Нулевият Играч
На моята вдъхновителка, Смъртта
…Най-напред отделяш пълнителя... Дърпаш назад презареждащата пластина и проверяваш, дали патронникът е празен....
– Много си мъжествен! – прошепна въздишайки младата жена и се погали, докато гледаше голото му тяло, по което всеки мускул завършваше с белег. Мъжът стоеше прав и неподвижен над нея. Очите му бяха далечни, а нейните искряха от Желанието. Беше облякла фланелката от алена коприна с огромната бяла десетка на гърба, същата с която той излизаше вече 6 години на препълнените като колизеуми стадиони и която никой друг от "Кардиналите" на Аризона не смееше да облече. Защото не се считаха за достойни…
…Снемаш задната част на цевната кутия... С рязък натиск напред на лоста…
Жените обичат да носят фланелките на своите мъже. Те казват, че го правят, за да запазят спомена за топлината и уханието на мъжа. Или искат неволно така, още малко да бъдат прегръщани… Мъжете не разбират. Те не биха облекли дрехите на своите приятелки… Мъжете не разбират, но им става приятно, когато ги мислят за силни.
…спускаш предпазителя на затвора в предно положение...
Жената плъзна ръце нагоре по бедрата на своя любим.
– Дай ми нежност! – мълвяха просещи устните й.
Гласът й достигна до него като довян от вятъра припев на отдавна забравена песен. Ръцете й спряха й се отдръпнаха, почувствали хлад – ръце на блудница, докосващи колоните на храм. В тъмните й очи гордостта, загубила битката с любовта, отстъпваше, а от раните й извираха сълзи.
…Изваждаш клина на спусъчната кутия и отделяш задната част на цевната кутия...
– Равена! – извика някой отвън – Излез! Време е!
Очите му се върнаха обратно в стаята. Пред отмалелия поглед на жената мъжът се раздвижи като статуята на бог, оживял от молитвите й. Суров бог. Той облече без излишни движения своите маскировъчни дрехи, с цвят на тресавище. Нозете му се прибраха в обувките "Corcoran", създадени да размазват детски черепи. Нацепената му от жили ръка се протегна към матовозелената раница и я постави като кран на рамото му. С лице към вратата мъжът чакаше спрял. Механизмът в него за миг остана на "празна команда".
– Равена! Равена! – гласовете станаха няколко
– Равена! Къде е, дявол го взел!
– Може би вече ни чака там!
– Не, той знае, че трябва да сме заедно!
– Равена-а-а!... Ще се кача!
– Недей, сигурно не е сам...
– Хайде, като свърши, ще ни настигне...
– Вие вървете, аз няма да тръгна от тук, докато той не слезе!
– Ще излетят без нас!
– Не няма! И те не могат без него, също както и ние...
…Лявата ти ръка придържа автомата, с дясната изтегляш затвора назад заедно с презареждащата пластина...
Мъжът си спомни нещо и се обърна към коленичилата на леглото му жена. Жената пламнала посрещна погледа му. Тя разбра…
– Това ли искаш?
Той не забеляза изкуствената предизвикателност в гласа й. Стоеше втренчен в окото на гневната птица изрисувана отпред, до сърцето й. Емблемата сякаш продължи да стои там, когато тя рязко съблече фанелката и я скри с ръка зад гърба си. Прекрасните й едри гърди се разголиха пред него, укрили болката й в своето съвършенство.
... с движение надолу отделяш затвора от цевната кутия...
Устните й се впиха в неговите, търсейки да изпият последните капки топлина от сърцето му. Тя усети как той я прегръща и затвори очи, потънала в горчивата есенна сладост на целувката.
Зад гърба й ръката му бавно измъкна фанелката от пръстите й. Жената продължаваше да стои като упоена, надявайки се той да продължи.
...Изваждаш фиксатора на противооткатния буфер заедно с възвратната пружина от отвора на приклада...
Равена пъхна фанелката в сака си.
Дърпаш назад съединителя под пружината и отделяш накладките на цевта...
Звукът от заключването на вратата отвори очите й.
Сглобяваш отново в обратен ред...
Беше останала сама в стаята.
* * *
Пред къщата го чакаха петима мъже – млади и атлетични като него самия, но с по-масивни тела и по-топли черти на лицата. Тръгнаха без подкана, щом той излезе. Равена застана по навик в средата им. Всички носеха еднакви раници и униформи без нашивки по ръкавите.
Докато се отдалечаваха една полугола жена сякаш счупи с гласа си прозореца зад тях:
– Равенито, кaро! – крещаше тя, а парчетата стъкло падаха с трясък на улицата, – ще съжаляваш, че ме зарязваш така! Чуваш ли, ще се разкайваш горчиво!
Никой от шестимата мъже не се обърна. Никой не спря...
– Тези жени! Нищо наше никога не им е достатъчно! – избоботи сякаш на себе си един от тях, негър на име Молър – най-мощният гард от отбора, непоклатим навсякъде.
Равена вървеше малко пред останалите и гледаше право пред себе си, лицето му беше шлем с два процепа пълни с тъмнина вместо очи. Приятелите му го наблюдаваха скришом, изпълнени със страхопочитание...
"Човек вярва в Господ – спомни си той педантичния глас от миналото му – Войникът вярва в... това!..."
Тогава бе само на 8, баща му, изтрещял от войната с германците лейтенант, бе сглобил пред очите на сина си своя "BREN L4", който приличаше на стоманена жадна за смърт акула с пълнител вместо гръбна перка. От този ден малкото момче трябваше да сглабя и разглабя картечницата всеки ден.
Нов словесен откос от прозореца, жената презареждаше бързо, сякаш стреляше със 7,6-милиметров "Heckler and Koch"
– Значи предпочиташ ада пред мен! Искаш Смъртта за своя любовница! Ти си по-безчувствен от нея дори. Нямаш милост към никого!
– И моята е страшно ревнива, но и глупавичка, милата, казах й че я оставям заради Сайгон, а тя ме пита коя е тая кучка – беше Картридж, най-младият от шестимата, нервак, център – умееше скоростно да обръща играта.
Някои в групата се размяха.
"На какво се радваш, редник!... – мъжът с хлътналите скули и сресаната назад оредяла коса заставаше отново пред него в парадната си униформа, когато Равена се завръщаше капнал, но щастлив от поредния си успешен мач – на това, че си спечелил в някава идиотска игра и си забавлявал сган от непрокопсаници! Докато не вкусиш истинска битка, няма да разбереш какво означава думата ПОБЕДА. Цената й не е пот, цената й не е кръв. Тя се купува със смърт. Само със Смърт!..."
– С теб само ме болеше, запомни това! Нека чуят приятелите ти, проклети да са! Проклет да е футболът, който ни събра, и войната, която ни раздели! Проклет да си и ти, Равенито, най-силно от всички бъди проклет!
Беше ред на Барикад, белият текъл да се включи с дрезгавия си пиянски глас:
– Жените помнят само това, което не си направил за тях – това ми приказваше моя старец...
"Старец"... Дори не помисляше да нарече така своя баща. "Редник Равена се явява за занятие, Сър!"... Превръзката на очите... частите на M1919 или друга някаква легендарна картечница, разпиляни по пода. Коленичиш и сглобяваш пипнешком. Ръцете ти са в едни и същи рани от повторенията. Стрелката на таймера пробожда като остен горящия ти мозък: По-бързо! Мъртъв си! По-бързо!...
– Мразя те, ти ме оставяш с всичко, а ми вземаш най-скъпото! Един ден ще ме молиш на колене да съм твоя отново!
– Това си е живо дебелоочие! – поклати глава с престорено огорчение Фарнъм, майтапчия от Специалния екип – не разбира ли тази дъщеря на Америка, че ние отиваме да дадем живота си, за да не я обезчести след време някой комунист...
"Америка има врагове навсякъде. Тя е най-могъщата, затова не може да разчита на никого, единствено на своята армия. Скоро света ще се вдигне срещу нас. Някогашните ни съюзници първи ще ни предадат. Това ще бъде война, по- велика от войната за Рая. Редник, ние трябва да сме готови да защитим страната си в Последната от всички битки!"
– Ако Там не те убият, аз ще те убия! Чуваш ли! Като се върнеш! Сърцето ти ще изтръгна! То е мое, само мое! Господи! Обичам те! Не отивай, не ме оставяй! Ра-ве-ни-то!
"Войникът не показва своите чувства! Войникът е готов за бой автомат. Всяка укрита емоция е спестен куршум, редник! Ще дойде ден, в който мунициите на всички около теб ще свършат, пропилени още във времето на мир! Тогава изгревът ще бъде раждащият се в нощта напалм. Тогава хоризонтът ще бъде силует на прибливащи се армии и твоето оръжие ще запее срещу тях, с гласа на безконечна канонада..."
Личеше си, че нито изтерзаните викове на младата жена, нито предпазливите коментари на другарите му стигат до съзнанието на Равена. Но цялата група усещаше тежестта на мислите му, сякаш бяха облаци пълни с олово...
– Какво ще кажете за последния ни мач – включи се ловко Мигел, куотърбекът, за да откъсне с далечен пас всички от мълчанието им, въпреки, че до предната нощ не бяха спирали да пият и да говорят само за това, – не им ли показахме кои са шампионите?
– Уредихме с медали някой нещастник от лигата – процеди вкиснато Картридж и се изплю – елиминирахме най-добрите! Сега всички ще празнуват, като научат, че половината отбор отиваме доброволци в Нам.
– Кажи направо целия... – тежко подвикна Барикад – с нас е Равена...
В сички закимаха надъхани.
– Онзи ден щурмуваше като дявол – припомни си с наслада Фарнъм – повлече със себе си цялата защита на "Овните", все едно гледах как излязъл от релсите, влак- локомотивът се откъсва и прави зашеметяващ "тъч даун", а вагоните се търкалят смазани далеч зад него... Но и Мигелито му подаде звездна топка.
– "Клане в кошарата" – белите зъби на Мигел грейнаха от комплимента, очите му потърсиха Равена, който продължаваше да върви мълчалив и сериозен – така бяха писали "Хроникъл". А "Сонора" и "Чино Велей" признаха, че това е най-добрата игра, която са виждали някога! И не лъжат, ей богу. "Нулевият играч" беше на терена в тоя мач и игра от нас! Усетихме го всички, нали момчета?
– Няма две мнения, човече – закова Молър – Господ знае кой трябва да е победителят и му праща своя невидим закрилник...
После всички се умълчаха, сякаш се молеха на ум. Краката им продължиха да вървят сами. Историята за нулевия играч беше тяхна легенда. Жените, които оставяха зад себе си – заключени с техния плач, не я разбираха. Вестниците никога нямаше да научат за нея, за да я омърсят...
Той се появяваше в края на третата четвърт, когато гърдите започваха да парят, въздухът се превръщаше в пясък, а викът на собствените им кости се чуваше стократно по-силен от глъчката на подивялата тълпа. Идваше като вятър, който ги изпълва и тласка напред, сякаш са платна на кораб, а противниците им разпиляваше пред себе си като есенни листи. Беше призрак без плът, ала всички на игрището разбираха кога е дошъл, те знаеха, че е избрал пурпурната фанелка на "Кардиналите" с нулев номер, нереален като него самия... Той тичаше редом с тях и бележеше с ръцете им тъчдауни и голове, измъкваше надеждата от сърцата на хилядите техни фенове и я превръщаше в победа...
Силният шум от пропелерите отвя мисълта им. Бяха стигнали воения полигон. Зад тях беше техният град, стадионът, смълчан от униние, празен в този ден. Там останаха хората, които ги обичаха, но нямаха сили да ги изпратят, с тях дойдоха призраците на онези, за чиято обич бяха копнели.
Шестимата се отправиха към един от десетките тъмнозелени хеликоптери Bell UH-1 с изкривени ски и потъмнели от мръсотия стъкла. Сержантът, който ги посрещна ги гледаше с нагла насмешка. До отпуснатото му тяло Равена видя един строен мъж с прилежно сресани назад изтънели коси. Беше в неизменната си униформа, слънцето с ням крясък се разбиваше в гърдите и обувките му на хиляди блестящи парчета. Ръцете му бяха полуотворени, останали така от оня момент, в който бяха докоснали звездното знаме за последен път преди 5 години, на собственото му погребение.
– Имаш ли готовност за задачата, редник! – познатият остър глас този път звучеше по-глухо, Равена погледна баща си в очите, имаха цвят на пръст. – Време е за твоята истинска битка! Забрави откъде идваш! Твоят свят е светът на войната! Научих те да възприемаш оръжието си като част от теб. Помогнах ти да погребеш емоциите си, сега сърцето ти е пълно с амуниции! Недей да се надяваш и да мислиш, че пак ще има мир, че ще се върнеш...Навсякъде те чака само твоя гроб! И бойното поле ще следва сянката ти! Върви и накажи враговете ни! Върви и стани смърт!...
– Ей, глухар!...
Голямата недодялана глава на сержанта застана пред лицето на Равена.
– Ако ме накараш да те извикам още един път, ще ти прочистя ушите завинаги!
С небрежно движение сержантът извади сякаш от задника си един М1911. В дланта му пистолета увисна заплашително до слепоочието на Равена.
– Разбра ли ме, тъпако?
Редникът гледаше право пред себе си. Призракът на баща му се сля с оживелия от витлото на вертолета въздух. Ноздрите на Равена доловиха спецфичният мирис на нагара. Сержантът беше немърлив към подръжката на оръжието си. Използваше стандартните патрони калибър "0,45 ACP", но напоследък си позволяваше да стреля и с австралийските МК2Z, което беше грешка... Цевта на пистолета леко побутна скулата му.
– Попитах разбра ли ме!
Отстрани приятелите му напрегнато следяха сцената. Равена си помисли, че би могъл да го повали и обезвреди за 4 секунди, но тогава щяха да останат без сержант...
– Тъй вярно, сър! – извика ясно той, мърдайки единствено устните си.
– Добреее... – прошепна сержантът със садистична нежност в гласа, – защото ръцете ме заболяха да се разпрявям с олигофрени.
В хеликоптера той седна до Равена и сякаш нарочно изчака да се включат двигателите, за да изреве в ухото му:
– Държал ли си някога такова нещо, дивако!
В ръцете на мълчаливия мъж се озова една М16А1 с корозирал патронник и ложа разкапана от оловната жега – остарели светкавично като всички неща във войната. Сержантът огледа с доволно презрение Равена и другарите му, чийто гигантски гърбове бяха пресовани, а раменете им огънати в корема на машината:
– От тук нататък тази кукла ще ви събужда и ще ви приспива с песента си: Татата-татата-татата! – Захили се той с безрадостен смях като скелет – Всяка шибана нощ! Татата!Татата!...
Хеликоптерът се вдигна клатейки се, сякаш беше окачен на конци. Излетя по-високо от най-високия кик на Мигел и подгони слънцето, чиято кръв изтиваше зад хоризонта. Сержантът заспа с отворена уста и нахлупена над очите фуражка. "Кардиналите" сведоха унило глави, единствен Равена спокоен съзерцаваше океана. Не усещаше вятъра, който нахлуваше в корпуса и се блъскаше в другарите му, раздиран от гласове. Сърцето му имаше обичайната тежест – на пълен с патрони пълнител. Той вяло извърна лице от прозореца и погледна към сака в краката си. Беше взел всичко със себе си този ден.
* * *
Селото се казваше "Сонг бун", "Жива кал", убежище на "Виетконг". Беше като другите села, които американските отряди бяха "освободили"... от жителите им. Колиби от изгнил бамбук с мрежести живи облаци от мухи и комари над тях бяха пръснати като останките на труп край един от пресъхващите притоци на Меконг...
Но нещо го обезпокои този път, както никога и той спря.
– Какво има? – попита Мигел, вглеждайки се в лицето на Равена, почерняло от огън и засъхнала кръв, то изглеждаше още по-неразгадаемо – Няма ли да влизаме?
Равена кимна присвил очи.
– Тук живее Смъртта – каза той.
* * *
От седмици взводът му напредваше предпазливо по реката, която с неподвижната си вода и мъртъв блясък приличаше на стара змийска кожа изоставена сред джунглата. Навсякъде, където стъпваха, обувките "Коркоран" изравяха като черни дъждове телата на застинали във виковете си покойници. Изгладняла, Нощта ги преследваше със своите глутници от сенки.
Нито един от войниците не нарушаваше мълчанието, настъпило преди 7 месеца, когато беше първата им битка близо до Ауке, провинция Бин Дин. Тогава видяха две от Ханг Нгхин Су Чет, Хилядата Лица на смъртта. Първият ден тя дойде при тях в образа на Ну диен дан ко, Лудият играч на шах – загубиха една трета от състава на ротата и всички опитни мъже от командването. Коул, небрежният сержант от летището, който обичаше песента на картечниците, не успя да й се порадва дълго. Остана да лежи разчленен от един миномет, а откъснатата му ръка продължаваше да стреля стиснала пистолета в постмортален спазъм. В края на този ден върху шахматната дъска бяха останали само объркани пешки, разпръснати на жалки отряди – джунглата един по един щеше да ги погълне като насекоми оплетени в листата на гигантско хищно цвете. През нощта, обвит в някакъв мръснобял газ сред тях се появи призракът на Дай Кот Кхо Кхуон Бо, Завързващият тръстикови снопи, и телата на мнозина осъмнаха останали без въздух, със сгърчени лица, втренчени питащи очи и ръце, вкопчени в собствените им шии. По-нататък всяка ранна утрин Смъртта се предрешаваше като Кай че нгуой нхат (Берачът на чай) и избираше само най-младите мъже, за да пие душите им.
Бяха като слепци в капана на джунглата. Някои умряха, без да са успели да стрелят по врага дори веднъж. Около тях банановите листа сякаш отвръщаха с куршум на всяка капка дъжд и всяка гръмотевица, които безспир им изпращаше небето.
Наоколо всичко им беше чуждо, неизвестността се опитваше да ги обезсили и погуби. Така беше в първите дни, повечето не се сещаха за друго, освен да се молят. Не знаеха, че в ада е късно за молитви. Сетне още от тях умряха и нещо се промени. Онези, които останаха трябваше да се страхуват, но не искаха – страхът означаваше смърт. В края на втората седмица войниците вече бяха свикнали с присъствието й. Апатията на обречените заплашваше да ги завладее. Бяха останали 42-ма и и от известно време се обзалагаха на цигари кои от тях ще умрат през следващите нощи.
И всеки път първи в списъка им бяха "побърканият аризонец" и компанията му.
Докато някак неусетно и естесвено, както бе ставало и преди, безрасъдната смелост на Равена ги заинтригува и увлече и те започнаха да му се подчиняват, вярвайки, че тази лудост ще успее да ги запази живи, както пази него самия.
Той вървеше пред всички като машина, която не знае команда за връщане. Всяка част от тялото му имаше свое предназначение. Краката му прескачаха труповете и продължаваха напред. Смъртоносният лай на стоманения звяр в ръцете му караше джунглата да отсъпва пред него. Но вибрациите от изстрелите не стигаха до лицето му. То оставаше все същото безмилостно, изстинало лице, без бръчка от емоция. Очите му се сливаха с нощта, докато някъде под тях дланите механично сменяха пълнители, а в тялото му влизаха куршуми...
Зад него като оживели крепости, от чиито кървави стени се показваха дула, пристъпваха огромните фигури на Барикад, Молър и Фарнъм и прикриваха Равена с непрестанен огън. Картридж и Мигел тичаха край тях, нарамили своите огнемети М2А1-7, неуморни като вълци, които дори ранени остават по-бързи от куршумите и засипваха с напалм невидимите си врагове.
Останалите от отряда, заразени от безумието настъпваха редом с шестимата "кардинали". Мощният хор на картечниците им заглушаваше стоновете на умиращите.
Стъблата и гигантските листа на дърветат пред очите им лумнаха в пламъци. Сред тях се виждаха тичащи силуети, които пищяха като привидения обхванати от огъня...
Но американците сякаш не ги забелязваха, погледите им преминаха през огнената завеса и с хищен копнеж се впиха в колибите на останалото без защита село, което ги очакваше отвъд нея...
Това беше първият път и щеше да се повтори още много пъти (в един момент бяха спрели да ги броят). Винаги имаше битка със "скрит сред бананите "Чарли"", после идваше селото, което трябваше да опожарят, а жителите му – да разстрелят. Почиваха си за кратко, зареждаха с провизии . Ако имаха ранени, ги лекуваха. Ако имаха мъртви, ги погребваха. Сетне продължаваха по реката в малко по-редуциран състав. Тя им се струваше безконечна и това тяхното изглежда нямаше да има край. Може би трябваше да се разкайват за това което вършат. Но се намираха в ада, изборът беше да бъдат грешници или дяволи. А те взеха решението още преди месеци, когато признаха неуморимия като Луцифер Равена за свой водач.
***
"Знаеш ли откъде идва името ти, редник?" – гласът, рязък и студен като острие на гилотина, отново го сепна в съня му, както някога, когато баща му бе жив. – "Трябва да знаеш! То носи смисълът на твоето Предназначение! Ако бях оставил на неуката ти майка, лека й пръст, тя щеше да те кръсти Матю, Джеръми или кой знае с какво дваж по-шибано евангелистко име, с което щеше невръстен да те кастрира, а мен да накара да се срамувам цял живот, че съм баща на малодушен вол! Запомни – твоето име е много по-свято, отколкото всеки шибан пастор може да си представи! Ти си кръстен на едно бойно поле! Равена беше един от последните фашистки градове, който падна след кървавия щорм на нашите войски! Неапол, Рим, Флоренция, Ливорно... бяха нищо, нищо разбираш ли! Звярът беше ранен, ала имаше накъде да отстъпва, затова ни ги остави като неразкъсана плячка, от която бе изсмукал единствено кръвта! Равена беше друго, Равена означаваше смъртта му! След падането й той щеше да увисне с неподвижни челюсти на площада и да остави онези, които е плашил и в съня им, да смъкнат кожата му!... Аз бях там, заедно с полка си! Погледни този медал! Когато спре сърцето ми, той ще остане!... Тази звезда от бронз ще бъде единствената, която ще продължи да свети над мен и в гроба ми! Защото дори Смъртта няма да има силата да ми я отнеме! Редник! Ти трябва да дочакаш своето време, своята битка!... За да можеш да се гордееш, че си дал на сина си достойно име!
"Жива кал" – така трябваше да кръсти детето, което може би никога нямаше да има, заради устава на баща си, жигосан в мозъка му. Едно прокажено виетконгско село, в което за пръв път от месеци насам джунглата ги бе пуснала без съпротива. Завариха в колибите само сбръчкани от работа жени да оплакват унесено, без сълзи, покритите с насекоми трупчета на децата си, които самите те бяха удушили, за да не ги измъчват щом дойдат "Донг дьой ко хай", "Синовете на злото".
– Къде са мъжете Ви!... Мъжете!... Дан онг! – питаха ги една по една и една по една ги застрелваха в главите, когато всяка от тях отговаряше бавно, като в сън:
– Кхонг биет! Рунг нхиет дой биет!... Не зная, Джунглата знае...
Равена си спомни, колко обезобразени малки тела бяха оставили по пътя си. Жива кал... това не беше име за новородено, така можеше да се нарича само гробище.
Погребаха децата под труповете на майките им; огнехвъргачките изпяха заупокойна молитва. Могилата от мъртъвци лумна и те сякаш се раздвижиха от огъня, протегнали ръце през пламъците, докато лицата им с пукот се стопяваха.
Само неколцина от войниците останаха да се наслаждават на кладата. На останалите това им беше омръзнало.
Всеки от отряда имаше свой начин да се прави на печен в очите на другите. Някои колекционираха пръстите на своите жертви. Други играеха на "руска рулетка" с два куршума. Имаше и такива, които обичаха да се шият сами, когато куршумът ги закачи, стиснали парче дърво между зъбите си. Равена ги познаваше всичките и понякога безчувственият му поглед сякаш не ги различаваше от онези, които трябваше да убие. Но джунглата се погрижи за много от тях и те умряха удавени в собствените си лайна. Скимтяха и преритваха с изровени от осколките вътрешности, ръцете им не искаха да го пуснат, когато той коленичеше до всеки от тях като тъмен ангел, за да вземе амунициите им след като умрат. А очите му отразяваха техните пълни с ужас очи и не казваха нищо.
Нея вечер бяха останали 29 (два отбора, заедно с резервите, помисли си разсеяно нападателят на Кардиналите)
Само 12 щяха да дочакат зората.
Защото тази нощ някой щеше да дойде при тях и да им донесе черен мир...
Р авена разпредели постовете около селото- 3-ма покрай реката, 5-ма откъм джунглата. Тежкият му поглед още веднъж сканира околността, преди да влезе в една от колибите. Изглеждаше спокойно. Лек вятър разпръскваше искри от догарящата клада над ленивите черни води на реката. Луната плуваше удавена сред оризищата. В колибата Фарнъм, Картридж, Молър и Мигел играеха на покер с карти с голи жени (Барикад беше наряд). Равена поклати глава, когато го поканиха и легна край тях мълчалив, без да затваря очи, сложил своя изкалян безценен войнишки сак под главата си. Навън нощта сякаш беше направена от хиляди щурци, в които войниците се заслушваха единствено когато спрат да свирят.
Равена скочи сепнат от внезапната тишина. Останалите ги призоваха изстрелите. Час след полунощ от всички колиби изскочиха ругаещи сънени мъже и последваха своя командир към мястото на стрелбата – една от нивите край селото. Повечето бяха голи до кръста, всеки грабнал пистолета или карабината си, ги зареждаха мимоходом.
Стигнаха късно... двама от постовете лежаха със зейнали гърла. Над тях изправен като суров исполин стоеше Барикад. Ръцете му стискаха косите на две виетнамски момичета, коленичили в краката му, а лицето му беше налято с кръв от напрежението. Жените пищяха извивайки глави, за да се отскубнат, ноктите им се впиваха в юмруците на мъжа.
Барикад на обръщаше внимание нито на тях, нито на мъжете от отряда, които го гледаха объркани. Очите му срещнаха очите на Равена.
– Стивънс и Доун... скрили са тези кучки от нас, за да се забавляват с тях през нощта – в грубия му глас нямаше укор, само съжаление – Двете мръсници са им прерязали гърлата с ножове за бамбук... Дотичах, когато всичко вече беше свършило. Едната стреля по мен с пистолета на Доун, преди да успея да я обезоръжа.
Дясното рамо на огромния текъл бе потъмняло от прииждащата под камуфлажа кръв.
– Шибани вещици! – изкрещя един от войниците на име Феърфол, той беше Илиной, както и Стивънс – Умрете жълти курви проклети!
Равена блъсна настрани ръката му, насочена към убийцата на Стивънс. Мракът повтори многократно ехото от изстрела.
Джунглата отговори с въздишка. Двете жени изведнъж се смириха и по лицата им се появиха зли усмивки. Равена ги приближи, стрелвайки с поглед Барикад и се наведе над тях:
– Какво има там? – попита с равен глас той и кимна леко с глава към гората.
Те се снишиха като хищници, попаднали в студените прожектори на очите му.
– Дан Ту Дай Та! – прошепнаха устните им, Дан Ту Дай Та! Мъртвия Полковник, Мъртвия Полковник...
Сякаш някой бе хвърлил гиганстска димна граната сред джунглата, мракът извираше между дърветата и се сгъстяваше в огромни непрогледни кълба.
Изстрелите дойдоха светкавични от черната мъгла.
Двете жени увиснаха на косите си с пробити чела, безжизнени като марионетки в ръцете на Барикад. Феърфол също се свлече с куршум в главата...
Картридж и още неколцина от отряда стреляха напосоки в отговор; тъмнината зейна пред тях в беззвучен смях.
– Назад! – изкрещя Равена на останалите, които се оглеждаха безпомощно, насочили инстинктивно оръжието си към рошавия мастиленозелен контур на джунглата!
Краката им изпълниха командата, докато очите им все още не разбираха...
– Назад! – заповедта ги водеше като слепци – Отстъпвайте към селото! Тук е мъртъв периметър...
Последвалата канонада, идваща от дърветата, сложи дълго многоточие на думите му. Джунглата са един миг оживя, куршумите й се кръстосваха с дъждовните капки- порой от огън и вода, такива бяха нощите в ада.
Всички налягаха по земята и запълзяха към колибите. Някои не успяха да ги достигнат, издъхваха, оставяйки след себе си чиста алена диря в изпомачканата трева.
Имаха чувството че небето ги е затиснало с тежестта си, куршумите минаваха ниско над главите им с бясно свистене като жадни за сблъсък метеори. Повечето лазеха загърбили противника си, искаха по-скоро да стигнат убежището на селото. Никой все още не беше видял срещу кого се сражаваха. Единствен Равена, който се изтегляше заднешком, прикривайки се с телата на труповете по пътя си, осъзна смисъла в думите на убитите жени. Беше ги превел погрешно – Дан Ту Дай Та – "мъртъв полковник". Всъщност означаваха нещо много по зловещо: "Командир Смърт".
В началото си помисли, че е поредният от дефектите на карабината му, които се обаждаха само по време на битки като тази, когато цялата природа сякаш беше против него. За секунда провери дали пълнителят не бе зареден с халосни. Нещо не беше наред със стрелбата му или... с онези, по които стреляше. Различаваше фигурите на противниците си, които напуснаха сенките на палмите, осветени от неугасващите пламъци на изстрелите им и тръгнаха в дълга жива верига след оцелелите от отряда му. Бяха чудовищно много, но той не изпита страх... ("Проявеният страх е прибързан куршум, редник! Куршум, отишъл в собственото ти слепоочие!"). Първата редица само бе достатъчна, за да обкръжи селото и да унищожи хората му. А зад нея Равена видя още и още силуети да излизат от джунглата, готови за битка. За пореден път пръстът му натисна спусъка и задържа – неколцина от враговете му паднаха... и отново се изправиха, бавно. Дулата на картечниците им не угасваха. Колибите бяха на няколко метра зад него. Повечето от другарите му бяха стигнали до първите укрития и го прикриваха стреляйки като бесни. Равена спря да стреля, сниши се и се заслуша за миг в изстрелите на враговете си... Там беше "Калашников", чиято страховита бодрост не можеше да се сбърка, имаше кашлящи "Stoner"-и, AR-18-ки сами накъсващи стрелбата, когато продължаваше прекалено дълго, но най- злокобно сред карабините там отвъд звучеше познатият глас на M16, същата, която всеки от отрядът на Равена държеше в ръцете си, а сега имаха чувството, че ги бе предала. Толкова различни оръжия събрани в едно, сами по себе си врагове... каква беше тази армия? Една светкавица изпъкна като вена по озлобеното чело на небето и освети лицата на приближаващите към селото войници... Няколко секунди светлина бяха достатъчни... Изстрелите зад Равена изведнъж спряха. Той влезе с гръб сред хората си и се огледа, те продължаваха да стоят на позициите си зад стените или срутените покриви на празните домове с пребледнели лица; все така стискаха оръжията си, но сякаш вече не знаеха какво да правят с тях.
Всички бяха зърнали едно и също – различни по вид униформи от различни войни, разкъсани там, където куршумите бяха влезли в телата, някои бяха изгнили от дългите години престой под земята, но ордените им още блестяха... В униформите вече нямаше хора, а само останки от плът, които се движеха с някаква злородна жизненост. Това бяха трупове на измрели герои, избрани от Смъртта да служат в нейната непобедима армия. И единственото човешко, което бе оставила у тях, бе желанието да воюват...
* * *
Лежаха в оживялата от дъжда кал и се взираха във върволицата от мъртви, които с тежък марш, прииждаха отвсякъде. Изпод телата на оцелелите войници се стичаха мътни розови вади. Равена сякаш чуваше сърцето на всеки от тях. Чудеше се дали някой чува собствения му пулс. Дори съотборниците му се страхуваха от него и по-скоро търсеха закрилата му, отколкото неговото приятелство. А ако някога тази негова сила, закалена от студа и самотата, внезапно го напусне? "Ако паднеш, няма да има кой да те вдигне, ако сам не се вдигнеш, сам! Наясно ли си с това, редник!" В пълната с амуниции оръжейна на сърцето му имаше малка зазидана стая. Там дори баща му не можеше да проникне със своя безпощаден девиз: "Войната е хигиената на света". В нея бяха всичките му спомени – безброй некролози със снимки на моменти и хора, които можеха да бъдат хубави, ако бяха изживяни, а не разменени срещу още резервни куршуми. Победите му в лигата, любовта на една истинска жена, смъртта на майка му, купоните с огнища край океана... той беше присъствал на всичко това, но то бе преминало през него като сноп от лъчи на кино камера. През последните месеци той бе натрупал нови спомени, но не искаше вече да ги превръща в парчета олово, искаше да участва в тях, да играе отново онази свободна игра, да бъде победител, без да кара никой друг да страда, искаше да запази живота на всяко едно, от тези непознати момчета, с които бе стигнал толкова далеч в тази чужда земя. Искаше да остане жив, за да се върне при Ника, момичето, от което си тръгна, без да се сбогува. Знаеше, че тя ще му прости, ако той сам във себе си намери мир...
– Никой от нас няма да си тръгне от тук! – унилият бас на Молър прекъсна мислите му, – земята ни иска, затова ни изпраща... тях!
– Можем да ги победим, само ако се бием! – каза твърдо Равена.
Фарнъм поклати глава и се усмихна уморено
– Ще се бием, ако можем да ги победим
Дъждът сякаш бягаше от горящия поглед на Равена, той огледа другарите си един по един – клепачите на всички бяха покрити с множество малки капки, които се стичаха по хлътналите им бузи. Само неговите очи бяха сухи.
– Не можем да се измъкнем – чу се шепотът на Мигел – Хората ни вече ги няма. Амунициите ни свършват. А онези срещу нас... те не са живи!... Бием се срещу собствената си смърт!
– Запазил съм това за себе си – юмрукът на Картридж се приближи до устните му и той целуна малката фугасна граната. Няма да им дам да вземат нито тялото ми, нито душата ми... Имам по една за всеки от вас. – Молър, Барикад, Фарнъм и Мигел се пресегнаха и взеха мълчаливо зловещите подаръци. Картридж се чукна с тях, с пресилена усмивка, сякаш вдигаше тост. Вземи – обърна се той с последната граната към Равена. Но до него нямаше никой.
***
В колибата сякаш валеше по-силно отколкото навън. Равена отвори своя сак, мръсен от кръвта по ръцете му и извади от тъмната му вътрешност тежкия футболен шлем със страховитото решетъчно забрало, и след него сгънатата фланелка от миналото си, която вдигна внимателно, сякаш беше собствената му душа. Когато я приближи до лицето си – тя все още ухаеше на Нея – жената, която бе оставил завинаги на цената на още един спестен куршум... В мълчалив ритуал мъжът разстла фанелката на земята пред себе си и съблече разкъсаната си униформа. Някогашните белези по тялото му от мачовете и тренировките с баща му отново се бяха отворили, но този път раните бяха сериозни, а единственият лекар наблизо беше Смъртта. Той я чу как го вика от околностите на това безлюдно село едновременно с гласа на стария лейтенант и на още стотици непокорни мъртъвци. Някои от тях му козируваха, но нямаха глави, други маршируваха пред него, влачейки се, защото краката им бяха откъснати... имаше и деца с ужасни лица, обезобразени от милувката на пламъците и жени, които не спираха да кървят, изнасилени от дулата на карабините... Нямаше повече време и място за отстъпление, джунглата им бе открила най-страховитата си тайна и щеше да се погрижи никой от тях да не оживее, за да я разкаже.
Равена запрати надалеч тази мисъл, заедно с досадната М16 и бръкна за последен път в сака си, който се сви празен и сякаш издъхна. Ръцете му работеха сами 20-тина секунди, докато сглобят своята стара любима играчка. Той се замисли за миг и с едно ласкаво движение свали пълнителя й. Вече нямаше нужда от амуниции.
Между колибите се обадиха първите откоси, възвестяващи пришествието на мъртвите. Равена се облече и излезе, за да ги посрещне...
* * *
Фарнъм го видя пръв и викът му предизвика мъчителни гримаси по лицата на изтощените му другари. Приличаше на хлапак във възбудата си – не ги оставяше да умрат спокойно. Трудно, почти едновременно четиримата се извърнаха натам, накъдето им сочеше, по-скоро, за да му угодят и да го накарат да млъкне... И в момента, в който се повдигнаха, залепналите им от кръвта клепачи останаха така – напрегнати и немигащи, а очите им се втренчиха с изумление в Онзи, който беше оживял пред тях...
Всички си помислиха едно и също, че вече са мъртви, щом могат да го видят. Той тичаше приведен през разчертаното от огнените трасета на куршумите игрище. Беше толкова бърз, че след него силуетът му оставяше отпечатъка си върху дъжда. Реален и недостижим като спомен, той сякаш бе дошъл от някогашен триумфален мач на "Кардиналите", облечен в непроницаемия си шлем и фланелката с цвета на гнева. Призован от самите тях, за да се включи отново в края на играта. Знаеше, че този път правилата й са по-различни. Сега вместо продълговатата топка, той държеше своята древна BREN L4, притисната до сърцето му. Куршумите й заместваха овациите. И никой от повалените му съотборници не чу гласът й да замлъква, не забелязаха самотния играч да спира дори за миг, за да презареди. Всички бяха впили очи, като хипнотизирани в огромната бяла нула на гърба му, която сякаш светеше със собствено сияние сред движещия се мрак на джунглата.
В този момент никой от тези тежко ранени мъже не усещаше болката. Молър, Фарнъм и Барикад, тримата гардове се вдигнаха едновременно. Отдалеч силуетите им приличаха на саркофази, в които се събуждаха жадни за живот мъртъвци. Тръгнаха едновременно, минометите очертаваха като метеори пътя им – пътя на Нулевия Играч. Картридж, човекът който преди всяко разиграване се колебаеше кой фланг да избере, сега най-сетне беше взел решение – изглеждаше доволен и надъхан, докато ръцете му се тресяха до рамената и във всяка от тях танцуваша по една разлудувала се картечница М60Е3. Последен вървеше Мигел и както някога, в едно друго време скрит за миг зад стената от мускули сътворяваше най-изкусните подавания. И сега беше почти същото, както тогава, дори бе станал по-точен с ръчната граната AN-M14 TH3, която излиташе от дланта му, а джунглата стенеше в пламъци... беше почти същото и все пак предпочиташе да възпламенява стадиони.
Петимата другари нададоха победния вик на "кардиналите" и зад себе си сякаш чуха ехото му . Останалите мъже от отряда, бяха тръгнали заедно с тях след Нулевия играч в тази безумна атака, като проклятия, които следват полудял фантазъм.
Джунглата агонизираше и Той се изгуби в димът от раните й.
Оглушена сякаш от подземен гръм, нощта потрепера от шепота на десетки повторно умиращи. През сивочерната мъгла на пожарищата се чуваше как призрачната му картечница вършее сред превърнатите във факли палми. Противниците му падаха като малки запалени кули, докато недосегаем сякаш за куршумите им митичния нападател на "кардиналите" пробиваше техния обръч. Онези, които вървяха подире му с отдавна изчерпани муниции и натежали от безполезната си празнота оръжия, усетиха, че са влезли в нечий чужд студен свят. Стъпваха по пътека от мъртви и на всяка крачка трябваше да внимават в краката си, затова може би не забелязаха прекалено стройната като на скелет фигура, облечена в униформата на лейтенант от Втората световна война. Той им кимна одобрително, докато минаваха край него, а от помръдването му ръждясалата звезда, която висеше на гърдите му леко се залюля. После пак стана топло и болката им се върна. Но Нулевият Играч пред тях вече го нямаше. Звукът от стрелбата му спря едновременно с дъжда. Повечето от войниците с мъка се обърнаха назад опрени на пушките си. Проклетото село беше останало далеч, а мъртъвците, които го пазеха, вече ги нямаше. Отрядът ликуваше – бяха ги разпиляли като костите на разкъсана канибалска огърлица и бяха стигнали невредими края на игрището...
– Тъчдаун! – извика Фарнъм и останалите се разсмяха с покрити с черна кръв устни, оглеждайки се едни други така сякаш току що се бяха преродили... Смехът им внезапно спря и всички млъкнаха обзети от една мисъл.
– Къде е Равена? – попита на глас Мигел.
* * *
Откриха тялото му потънало в един извор, водата сякаш течеше през него – толкова много бяха раните му. Смъртта бе освободила лицето му от студа и затворил очи, той изглеждаше, сякаш сънува нещо приятно. Беше облечен във фланелката с която излизаше винаги на всяко първенство; сега тя го обвиваше плътно като тъмно знаме натежало от кръв. Странно как през цялото време нулата бе останала недокосната от кръвта, сега водата постепенно откриваше номерът пред нея – 1