния и рязък начин на снимане и монтаж, целящ да ни потопи по-пълно в действието, и това все пак да виждаме достатъчно добре какво става. Въобще екшънът като цяло е на много високо ниво – отлично заснет, интересен и дори имащ отношение към сюжета и идеята, а не просто да става патаклама.
Както вероятно сте забелязали, по принцип в кино-ревютата си рядко обръщам внимание на музиката. Тук обаче смятам да направя изключение. Просто музиката е феноменална и има огромно значение за цялостното въздействие на творбата върху зрителя. Дело е на Нино Рота, един от най-добрите композитори в историята на киното, известен най-вече с работата си върху филмите на Фелини и Кръстникът, но за мен в Ромео и Жулиета той достига своя връх. Основната музикална тема е просто магическа и има невероятно емоционално въздействие. Използвана е за пръв път в филма по един проникновен начин в една от най-любимите ми сцени въобще в киното, а именно първата среща между двамата главни герои. Сцената е шедьовър във всяко отношение – визия (изключителна работа с камерата и перфектен монтаж), актьорска игра, емоционално въздействие, и споменатата божествена музика. Но не е само тази тема – цялото музикално озвучаване на Ромео и Жулиета е на изключително ниво и за мен е най-добрата музика, писана специално за филм, която съм слушал. Също толкова важно за въздействието й обаче е и това, че е използвана по най-добрия възможен начин – с мярка, в точните моменти и в перфектен синхрон със ставащото на екрана и емоциите на героите.
Споменах вече доколко сполучливият кастинг на двамата актьори в главните роли допринася за качествата на творбата. Хубаво е, че и по-второстепенните роли са изпълнени на ниво. Особено се отличава Джон Макенъри като Меркуцио, който за мен е най-добър от целия каст, има силно екранно присъствие и се справя прекрасно с няколкото трудни монолози, които трябва да произнесе. Уайтинг и Хаси не са чак толкова впечатляващи като актьорска техника, но компенсират със своята естественост и непринудено излъчване, ключови за ролите им. Похвално е, че въпреки многобройните възможности за преиграване и прекалена театралност, никой от тях не се поддава на това изкушение.
Естествено, понеже е адаптация по Шекспир, диалогът е прекрасен (освен ако не изпитвате непоносимост към него :P). За мен лично беше удоволствие да го слушам. Показателно за това колко добър е този диалог е успеха на пиесата въпреки, да си го кажем откровено, клиширания и пълен с нелогични обрати и съвпадения сюжет.
Ромео и Жулиета е филм за любовта (да, знам, че е едно шокиращо разкритие за вас :P). Затова без да има убедително изглеждащи чувства между двамата главни герои, няма начин да сработи. За щастие 
тук е налице точно обратният случай. Чувствата между двамата влюбени са безкрайно убедителни. За това помага и фактът, че Дзефирели не се е посвенил да покаже, че в тези чувства плътската страст има сериозна роля, което поне за мен е далеч по-убедително от платонична любов между тийнеджъри на тази възраст. Имаме си и гола сцена в леглото дори (без нищо особено неприлично, разбира се, освен кратък кадър на голите гърди на Оливия и малко след това на задника на Леонард). С тази сцена е свързан и един от най-забавните моменти около филма – въпреки че участва в нея (със специално разрешение), на Оливия Хаси не е разрешено да присъства на премиерната прожекция, защото поради голотата творбата е забранена за зрители до 18 години, които тя не е навършила по това време.
Дзефирели и екипът му са положили големи усилия да избегнат някои от типичните проблеми на адаптирането на пиеси за големия екран. Визията е динамична, много от сцените са заснети на големи открити пространства навън, имаме множество впечатляващи природни гледки и панорамни кадри от пресъздадената тук средновековна Верона, въобще визуално няма нищо театрално в негативния смисъл. Актьорите се държат естествено и не се увличат да търсят прекалена драматичност, неподходяща за филм.
Най-важният въпрос при творби от този тип е доколко успяват да накарат зрителя да съпреживява емоциите на героите. В това отношение този Ромео и Жулиета безспорно е един от еталоните. Въпреки преексплоатираната история, много трудно е някой зрител да остане безучастен и да не се разчувства. Комбинацията от прекрасния език на Шекспир, божествената музика, вдъхновената режисура на Дзефирели и уменията на актьорите е практически неустоима. Докато зрителят гледа щастливите моменти, неизбежно се чувства екзалтиран и с приповдигнато настроение, а в трагичните чувства истинска мъка и тъга. Или поне с мен така се случи, а по принцип подобен род истории рядко ми въздействат силно на емоционално ниво.
Ромео и Жулиета е един от много малкото филми, които смятам за шедьоври във всяко едно отношение. Достатъчно хвалих компонентите му досега, за финал ще кажа, че цялостното му въздействие е дори по-силно от сумата на тези части. Горещо го препоръчвам и смятам, че би допаднал почти на всеки зрител.
Оценка: 10/10