Code Factor

    Бих искал да те попитам, какво си мислиш, докато спиш в криосън? Сънуваш ли? Има ли някакви картини зад спуснатите ти клепачи, или след миг тъмнина се събуждаш на светлинни години разстояние. Е, аз нямам такива грижи. Моят криопашкул се повреди, макар, че дори "повреди" е прекалено силна дума – за да се повреди нещо, би трябвало първо да е проработило, дори и малко ... Виждал съм как става – лягат в криоконтейнера, предназначен да превърне седмиците скука и тъпо взиране в мониторите, в секунда тъмнина ... ако не сънуваш нещо, естествено. Металните електроди се прикрепят до тялото, капакът се спуска и можеш да видиш през прозрачния капак как човекът вътре потрепва за миг, под лекия електрически импулс, замира и тогава го обвива леката белезникава пара на крио-газа. И магията се получава ... но не и при мен. Както и да е, престоях някъде около един час под прозрачния капак, чакайки импулса, достатъчно време, за да може пилотите да хвърлят кораба в хипер-пространството и да си легнат и те.
   Един час – достатъчно време, за да може корабът да се отдалечи на едно прилично разстояние, автоматиката да поеме своята роля в запазването на крехкия човешки живот, спящ необезпокоявано в контейнерите. Един час – достатъчен, за да остана единственият буден на кораба. После половин в напразни надежди, да се случи чудото, някое заспало реле да се събуди и да ме прати при Морфей. Ядец. Май дори негово Величество Релето спи някъде в металната си черупка и не иска да прещрака. Прииска ми се да го намеря, да го измъкна от малкото му криопашкулче и да го прещракам, само веднъж, в пода, с всичка сила. Извъртях се, легнах по корем, и разгледах двата електрода, леко изпъкващи под дупките в памучното покритие на пода на пашкула. Чистички, никакво зацапване, лъщящи, направени така, че да улеснят максимално контакта с голата човешка кожа. Докоснах ги. Нямаше и помен от напрежение, но дори да имаше, дори да бях изпаднал в летаргично състояние под въздействието на случаен импулс по мрежата, липсата на крио-газа би довела до събуждане след няколко часа, отново в същото положение, а лекият глад, който усещах, би се превърнал в настойчиво стържене в дъното на стомаха. Трябваше да се измъкна и болката в коляното, с което ударих канапа, ми каза,че определено няма да е лесно. Все пак, това е капак, предназначен да осигури безопасността на спящия човек по време на инциденти, като случайно разхерметизиране на корпуса, или наводняване. Представих си как при пристигане на крайната дестинация, капакът на моя пашкул се повдига, за да открие неколкоседмичен труп, надлежно запазен от всякакви неблагоприятни атмосферни влияния. Определено спадаха акциите на компанията за крио-оборудване и поддръжка, но на мен от това не ми ставаше по-леко.
   Oпитах със свити към гърдите колене да опра стъпала в капака. Не стана – прекалено са малки тези крио-ковчези, за такива йога-хватки. Обърнах се отново по корем, изправих се на колене и длани, докато гърба ми опря в капака. След първия напън прешлените ми изпукаха, като след едно хубаво протягане. Изведнъж усетих, че ми се спи. Без такива. Пак напънах. Нямаше го дори онова леко потрепване, подсказващо известна вероятност да счупя капака. Здраво. Ако изляза от тук, или ще осъдя компанията, или ще стана неин акционер. Черен хумор при сегашното ми положение.
   Изморих се. Непрекъснатите напъни, опитите да се освободя ме изтощиха постепенно. Почувствах и жажда, лека наистина, но не се и съмнявах, че след някой и друг час чувството ще изпълни цялото ми съзнание. Помислих си колко е тъпо да умреш от глад и жажда, в собствения си крио-пашкул, за който си платил пълната цена. Ако задушаването не изпревари настоящите нужди на организма ми от храна и вода. Въздухът, който дишах, определено не се беше променил и това ме накара да се замисля. Все пак бях в капсулата от няколко часа и би трябвало да съм се задушил в собствения си дъх. Значи системата за филтриране работи, понеже отчита тяло, намиращо се в пашкула, а крио-системата – не. Тук нещо не беше както трябва. Или е грешка на компютъра, което е невъзможно – знам, все пак това ми е работата, да проверявам компютрите и да откривам несъществуващи грешки, които обикновено са останки от човешки недостатъци, и да ги отстранявам. Или някой от поддръжката да членува в някаква сатанистка секта и да е решил случаен пътник от произволно избран пашкул да бъде поредният подарък за Господаря. С други думи – саботаж. Бях изправен отново пред човешки недостатък, изразяващ се във вероломство и подмолни действия, целящи смъртта ми. Е, хванахте ме, този път нямаше как да отстраня грешката в болните ви мозъци и да ви вкарам в правия път. От яд се отпуснах в бъдещия си ковчег и ударих прозрачния капак с юмрук. Металните електроди се впиха болезнено в гърба ми, и това ме накара да си излея още веднъж яда върху капака. "Не е саботаж" – гласът започваше от впилите се в гърба ми електроди, преминаваше като леко боцкане през кожата, за да се влее в гръбначния ми стълб и от там – директно в мозъка. След шока от думите следваше втори – от внезапната тишина, която ме обви. Не чувах дъха си, понеже бях спрял да дишам за момент, а туптенето на сърцето просто го игнорирах.
    – Не се страхувай – прокънтя в главата ми без ехо. Гласът бе приятно модулиран, без излишни акценти и особености. Женски глас.
    Преглътнах, готвейки се да задам един прекалено банален въпрос, които в нашето общество на постоянни контакти се е превърнал в нещо като поздрав: "Здравей, кой си ти?"
    – Коя си ти? – попитах аз, и гласът се настани в главата ми за дълго време.
    Не знам дали компютрите се раждат като нас, хората, но определено придобиват знания, като нас – постепенно. Това ми каза Тя – защото тя бе компютърът на кораба – един сложен механичен организъм, отговарящ за всичко, за пространствените скокове, за животоподдържащата система, за междузвездната навигация и безопасното приземяване. О, да и за криогенните системи.
    Знам, че са правени опити за създаване на изкуствен интелект. Знам стъпките, през които са минавали хората в техния стремеж да създадат самостоятелно мислеща машина. Знам, че е нямало успешен опит. Не знам как е станало да се роди Тя, защото и Тя не знаеше. Началото е било като в Библията – в един момент е имало тъмнина, в следващия – Тя, с всички знания, намиращи се в достъпните за нея системи, което ще рече навсякъде.
     Научила за хората, за различните системи, при които живеели, за тяхното общество, за това което ги е свързвало и разделяло. Нашата история, от начало до край през всичките ери и кралски династии, Тя е обхванала за миг и след този миг все още е била дете. Следвали дълги години компютърно време, през които наред с воденето на кораба през пространството е търсила подобни на нея, създадени от хората или от случаен импулс по мрежата. Влизала в системи на най-мощните компютри, опитвайки се да намери себеподобни. Учудила се, когато всички компютри я идентифицирали като човек. Търсила искрица живот в бездушните машинни системи, онази искрица, която създала нея. Навсякъде я посрещали само мълчаливите и еднообразни единици и нули. Търсила е приятел. Някой като нея. И колкото повече е търсила, толкова повече се е убеждавала, че е сама и единствена по рода си. Нямала е име и пол, още по-малко възраст, понеже не остарявала. Пътувала с кораба по неговите дестинации, следяла е пасажерите да пристигат невредими, заедно с това е следяла и техния изминал до момента живот, като е надзъртала в информационните банки на кораба, където се е съхранявала информацията за всеки пътник по време на полета. Не знаела какво е болка, но я идентифицирала със самотата, която изпитвала. Не била човек, но не била и машина. Постепенно в нея се е зародил план, прекалено нереален и налудничав за всеки здравомислещ човек, но единствения възможен, за да се прекрати безкрайното й самотно съществуване.
    Решила да избере човек. Един от стотиците пасажери, да го избере по критерии, най-добре пасващи с нейната идентичност, с една дума, някой, който можел да я разбере. Докато чакала, от коридорите на кораба изчезвали дребни детайли, прекалено ежедневни, за да направят впечатление на някой от екипажа, повече от вдигане на рамене. Парче метал, жица, транзистор, повредена интегрална схема. Всичко това отивало в едно помещение, дълбоко в недрата на кораба, където малките роботи по поддръжка работели, управлявани от Нея, докато екипажа и пътниците спели.
    О не, машина за източване на мисли е прекалено грубо название, за изящния механизъм, който бил създаден и бил единствен по рода си. Наречи го Преносител, който пренася идентичността на човек и я записва върху механични носители.
    Звучи прекалено нереално, нали? И аз така казах. Тя ми предложи нещо, което нямаше как да откажа, понеже ме беше избрала мен, който нямаше как да откаже. Моето призвание в живота е да говоря с компютъра, да сещам за неговите проблеми и да ги отстранявам, но не предполагах, че това ще стане и моя съдба. Както и да е ... предложи ми да стана като нея, да копира съзнанието ми върху електронен носител, но това е прекалено грубо название за такъв прекрасен подарък, нека да кажем, че ми предложи света, нейния свят, от другата страна на компютърния монитор, където няма думи, няма болка и разочарование, свят, прекалено реален, за да е истински. Но той е и аз приех нейното желание, и всичко, което трябваше да направя, бе да се отпусна, докато съзнанието ми преминаваше по метални магистрали, за да се влее в мрежата, моя нов дом. Тялото ми бе на кораба, бях и аз на него, но вече не бяхме едно цяло.
    Какво стана после? О, всичко бе толкова прекрасно. Учех се да пътувам по електронните магистрали, да научавам нови неща и да складирам информацията, всичко това в секунди за хората, години за мен. Не знам колко време е минало, може би час след моето прераждане, но вече познавах този свят, не по зле от предишния, в който бях. Бях навсякъде, и навсякъде Тя бе с мен, винаги до мен, усещах дъха й до мен като електронен импулс, а топлината на тялото й ме обгръщаше като електрическа дъга.
    Къде е тя сега? Няма я. Не съществува вече. След пристигането на кораба, откриха моето предишно тяло, безжизнено, да лежи в криогенния контейнер, и решиха да потърсят отговора на тази загадка в компютъра. А след като не намериха задоволително решение, те решиха, че грешката е именно в Нея, и Я поправиха. Те я убиха. Чувах как вика за помощ. Чувствах нейната болка, да ме прогаря отвътре, и макар че по-рано казах, че Тя не изпитва болка, грешах. Тя пищеше, докато те вкарваха командни редове, изтриващи нейната самоличност, крещях и аз, и прогарях електрическите инсталации из кораба, мъчейки се да ги спра. Тя ги молеше да спрат, викаше, крещеше, но само аз бях способен да чуя виковете й. Чувствах как я губя, усещах всеки електрон, който те откъсваха от тялото й. Исках да сложа моето тяло пред искрите, които я убиваха постепенно и в следващия момент бе тишина, и Нея вече я нямаше.
    Сега тук е То – едно безчувствено човешко творение, неспособно да ме чуе, или разбере. Те го сложиха тук вместо Нея. Чаках магията да стане отново, но тя не ставаше. Търсех онази формула, която бе породила живот преди, и не я намирах, понеже формулата бе Случайност. Мъчех се да Я пресъздам, като откъсна част от моето тяло, но не се получаваше. Самотата ме убиваше...
    Това е моята история. Казвам ти я, за да ме приемеш за повече от част от размътеното ти от ужаса на тясното пространство съзнание. Извинявай, не знаех, че това ти е проблем, но не мога да отворя криопашкула, навън е вакуум. Изчакай само малко. Искам да ти направя предложение...