На първо място идва историята, която е изначално сбъркана. От една страна това трябва да е магическа приказка за любовта, която превъзмогва тиранията, но от друга всъщност носителите на същата тая любов хич не са достатъчно чисти и непорочни, а тиранията е изразена от един доста умерен всъщност и амбициозен човек, който е толкова далеч от каквито и да било дори "сиви" представи за "лошия", че да ти стане неудобно. Героят на Нортън, илюзионистът Айзенхайм, е представен повече като отмъстителен егоист, отколкото като човек, борещ се за любовта си. Неговата изгора херцогиня Фон Тешен (Джесика Бийл, милата), пък в крайна сметка се представя като злобна кучка. А така ужасяващият Руфъс Сюъл до края на филма не прави нищо особено лошо и всъщност е най-достойният от героите на Илюзионистът. Както казах, изначално сбъркана концепция.
Второто, което мен поне ме дразни, е магията. Докато в Престиж виждаме метода, който предизвиква фокуса, тук ни се представят някакви CGI магии, които просто не могат да се постигнат с трикове. И така се губи целият реализъм и правдоподобност, защото младежът прави холограми и цъфтящи от нищото дървета. Има си в крайна сметка трикове и трикове, но ако ще придаваш толкова магична атмосфера на филма си, имай поне достойнството да намекнеш, че иде реч за истинско вълшебство, а не претендирай всичко да е измама.
Актьорската игра е на кошмарно за ранга на участниците ниво. Пол Джиамати в ролята на Добрия Инспектор, Работещ За Лошия, щеше сигурно да ми хареса, ако не бях виждал Стивън Рия да я изиграва сто пъти по-добре във V като Вендета. Човекът е прекрасен актьор, но тук просто преиграва. Джесика Бийл си е разплодна крава, не виждам какво изобщо може да се очаква от нея, но освен че има физика на щангистка тежка категория, не мисля, че мога дори визуално да я похваля особено много. Руфъс Сюъл прави качествена роля, но пък тя се явява като кръпка на цялостното усещане, според което той трябва да е лошият, а вместо това е най-дълбокият и изначално позитивен персонаж в Илюзионистът. Голямото разочарование обаче съм си го оставил за накрая. Едуард Нортън е жалък. Не по холивудските стандарти, а по своите собствени. Играе без всякакво вдъхновение, апатично и разчитайки на фатални погледи. Добра аналогия е Стивън Сегал на стари години, който (дето хептен никакъв актьор не е) тотално се отказа да раздава кютеци и с физиономия на отегчен чичка чупеше вратове с тромави шамари. Тъжно, Еди, тъжно. Можеш повече, всички го знаем.
Напук на негативизма, ще завърша с нещо хубаво. Илюзионистът е много красив. Камерата е използвана много майсторски, с ъгли изотдолу и плавни движения около героите. Имаме си жълто-кафяви филтри, доказано работещи при опит филмът ти да изглежда като приказка, и изобщо визията е разкошна. Същото се отнася до музиката и респективно атмосферата. Ако на фона на чудесно използваните технически средства нямахме възможно най-дебилно разказаната и клиширана история след Електра, гарнирана с апатична и посредствена актьорска игра, това можеше да е един от шедьоврите на годината.