Спомен

    Мъждива светлина се процеждаше през квадратните прозорци на обгърнатото в було от прах и древност помещение. То бе изпълнено с безброй книги, някои малки, други големи, но всички си приличаха по едно – всяка една от тях сияеше, но не със светлина, а с нещо друго. Сияха с живот.
    В ъгъла на стаята седеше мъж. Плешив, слаб, състарен от безбройните страдания които бе преживял. В очите му се четеше онова чувство на безпомощност, което можеше да се зърне у хората миг след като осъзнаят, че животът им ще свърши скоро, много скоро.
     За този мъж обаче, животът бе свършил много отдавна. Преди повече от десет години, когато мина през онази врата, стискащ пистолет в ръката си...
    Един мъж в полицейска униформа стоеше пред вратата на полуизоставен склад. Той знаеше, че вътре се бяха укрили няколко избягали затворници. Знаеше и че няма много време за действие и чакане на подкрепления, затова трябваше да решава сега или никога. Мъжът извади от кобура личното си оръжие и се вгледа отново във вратата пред себе си, която не представляваше нищо повече от парче прогнило дърво. В краката си полицаят съзря пречупена верига, която приличаше на сгърчила се в прахта змия. Той мразеше змиите.
     В този единствен миг, преди да ритне вратата с десният си крак, преди тя да се натроши на трески под черния му ботуш, преди капчиците пот да се откъснат от брадичката му и да се сгромолясат върху прашната земя, той се сети за онова лято...
   Две деца си играеха на поляна окъпана в сутрешните лъчи и засипана от безброй благоуханни цветя, покрити с малки капчици роса. Едното бе момченце, което бе хванало в ръцете си дървен меч, а другото – момиченце, което бе запечатало на лицето си онова детско изражение, което караше големите да се чувстват отново деца и да усетят отново истинската радост и спокойствие в душите си. Изражение, което те караше да се отърсиш от ежедневието и да се почувстваш отново човек. Изражение, което те караше да се родиш отново.
     Момиченцето се наведе за пореден път, откъсвайки поредната маргаритка, за да я вплете във венеца си от цветя. За миг тя зърна как нещо помръдва между багрите от жълто и бяло, червено и синьо, розово и зелено, но не се уплаши, защото децата не изпитват страх от това, което не познават. Вместо това тя сложи вече завършения венец върху главата си, оправи русите си къдрици и се обърна към момчето с глас, който напомняше звънтенето на стотици малки звънчета:
   – Бени, виж. Аз съм принцеса! – и започна да се върти в кръг с разперени ръце като правеше ситни и бързи стъпчици, за да се засили още повече. Русата й косица приличаше на водопад от златни лъчи, поет от непримирим вятър.
     Бен се обърна към малката си сестра и в черните му очи се четеше радост и обич. За миг той спря да бъде велик герой, сражаващ се с дракони и змейове, и стана отново дете... по-голям брат, готов да даде всичко, за да защити сестричката си.
    Извъднъж русокосото ангелче се свлече на земята, сякаш бе изгубило крилата си. Падайки по лице в тревата, точно където бе спряло да мърда "нещото". Чу се писък на болка, страх и ужас. Писък, който смрази сърцето на Бен. Писък, който го изрита от душевното му спокойствие и го върна в реалността.
     Все още стискащ меча си, Бен се хвърли към момиченцето и на сантиметри от нея видя, черна като нощта, готова за нова атака змия. Отворила уста, тя пронизваше момчето с острият си като бръснач поглед и сякаш искаше да го накара да се откаже от сестричката си и да я остави в плен на смъртоносната отрова. Бен стоеше като вцепенен. Сякаш краката и ръцете му бяха замръзнали. Дори не дишаше. Беше се поддал на страха.
     С последни усилия той отмести погледа си върху лежащото сред килима от цветя момиченце. Нещо в него се надигна. Усети прилив на гняв. По цялото му тяло се разля изпепеляваща топлина, която разчупи оковите на страха. В следващите няколко секунди Бен се отърси от хипнотичния поглед на черните, втренчени в него очи и отново се втурна по посока на момиченцето с боен вик. Скочи напред и с един замах смачка главата на влечугото. Приливът на гняв бе толкова силен, че Бен не спря да удря с дървения си меч докато не направи от черната и ужасяващ допреди миг змия една безжизнена купчина месо.
     Момчето си пое дъх и със сълзи на очи се обърна назад, където продължаваше да лежи русокосото ангелче. Той я обърна нежно. Този път лицето й не бе весело и засмяно както допреди миг, а бе някак си... ужасено и уплашено, но все така красиво. Сините й очи се бяха вперили в безоблачното небе. Бен започна да поклаща сестричката си леко, да я гали и да я милва, но нищо не помагаше. Двете малки кървави дупчици на шията й ясно показваха къде се бяха впили зъбите на черната змия.
     Момчето не искаше да повярва, че сестра му е изгубила искрицата живот. Не искаше да повярва, че си е отишла, но все пак плачеше, сякаш никога нямаше да я види...
    Светлината на някакъв прожектор освети Бен още с влизането му. Той примижа и отначало запречи светлината с ръце като трескаво започна да се обръща, наляво, надясно и нагоре, но не забелязваше нищо. После усети, че светлините на прожектора не са най- доброто място, от което да чака двамата затворници, скрили се тук, затова започна бавно да пристъпва наляво към полусмачкан контейнер, върху който бяха наредени два-три чувала. Сърцето му биеше лудешки, защото не знаеше дали затворниците са въоръжени или не, не знаеше откъде могат да го изненадат. Знаеше само че те бяха двама, а той – един и че трябва да ги залови, преди те да се измъкнат оттук.
     "Защо изобщо са дошли тук, след като можеха да се скрият почти навсякъде и защо изобщо са се оставили да бъдат видени? Има нещо гнило в цялата тази история", замисли се Бен, докато продължаваше крачка по крачка да пристъпва към контейнера, където предполагаше, че може да са се скрили двамата бегълци.
     Миг по-късно с един замах той разбута чувалите и веднага ритна капака на контейнера с насочен към вътрешността му пистолет. Наистина, той откри нещо, но това определено не бяха затворниците... Около секунда му трябваше да се окопити от първоначалният потрес и да се втурне към изхода на склада...

    5...
    4...
    Почти бе излязъл...
    3...
    Вече бе навън...
    2...
    1...
    БУМ!

    Въздухът наоколо се разтресе от взривната вълна, която подхвана Бен и го запрати право в телената ограда на около десет метра оттам. Ушите му пищяха. Очите му не виждаха, но сърцето му все още туптеше, туптеше макар едва-едва да се усещаше неговият пулс. Бен бе изпаднал в безсъзнание от много време, свлечен на земята с няколко стърчащи от гърба му шрапнела, но все още не бе напуснал земята. Бе се вкопчил в живота със зъби и нокти и отказваше да се пусне. Отказваше да се откаже...
     Мъжът продължаваше да стои, зареял поглед между безбройните наредени книги, но единствените които го интересуваха, бяха тези две в скута му. От очите му се отрони една единствена сълза, която капна върху корицата на първата книжка, много по-малка в сравнение с другата.
     Бен отгърна корицата и видя надписа на първата страница, който се състоеше от две години:
    "1976-1980"
    Нова сълза прокара своя път през набразденото му от мъки и тъга лице и капна върху ръката му. Бен разтърка очите си и се опита да стане сериозен, но сякаш тялото му не го слушаше.
     Ръцете му започнаха да треперят от вълнение, докато той четеше бавно и монотонно на глас от малката книжка, която разказваше за русокосо момиче на име Ана. Затвори книгата едва-едва и отвори другата, върху която с цифри бяха изписани годините:
    "1973-2031"
    Ръцете му още повече се разтрепериха, когато съзря собственото си име в книгата. Тогава се сети за думите на Библиотекаря:
    "Имаш право да промениш само една"
    Бен отново се развълнува, а сърцето му се разтуптя още по-силно, докато се вглеждаше в двете разгърнати книги пред себе си. Почеса се неволно по крака, но не усети нищо, както не бе усещал нищо от близо десет години, когато докторите му казаха, че няма да може да проходи... никога.
     Мъжът продължаваше само да стои и да съзерцава така ценните за него книги и изведнъж се реши. Хвана една от тях и бавно започна да отделя една от страниците й от цялото. Докато го правеше, той се разплака неудържимо, но не от тъга, а от щастие. За пръв път от много време Бен Крауер се усмихваше. Лицето му придоби друго изражение. Бръчките сякаш почти изчезнаха, а кожата му смени бледия си оттенък.
    Миг по-късно Бен бе навън, на чист въздух, където светлината на утринното слънце бе подбудила света към нов живот. Живот, изпълнен с радост и тъга, живот, който щеше да свърши по залез слънце, както свършваше жизненият път на всички. Бен отново се усмихна и отправи взор директно към слънцето. Гледаше го право в очите и тогава, когато съзря това, което виждаше слънцето, мъжът отрони последната си въздишка. Бен бе умрял, когато всичко се ражда.

    В ръцете си той държеше един лист хартия, върху който с вече избледняващи букви бе написано:
    "Тя падна на земята и черната змия..."