Другари. Ще кажа само следното. ТАЗИ е единствената книга в цялата 40+ бройна история на Евъргрийна дотук, която най-тържествено се заклевам, че ще прочета постфактум, въпреки че не съм прочел за рубриката. Няма как иначе!!! На вашето внимание – Стивън Кинг и То.

Моридин

Демандред

     To е една от няколкото книги, които убедително доказват, че Стивън Кинг не е спечелил огромната си популярност случайно. Изключително увлекателна и въздействаща творба, чиито достойнства по никакъв начин не се изчерпват с ужаси и кървища и подобни неща, които за немалко хора са основните асоциации, свързани с името на автора. Това винаги ми е било странно, защото, както съм споменавал и преди, чистият хорър е рядкост в творчеството на Кинг и това далеч не е най-силната му страна като писател.

     Сюжетът накратко – градчето Дери е обитавано от свръхестествено чудовище. На всеки 28 години то се активизира и започва да избива жители на града (основно деца).  Група малчугани на 11-12 годишна възраст успяват да го победят веднъж, но не и да го ликвидират окончателно. Естествено То се завръща и те трябва отново да се борят с него, вече като възрастни. Действието непрекъснато прескача хронологически през тези 28 години между двата сблъсъка. Сюжетът като цяло е добре развит, интригуващ, изпълнен с обрати и напрежение. На места е леко поразвлачен, но като за толкова дебела книга пълнежът е пренебрежимо малко.
     Основната причина То да стане една от любимите ми книги и да си я препрочитам многократно, са героите и тяхното развитие. Това важи особено много за частите, в които героите са все още деца. То е една от творбите, в които най-точно и убедително е представен начинът на мислене, мирогледът и поведението на децата. Отлично си спомням как, когато четях книгата за първи път и бях точно на възрастта на героите, бях изумен да открия в каква степен техните мисли и чувства се движат по много подобен начин на моите, как се сблъскват с проблеми, познати ми до болка (макар че за щастие все още не съм се срещал със свръхестествени същества), колко ми напомнят на деца на тази възраст, които познавах, и въобще се чудех как е възможно един писател да си спомня детството толкова ясно и да го представи така въздействащо и прецизно. Но не е само това. Всеки от множеството главни герои е добре развит, със собствена индивидуалност, запомнящ се и интересен образ. В това отношение Кинг винаги е бил майстор и То е може би неговият личен връх. Главните герои са осем и всеки от тях е много различен от останалите, със свой уникален характер и особености в поведението. Дори и по-маловажните персонажи са в повечето случаи запомнящи се и интересни.

Друга силна страна е увлекателността. Още от първата страница книгата те хваща и не те пуска до края, въпреки сериозния си обем. Кинг може и да не е особено добър стилист, но когато е във форма (какъвто определено е случаят тук), е изключителен разказвач, който с лекота поддържа интереса на читателя през цялото време и никога не го оставя безразличен. Причините са няколко – на първо място прекрасно изградена, плътна и въздействаща атмосфера. Измисленото градче Дери става толкова близко на читателя, че все едно е прекарал години там. Хубаво, преувеличих малко, но пък много рядко един сетинг ми е бил толкова убедителен и дори бих казал уютен, въпреки че е обитаван от страховито чудовище. За това много помагат и няколкото интермисии, посветени на историята на Дери и описващи някои от най-големите кръвопролития и зверства, ставали в него през годините под влиянието на То. Другите причини споменах вече – сюжета и героите, които са толкова симпaтични, че никак не искаш да ги изоставиш, докато не завършиш книгата.
     Няколко думи за хорър елементите. Има ги, разбира се, някои от страшните сцени са впечатляващи (примерно първата среща с клоуна или битката с върколака в къщата на Нийбълт Стрийт), но както споменах в началото, не са основен фокус на книгата. Тези моменти служат основно за да придвижват сюжета и най-вече за развитие на героите и взаимоотношенията им, а не просто за да сплашат читателя.

     То е книга за приятелството, за магията на детството и за силата на въображението. Определено успява да каже много по тези теми и най-вече да докосне душата на читателя по един незабравим начин, както и да му припомни най-ярките моменти от детството му. Малко творби са успявали да постигнат едновременно толкова силно емоционално въздействие върху мен, да са така увлекателни като сюжет и да ме накарат да се замисля върху много неща.

     Нищо не е перфектно, разбира се. То също има недостатъци. Основният от тях е една кратка сцена в края. Тя е едновременно адски излишна, неприятна за четене, противоречи на морала и добрия вкус, нелогична и въобще аз предпочитам да претендирам, че никога не е била написана. Без да спойля, ще кажа, че става дума за сцената след финалната битка в тунелите под града, свързана с Копнежа (надали много от челите книгата са изненадани). Но колкото да е неприятен този момент, това са някакви си 4-5 страници от над 1000, които нямат особено значение за цялостната идея и усещане. Финалната конфронтация на героите с То също не е особено впечатляваща с оглед на всичките страници build-up за нея, въпреки че има няколко силни момента и там. Това обаче е компенсирано от един гениален епилог и особено последните страница-две, завършващи романа по перфектен начин, нещо много рядко за Кинг.
     След всичко написано досега изводът е ясен – То е прекрасна книга. Може и да не е точно фентъзи, но в нея има много по-голям размах на въображението и магичност, отколкото в 95% от онова, което се води чисто фентъзи. Задължителна за онези, които нямат хронична непоносимост към автора или всичко, дори бегло напомнящо хорър.

Роланд

     Странно е да си давам сметка колко всъщност любима ми е тази книга. Като цяло мнението ми за Кинг е горе-долу като всеобщото мнение за филмите по произведенията му – 80% плява и 20% шедьовър. Без средни положения. Това е човек с невероятни идеи и огромен писателски опит, но уви – без качествата, нужни за да изгради сюжет, в който двете да му послужат. Примери, колкото щеш. Зашеметяващо якият в първата си половина сай-фай хорър Томичукалата се разприда като зле изплетен пуловер от средата нататък. Смазващата постапокалиптична епика на Сблъсък се превръща в евтина псевдорелигиозна бозица, бликаща от мистицизъм и с герои, които самият Кинг очевидно не знае за какво са му, тъй като ги утрепва по най-абсурдни начини, без да са придвижили цялостното развитие на сюжета и на йота. Да не говорим за абсурдния и глупав финал. Ами Безсъние? Страхотната свръхестествена атмосфера в един момент се превръща в някакъв Шекли за бедни, ама без хумора и идеите...
     От обратната страна на монетата обаче са книгите-шедьоври. Книги като тийн-хоръра Кери (впрочем, обожавам гимназиални хорърчета, не знам що), като Кристин или Очите на дракона. Или като дарк уестърн фентъзи притчата за Роланд Дисчейн, Тъмната кула, около която Кинг върти почти цялото си късно творчество. Говоря за първите пет книги, тъй като съвсем умишлено отлагам разочарованието си от прочитането на последните две, но всяка от тези пет части е шедьовър сама по себе си, като се почне от готическата атмосфера на Стрелецът, минем през приказността на Трите карти и постапокалиптиката на Пустош, за да стигнем до романтичната тъга на Магьосникът и епиката на Вълците от Кала.
     Но за мен именно То е най-добрата книга на Стивън Кинг, поне от прочетените до момента. Като мащаб, идеи и най-вече като реализацията им в сюжета, това е невероятна история, която не просто разказва, а те запраща в действието без право на обжалване.
     С това и съм запомнил най-вече романа – с чудовищната "пълнокръвност" на света му. Книгата създава адски жива атмосфера. Всяка глава, всяка сцена е описана едновременно толкова подробно, че все едно си вътре в нея, но и достатъчно увлекателно и динамично, за да нямаш изобщо усещането, че си затрупан с излишни детайли. То е пропита с онзи лъхащ на нагорещен асфалт и малки китни градчета американски провинциализъм, който е просто съвършен за хоръри (той Кинг затова все там ги бута своите), и поне за мен това е най-силната страна на книгата.
     Две думи за сюжета. Група деца – всяко със свои проблеми и страхове – се изправят срещу древно създание, способно да претворява ужасите им наяве. Накрая го побеждават, но волята им не достига, за да направят последната крачка и да го убият. Затова си дават дума, че ако един ден То се върне, те ще се съберат отново, независимо къде са и в какво се е превърнал животът им, за да го спрат завинаги.
     Историята е изградена страхотно. Двата разказа – за децата и битката им с изчадието и за завърналите се възрастни – текат паралелно един с друг (връщането в родното градче събужда спомените на героите) и това позволява едновременно две натрупвания на напрежение, две отделни развития на историята и най-прекрасното – две едновременни кулминации на сюжета, преплетени толкова невероятно въздействащо, че съм склонен да сложа финалната сцена на То на първо място в списъка си с най-въздействащи сюблимни моменти в книга изобщо.
     Същевременно двете истории имат напълно различна атмосфера. Докато тази с децата е пропита от мистериозното, фантазиите и приказното лято на детството, макар и под заплахата от невъобразимите кошмари на създанието, в частта с възрастните надеждата си е отишла, мечтите са изчезнали под тежестта на реалността, за да остане само ужасът от очакването. Животът на всяко от децата се е развил по свой начин зле. Независимо от онова, което са постигнали с годините, никой от тях не е успял да се отърси истински от усещането за несвършена работа, от знанието, че един ден То ще се върне, за да си отмъсти. Персонажите са адски силно развити и реалистични хора – всеки с различни проблеми, но всички са обединени от една и съща тъмнина от миналото, която дебне и в бъдещето.
     Въобще, понеже нещо напоследък не съм добър в точенето на лoкуми, То е всъщност една от най-великите фантастики (понеже мен упорито отказва да ме ужасява писаното слово, а и книгата си има доволно сай-фай в нея), които някога съм чел, една от най-мащабните и детайлни (без да доскучават) книги в жанра и без съмнение върховото постижение на чичко Кинг. Браво на човека, а на вас, които още не сте я прочели – бегом да поправяте грешката!

Матрим

     Много може да се пише за То и точно това беше и моето намерение, само че така и не успях, а и реших, че няма нужда да занимавам читателите чак толкова с пристрастията си. Това е книга, оставила по-дълбока следа в душата ми от почти всяка друга, препрочитана десетки пъти (не цялата, а на части, споко :p). С други думи – шедьовър. И е толкова "само някакъв си хорър", колкото На Западния фронт нищо ново е "просто някакъв си екшън". Пък.
     Историята е измамно проста и изтъркана – в малкото градче Дери, някакви хора се борят срещу зло чудовище. Но това чудовище не е левашки вампир, върколак или данъчен инспектор. То (чудовището няма друго име освен "то") може да бъде каквото си поиска и по-точно – каквото жертвата най-малко иска да види. Съществото общо взето се отнася към града като към развъдник за вкусна плячка. Група деца, известни като Неудачниците, се изправят срещу него. Паралелно с представянето на събитията от детството им върви и втората сюжетна линия, действието в която се развива 27 години по-късно. Вече възрастни, Неудачниците ще трябва да се срещнат с То отново.
     Но сюжетът далеч не е главният фактор, който прави книгата толкова забележителна. Първо, това градче е като истинско. Направо имам чувството, че съм се разхождал по неговите улици, толкова добре е пресъздадено. С почти Джордановска обсебеност от детайлите се описват магазини, квартали, места за игра, училището, библиотеката, че и надълго и нашироко се обсъждат епизоди от миналото на Дери. Не, излъгах – Джордан твърде често описва безцелно или пропускайки същността, докато тук тези описания могат да бъдат доста ключови. Например за един от героите градската библиотека е ни повече, ни по-малко храм на знанието и основен източник на забавления, и затова изглежда съвсем в реда на нещата от неговата гледана точка авторът да даде приоритет на описания на тази сграда, хората и книгите в нея. Проблемът е, че тази педантичност към създаването на атмосферата води до много страници интерлюдии и други такива отклонения, които може да доскучаят на по-нетърпеливите читатели. Но честно казано съмнява ме това да се случи, опитът ми със Стивън Кинг показва, че дори и слабите му книги се четат на един дъх, а тази далеч не е от тях. Пък и както става ясно малко по малко, градчето си е на практика творение на То и безкрайните описания не са толкова самоцелни, колкото изглежда на пръв поглед.
     Не само мястото, но и периодът е пресъздаден брилянтно. Детството на главните герои в края на петдесетте години накара дори моя милост да изпита някаква смътна носталгия към тези отминали дни – дни, в които нито съм живял, нито пък някога са ми били толкова интересни като исторически момент. Какво ли няма – дискусии относно тепърва зараждащата се мания по рокендрола, типичните бутафорни филми на ужасите, че и нехайното отношение към екологията по онова време. Понеже и градчето е базирано на Бангор, родния град на Кинг, и героите са му връстници, можем спокойно да кажем, че човекът помни като слон какво е правил като малък.
     Но той не само помни – той използва спомените си със страшна сила, за да създаде едни наистина пълнокръвни герои на възраст 11-12 години. Детският свят с всичките му фантазии, загадки и страхове е в книгата – полу-мистичната връзка родител-дете, способността на децата да приемат неща, които биха сащисали възрастен с по-малко гъвкава представа за света, важността на приятелите и колко лесно могат да се изгубят те поради прищявки на родителите, терорът, упражняван от грубияните над по-слабите, нехайната жестокост на децата към онези от връстниците им, които се отличават с нещо сред масата... Не знам, може би съм твърде пристрастен и заслепен от факта, че четох книгата, когато бях горе-долу на същата възраст като главните герои, но начинът, по който се държат героите, и някои от нещата, които преживяват, толкова ми напомнят събития от моето детство, че няма как да не уважавам таланта на Кинг да пише на тази тема. Той нито изкарва децата милички невинни създания, нито ги прави преждевременно развити цинични копелета, просто ги показва такива, каквито са. И особено децата с проблеми, които, както лесно може да се досети човек по името, съставят клуба на Неудачниците.
     Седмината Неудачници имат разнообразни проблеми – Бен е дебел, Ричи – късоглед, Бил заеква, Стан е евреин, Еди е болен от астма, Майк е чернокож, Бевърли има баща, който я бие. Те са идеалната мишена за подигравките на по-силните и по-жестоки деца, защото бият на очи. Но те също така превръщат слабостта си в сила, сприятеляват се помежду си и са единствените достатъчно силни дори да си помислят да се опълчат на То (разбира се, почти никой не признава, че То наистина съществува, въпреки че съществото убива доста народ). Даже бих казал, че То е в много по-голяма степен книга за приятелството и детството, отколкото за изтърканото заколване на зли чудовища. Връзката между седмината надделява над всичко, включително и опитите на То да я разкъса. Изпипаните персонажи дават възможност на автора да включи и множество емоционални сцени с доста голям заряд.
     Но силните детски образи не се изчерпват само с Неудачниците. Освен тях имаме и неколцина хулигани, чието главно развлечение е да тормозят и малтретират по-слабите от тях. Не е трудно човек да се досети, че главните герои са любимата мишена на грубияните, водени от страшния Хенри Бауърс. Този як и тъп хлапак е почти толкова ключов антагонист в книгата, колкото и самото То. Безразличието на възрастните към "подвизите" на Бауърс и тайфата му много подпомага усещането за гигантската пропаст между света на възрастните и този на децата. Нека да цитирам един от героите: "Възрастните сякаш си въобразяваха, че животът започва, когато станеш метър и половина висок". Както се полага на изпипан злодей, причините за падението на Бауърс и промяната от обикновен тъп грубиян към побъркан убиец са добре показани и достатъчно логични, без да се стига до морализаторски послания тип "Ами момчето имаше лошо детство, моля ви, скъпи читатели, простете на невинното ангелче".  Ако някога сте били тормозени от "големите батковци" в училище, мисля, че тези отрицателни герои ще ви се сторят до болка познати.
     Възрастните Неудачници също са пълнокръвни и интересни персонажи, макар и не чак толкова впечатляващи, колкото децата. Но макар че животът им в годините между 1958 и 1985 е описан съвсем накратко, поне по стандартите на тази доста описателна книга, на средна възраст образите им изглеждат съвсем логични от гледна точка на това какви са били по-рано. Някои са се отървали от проблемите си, други още ги влачат. Отново контрастът между детството и това да си възрастен е на преден план, но важна тема е и колко неща си остават същите или се коренят дълбоко в миналото на човек, без той дори да го съзнава.
     То е създание с огромна мощ, което е живяло под Дери още от самото създаване на градчето. На всеки 27-28 години чудовището се събужда и за около година се храни с деца, не с плътта им, а със страховете им, които за него са много по-интересни от тези на възрастните. Може да променя вида си както си поиска, така че е нещо като оживял личен кошмар за всяка своя жертва – ако човек се плаши до смърт от вампири, То ще е вампир и т.н. Освен това То манипулира жителите на града и може да ги прави неволни съучастници в своите касапници. Въпреки че подчертах, че книгата не е просто хорър, не може да не се спомене, че и по този показател е трудно човек да има оплаквания. Сред безкрайните превъплъщения на съществото, все ще се намери поне нещо, което да ви постресне или уплаши. Съспенсът при появите на То е на доста високо ниво, а ако търсите кървища и хвърчащи вътрешности, ще намерите и тях.
     Не мога да си изкривя душата и да изсипя хвалби за стила на книгата. Общо взето той е обичайният за Кинг пристрастяващ и много лесно четивен стил. Не простоват, но не и нещо, което ще те кара да препрочиташ един параграф отново и отново, само поради умението на автора да редува думите така, че да звучат страхотно. Има си проникновени моменти, а и като цяло потапянето в света на книгата е толкова пълно, че не мога и да се правя на литературен критик тип сухар и да критикувам прекалено. Преводът на Любомир Николов обаче е съвсем еднозначно брилянтен, толкова добър, че това е една от малкото книги, които обичам, но никога не съм си мислил сериозно, че трябва да прочета в оригинал, за да й се насладя напълно. Идейно, както вече стана дума, То е на първо място книга за приятелството. За силата, която дават приятелите, подкрепата в трудни моменти, тежката раздяла, за смъртта на близки хора. Също така и за контраста между детство и по-нататъшния живот, за това, което те прави възрастен. За силата да се опълчиш срещу злото (най-старото клише, но пък показано добре в случая). За безкрайните форми на злото. За дискриминацията и насилието срещу по-слабите. Абе стига съм изреждал, прочетете книгата и ще видите за какво ви говоря :р
     Част от критиките, които бих могъл да се насиля да напиша, вече ги споменах – описателността и донякъде стила. Финалът оставя в душата едно съвсем леко чувство за Deus Ex Machina, а някъде там е и една доста смущаваща сцена с Неудачниците, която е леко излишна.
     Това е най-добрата книга на Стивън Кинг и ако се интересувате поне малко от този писател, е абсолютно задължително четиво. Ако не се интересувате, дайте му шанс, току-виж се заинтересувате и установите, че клишираната представа за Кинг като драскач на ужасчета, не е съвсем точна.