ISARK

Исарк

Не съм сигурен дали историята, която ще ви разкажа, се е случила точно така, но що се отнася до истинността на фактите – ще оставя на вас да преценете сами.

     "Това се случило много, много отдавна, когато по земята все още бродели вълшебни същества, притежаващи магически и недотам магически способности." Така поне започна разказа си старецът–скитник, който беше толкова добър да ми разкаже тази история, докато пиехме заедно по чаша бира в кварталната кръчма. Същият старец, който, когато го попитах на колко години е, ми отвърна съвсем кратко:
     – На три хиляди – после се засмя, след това се замисли, стана тъжен.
     Както и да е, не му повярвах, но той започна така:

     Беше пролет. Дърветата, озарени от слънчевата светлина, бяха разперили младите си филизи, обсипани с току-що напъпили листа, които нежно се поклащаха, погалени от полъха на южняка. В старата и гъста кедрова гора слънцето едва промушваше топлите си ръце, правейки малки слънчеви зайчета по тревистия килим. Беше тихо, беше съмнително тихо. Някой ловуваше. Изведнъж се чуха бързи и тежки стъпки, започнаха да пращят клони и да шумолят листа. От един храсталак изскочи глиган, втурнал се в обречен слалом между старите кедрови стволове. Една стрела изсвистя и се заби в гърба на животното. От моментния шок и от пронизващата болка, дивото прасе подскочи два метра над земята и се втурна с още по-голяма скорост, оставяйки кървава диря след себе си. След него се чуха и други стъпки, много по-леки, много по-бързи. Ловецът настигна плячката си, скочи във въздуха и хвърли дългата си гравирана кама. Оръжието се заби право в дясното око на животното. От внезапната смърт дивото прасе заби зурла в меката кал, превъртя се веднъж и остана по гръб. Ловецът все още беше във въздуха. Приземи се на десет метра пред жертвата си и доволно се усмихна. Каква лъчезарна усмивка имаше. Беше жена средна на ръст, слаба, но не прекалено, някак си фина. А толкова много сила. Имаше червена коса, а масленозелените й очи се сливаха с листата на сенчестите кедри. Беше алтивия. Това се разбираше само по бледосинята й кожа и по гравираните с древни руни шипове, стърчащи от лактите и петите й. Шиповете бяха част от костната й система, като тези на петите й бяха дълги само десет сантиметра, докато върховете на стърчащите от лактите й, се извиваха почти на равнището на раменете. Освен тези признаци, по всичко останало приличаше на човек. Казваше се Исарк. Тя се приближи към бъдещата си вечеря. Движеше се така плавно и нежно, все едно плуваше. Всяко нейно движение беше изпълнено с грация. Исарк се наведе над дивото прасе и с рязко движение извади камата си. След това хвана животното за краката и с лекота го метна през врата си. Това разбира се беше нормално за една алтивия. Исарк беше на 180 години, което за същество от нейната раса си беше началото на живота. Тя имаше силата на петима яки рицари, взети заедно, бързината на най-пъргавия мустанг, можеше да прави скокове от по двадесет и пет-тридесет метра на дължина и на по три-четири метра височина. Исарк можеше и още нещо. Нещо, което и тя самата не разбираше, някакъв вид магия. С помощта на това си умение, което все още не беше разгадала напълно, тя можеш да осъществява някои странни свои желания, като например телепортиране и левитация. Но откъде черпеше сила, и тя самата не знаеше.
     Исарк бързо крачеше с глигана на врата към скривалището си. Не й се искаше да се телепортира, защото новодошлата пролет й доставяше огромно удоволствие с хилядите си нови аромати и птичи песни, които тя различаваше безгрешно. Разходката щеше да й се отрази добре, пък и глигана не й тежеше. А и имаше приятелка със себе си. Изведнъж Исарк рязко спря и се ослуша. Чу стенания. Може би на около миля, но това беше нещо обикновено за една алтивия. Ушните й миди леко помръднаха, като че ли да се настроят и Исарк различи гласове.
     – Сега ще видиш какво става с предателите. Дойде и последният ти час! – яростно изрева мъжки глас.
     Исарк хвърли глигана в един храст и се втурна към посоката, от където идваха гласовете. Не беше виждала хора от 17 години. Тази кедрова гора беше много отдалечена от всякакъв цивилизован свят, а пък и избягваше срещи с представителите на човешката раса, защото досега не беше срещала някой, който да реагира нормално от факта, че пред себе си има алтивия.
     Когато гласовете станаха много силни, Исарк намали скоростта. После спря и се вгледа в далечината. На около сто метра видя петима мъже в тежки ризници да влачат друг човек, който изглеждаше в окаяно състояние. Беше брадясал и чорлав, цялото му тяло беше покрито със синини и кървящи рани. Очевидно го бяха изтезавали и сега беше на ръба на силите си. Изведнъж мъченикът надигна глава и Исарк погледна право в очите му. "Какви очи само?!" – помисли си тя – "Дълбоки и черни, но някак си топли, изпълнени с толкова болка и примирение." Двамата войници, които го влачеха, го пуснаха и той се просна на земята по очи. Единият от другите трима, явно по-старши, извади меч и замахна. Исарк реагира мигновено. Когато острието на меча беше вече на сантиметри от врата на жертвата, стрелата на Исарк излезе през гръдния кош на старшия. Той се олюля и падна назад, изпускайки меча от ръката си. Бягайки към другите четирима мъже, Исарк хвърли две малки ками. И двете улучиха по едно ляво око. Двамата рицари се сгромолясаха мъртви. Единият от останалите двама изсвири с уста и от съседния хълм се появи рота от десетина пешаци. Исарк се втурна срещу тях, като извика силно:
     – Чааарааа!
     Докато двамата рицари гледаха стъписани, изведнъж от храстите изскочи огромен бенгалски тигър албинос, който като че ли само чакаше сигнал. Той се нахвърли върху двама палачи, които шокирани от изненадващата атака, хукнаха да бягат в различни посоки.
     Исарк вече се беше врязала в групата от пешаци. Настана меле. Удряше, скачаше, убиваше. Чуваше се чупене на кости, усещаше как шиповете й пробиваха човешка плът. Войници изхвърчаха на 3-4 метра и падаха мъртви. Всичко стана за секунди и утихна. Исарк стоеше сред трупове, застинала, а от шиповете на лактите й капеше кръв. След това се огледа за Чара. Зад едно хълмче видя грозна гледка. Тигрицата беше настигнала и двете си жертви и сега вечеряше. Чара беше спътница и приятелка на Исарк от 17 години. При последната си среща с хора, Исарк освободи бедното животно от една странстваща трупа артисти, като разбира се й се наложи да понатупа петима от мъжете заедно с "най-силния мъж на света". Горкото тигърче беше още малко коте, а беше вързано със строг нашийник с шипове, обърнати навътре и цялото му вратле беше разранено. След като освободи Чара от ръцете на дресьорите, тя се зае с отглеждането на животното и от тогава бяха неразделни.
     Исарк се наведе над окъсания и пребит мъж. Той едва дишаше, но в него все още имаше живот. Тя го хвана за ръцете и краката и подобно на глигана го прехвърли през врата си. По пътя към къщи се сети за дивото прасе. "Трябва да се върна да си го взема. Какъв следобед само!"

Следващите два дни бяха много тежки. След като беше настанен в малката пещера, служеща за убежище на Исарк, пациентът й беше обладан от неистова треска и тя непрекъснато беше край него. Правеше му различни отвари от редки билки, постоянно сменяше компресите и превръзките по раните му. Бяха дълги два дни. Добре, че се беше върнала за глигана. На третия ден сутринта Исарк тъкмо събираше гъби около входа на пещерата, когато чу стоновете на болния. Тя се втурна вътре. Треската беше преминала и болният мъж се опитваше да стане. Когато тя се приближи, той се сепна.
     – Къде съм, какво стана? – попита рицарят.
     – На сигурно място – мъжът виждаше само някакъв силует, а гласът на жената срещу него стигаше до ушите му с ехо – Беше много болен. Треската продължи три дни, но вече си по-добре – Исарк говореше тихо.
     – Ами войниците? Какво стана? Защо съм още жив? Как са ме пуснали? – задаваше различни въпроси пациента, мъчейки се да различи нещо повече от силуета на жената.
     – Ами войниците, те… те умряха – каза простичко алтивията и се усмихна, приближавайки се по-близо до коленичилия вече мъж.
     – Как така умряха? – вдигна поглед той и очите му се разшириха – Какво си ти? – подскочи мъжът.
     – Спокойно, не се стряскай. Алтивия съм – сложи ръка на рамото му Исарк.
     – Мислех си че това е само мит, че вие не съществувате – учудено я оглеждаше рицарят.
     – Е аз на призрак ли ти приличам? – закачливо го попита тя – Аз съм Исарк. Ти как се казваш?
     – Името ми е Елдор. Генерал Елдор – каза гордо той в очакване на някаква реакция. Такава обаче нямаше.
     – Такова странно име! Елдор! – с детинско учудване каза Исарк – За първи път го чувам.
     – Кой ме спаси? – попита Елдор.
     – Аз – отвърна кротичко Исарк, като че ли това беше най-нормалното нещо на света.
     – Стига шеги! Кажи ми истината! – повиши тон той. Исарк започна да се дразни.
     – Защо, не ми ли вярваш? – попита тъжно тя.
     – Не ти вярвам, защото там имаше петима рицари и десетина пешаци – гневно каза Елдор – а ти си толкова … – той се загледа в нея и установи, че е изящно красива – …толкова фина.
     Исарк се засмя. Елдор избухна отново:
     – Защо ме спаси? Защо се бъркаш в чужди работи? Знаеш ли какво си направила, глупачке?
     Исарк не издържа. Мълниеносно хвана мъжа за гушата с лявата си ръка и го вдигна над главата си, като го отдели на двадесет сантиметра от земята. Елдор хвана с две ръце стискащата го женска ръка и се опита да се освободи, но захватът на Исарк не помръдна. Тя присви очи, след това го пусна и той се просна на земята, надигайки удивено глава. След това видя нещо, което наистина го стресна. Докато излизаше към осветения от слънцето вход на пещерата и си мърмореше нещо гневно под носа, Исарк замахна с юмрук и удари с всичка сила един издаден от стената зъбер. Камъкът се пръсна на дребни отломки. Цялата тази случка с първата среща дойде в повече на Елдор и той припадна.

     Събуди го някакво познато усещане, нещо дразнещо и в същото време приятно. Това беше гладът. Той стана и се огледа. Исарк стоеше на една кожа близо до огъня и печеше някакъв бут. Тя го погледна, след това проследи погледа му, който се беше забил в сочното месо на шиша.
     – Гладен ли си? – в тона й нямаше гняв, по-скоро съжаление.
     – Бих хапнал нещо. Какво печеш? – попита Елдор.
     – Бут от глиган, вчера го улових – отговори Исрак и започна да реже късове месо.
     Елдор стан с много усилия, които тя се правеше, че не забелязва и бавно се приближи до огъня.
     – Извинявай за вчера – започна сконфузен той – Не бях прав да ти се нахвърлям така. Благодаря ти, че ми спаси живота.
     – О, ти си можел да бъдеш мил – закачи го тя – Няма нищо, пак заповядай – и се усмихна.
     Подаде му голямо парче месо, което той задъвка с огромен апетит.
     – Всички алтивии ли могат да трошат скали, да убиват глигани и да се справят с цели роти обучени войници? – попита с любопитството на дете Елдор.
     – Не знам – каза тъжно тя – не съм виждала други като мен. Отгледана съм от едно племе "беси". Намери ли ме да плувам в една кошница по реката. Казват, че далеч на запад има вековни гори, където живеели други алтивии. Бях тръгнала да ги търся преди тридесет години ….
     – Преди колко? – прекъсна я изумен Елдор.
     – Ами или тридесет, или тридесет и пет, но мисля че са тридесет – спокойствието в гласа й беше неповторимо.
     Елдор се хвана за главата.
     – А сега на колко години си? – примиреният му тон я развесели.
     – На сто и осемдесет – каза тя докато режеше поредната порция месо от бута.
     – Аха – кимна разбиращо той – и по-нататък. Продължавай.
     Исарк се разсмя с глас.
     – Смутен ми изглеждаш нещо, рицарю! – каза още по весело тя. След това стана много тъжна – Пътувах цели единадесет години, но не открих никого. Реших да се върна обратно при племето, но когато пристигнах, на мястото където беше племето, нямаше и помен от жива душа. След години дадох подслон на един слепец и той ми разказа как всички благославяли някакъв пълководец, който избил до крак едно крадливо племе. Затова сега видя ли войник, просто го убивам.
     Елдор спря да яде. Стана много тъжен. Каква история само. Но той я знаеше цялата.
     – Те бяха толкова добри и мили хора – продължи Исарк – Не бяха сторили никому зло. Те бяха моето семейство. Още си спомням как правехме оризови питки за карнавала на Дъждовния крал – тя направи кратка пауза – И от тогава живея тук съвсем сама. Не се оплаквам. Докато я има моята кедрова и гора и моята приятелка тича редом с мен, ще съм щастлива.
     – Приятелка? – учуди се Елдор – Каква приятелка?
     – А, ти не знаеш. Тя има голяма заслуга за това, че си още жив. Чара, ела!
     На входа на пещерата се появи голямата котка и изръмжа. Елдор подскочи. Чара се озъби.
     – Спокойно, плашиш я така – каза тихо Исарк – Никакви резки движения. Тя е много добричка… понякога.
     Елдор бавно седна, след което Чара се приближи до Исарк и нежно я близна по носа. После легна и опря глава в коляното на стопанката си. Елдор не можеше да повярва. Та това беше тигър, истински бенгалски тигър.
     – Разкажи ми твоята история, рицарю Елдор! – подкани го с любопитен тон Исарк.
     – Не знам от къде да започна – каза унило той – Вчера избухнах за това, че си ме спасила, защото по този начин си обрекла сестра ми на робство, а майка ми на смърт. Аз съм син на лорд Елдин и бях генерал на западните легиони на крал Бел. Но преди една седмица кралят беше отровен от брат си Рив по много жесток начин. От действието на отровата, капилярите на краля започнали да се пукат. Вместо пот и сълзи течала кръв, докато накрая сърцето му се пръснало. Така нашия крал се мъчил три дни. Аз тъкмо се връщах от рутинен поход по западната граница, когато научих вестта. Изправих всичките си легиони срещу кралската войска, но беше късно. Рив вече се беше провъзгласил за крал и на моите войници не им оставаше нищо друго, освен да се подчинят на новия господар, а аз бях обявен за предател и осъден на смърт. Никой в двора не харесва новия владетел, но всички ги е страх от неговата жестокост. И има защо – в когото се съмнява – убива го. Всички говорят, че в кралската династия има кръв на валдахири. За нещастие Бел не притежавал техните умения, тъй-като те се предавали само на една рожба от мъжки пол на поколение.
     – Много интересна история – каза заинтригувана Исарк – ти какво смяташ да правиш бедни ми Елдор? – загрижеността й беше искрена.
     – Не знам, не знам – гласът му беше пропит с отчаяние.
     – Хубав ли е вашият свят. Заслужава ли си да бъде опознат по-обстойно? – попита изненадващо Исарк.
     – Има си своите плюсове и минуси – отговори неразбиращо той – Защо?
     – Просто питам – белите й зъби се разкриха под широката усмивка.
     Едва сега Елдор усети нежния аромат на жасмин, който лъхаше от грациозната й шия. Нещо в него трепна.
     – Хайде лягай – каза майчински грижовно Исарк – Утре ще те изкъпем в потока. Взех дрехите на единия от палачите ти. Мисля, че ще ти станат.
     На сутринта, когато Елдор се събуди, Исарк отдавна беше станала. Тя се въртеше край огъня и приготвяше супа.
     – Добро утро, Ваше Височество! – иронично се поклони тя.
     След като закусиха, Исарк го заведе до малкото поточе и му остави ароматен домашно сварен сапун от хвойна, както и камата си.
     – И махни тази козина от лицето си! – отсече тя и тръгна обратно към пещерата.
     Елдор се погледна в спокойното отражение на поточето. Лицето му беше покрито с гъста безформена брада, на места рижа на места черна, а косата му приличаше на разплетен кош – всеки кичур стърчеше в различна от останалите посока. Цялото начинание по привеждането в опрятен вид му отне около час, след което облече чуждите дрехи, които в интерес на истината му бяха малко тесни. Исарк го чакаше клекнала на входа на пещерата, ровейки замислено с една клонка в пръстта. Тя чу приближаващите стъпки и навдигна глава. Гледката я накара да се стъписа. Пред нея стоеше красив, скулест мъж с катранено черна коса. Беше мургав и цялата му физиономия излъчваше някакъв магнетизъм. "В него има толкова много чар" – помисли си Исарк – "И очите му, пак тези очи". Исарк усети как стомяха й се свива. "Какво ли е това непознато чувство?"
     – Е, така по-добре ли е? – попита Елдор с насмешка, не забелязал нейното смущение.
     – Ами аз не очаквах, искам да кажа… – започна да пелтечи тя – не си те представях такъв.
     – А какво очакваше? – развеселен от реакцията й попита той.
     – Не знам, не знам – по бледосинята кожа на лицето й се появиха малки пурпурни петънца – Ти на колко години си?
     – На тридесет и пет, пет пъти и половина по-малък от тебе – каза той и се разсмя – Силите ми се връщат – сви ръце в юмруци, а след това в лактите – И аз мога това-онова.
     – Например? – предизвика го Исарк.
     – Имаш ли меч? Ако имаш, ще ти покажа.
     – Изчакай малко! – тя бързо влезе в пещерата и излезе с голям магентово син меч, ръбовете на чието острие бяха направени от жълт метал. Елдор ахна, после се разсмя:
     – Мечът ми, Моята Пурпурна буря. Този меч е в рода ни от хиляда години. Поне така казваше баща ми. Как попадна у теб? – попита той.
     – Беше до теб, когато те намерих – отговори Исарк – мисля, че искаха да те обезглавят точно с него. Какво му е толкова особеното? Хубав е наистина, но е просто меч.
     Елдор се усмихна след това стана много сериозен и се съсредоточи. Той опря меча в челото си и синия метал започна да свети в хиляди оттенъци на червеното, а жълтия метал започна да се движи като течност, правейки леки вълни по ръбовете. Исарк беше впечатлена. Елдор замахна косо и застина. Съседният до него кедър-столетник с диаметър около два метра се сгромоляса на земята. След това генералът рязко заби меча до половината в една ковелитна скала. Острието потъна като в масло. Тогава се случи нещо неочаквано. Исарк се сгромоляса на земята и се хвана за нещо в пазвата. Елдор се втурна към нея и я видя да държи някакъв медальон, който видимо й причиняваше много болка. Медальонът беше от авантюрин, но в средата прозрачният камък беше нажежен до червено.
     – Извади меча от скалата! – проплака Исарк.
     Елдор изпълни заповедта на секундата и след това видя как камъкът на врата на Исарк постепенно върна светлосивия си матов цвят.
     – Какво за бога стана току-що? – попита притеснен Елдор.
     – Ако още веднъж забиеш меча си в синя скала, докато съм наблизо, ще те убия – отговори на пресекулки Исарк – Аз съм алтивия за бога. Аз черпя силите си за живот от сините скали, а те са голяма рядкост.
     – Извинявай, не знаех – смути се той – Какъв е този медальон?
     – Вождът на племето го намерил до мен в кошницата, а на верижката му било написано името ми. Това, което се случи току-що, съм го преживявала три пъти за сто и осемдесет години. Така става винаги, когато някой се опита да отчупи синя скала. Чувството е много гадно. Все едно че животът изтича от мен.
     – Добре, приключихме със сините скали – заяви категорично Елдор и я повдигна да се изправи. Беше лека като перце.

     На другият ден двамата отидоха на лов. Беше забавно. Поне за нея. Той не спечели състезанието по надбягване, не спечели и състезанието и по хвърлянето на ножове. Поне в стрелбата с лък бяха равни. Елдор сияеше. Чувстваше се свободен, чувстваше се щастлив. Когато беше в гората, усещаше някакъв необясним душевен покой, покой и още нещо. Така измина една седмица.
     Една вечер докато двамата стояха до огъня и деряха един глиган Елдор каза тихо:
     – Трябва да направя нещо, трябва да помогна на хората. Трябва да унищожа този фалшив крал.
     Исарк се загледа в него и промълви:
     – Искаш ли да ти помогна?
     Елдор не очакваше. Не можеше да иска от нея такава услуга, въпреки че с уменията си Исарк би му била от огромна полза.
     – Ти не бива…
     – Искам да ти помогна – прекъсна го тя. После стана и се взря в луната, която пръскаше матовия си оттенък върху всичко наоколо. – Омръзна ми да живея сама.
     Чара изръмжа, като че ли беше разбрала какво каза господарката й.
     – Не исках да те обидя, Чара. Имах предвид човек. Е, не че аз съм човек.
     – Добре! – твърдо заяви рицарят след секунда размисъл – Ще тръгнем към двореца на лорд Фрах. Той ми е чичо. Живее доста далеч от тези земи и въпреки, че градът му е в кралството на Рив, той нито плаща данъци на краля, нито войската му участва в походи. Нещо като неутрална автономна зона. Мисля, че мога да го склоня да ни помогне. Хайде да си лягаме, чака ни дълъг път утре, както и през следващата седмица.
     На сутринта оставиха Чара да пази пещерата и поеха на път. В това пътуване не се случи нищо интересно, тъй като двамата избягваха основните пътища и градовете. Интересна беше само случката, когато изморени и изтощени, най-вече Елдор, решиха да отседнат в една гостилница. Беше близо до Страл, град, намиращ се по средата на пътя, който трябваше да изминат. Вниманието на мъжете в гостилницата беше привлечено от особата, покрита с черен плащ и качулка. Те непременно искаха да видят кое е това същество с толкова фина фигура, носещо дълга кама на кръста си и лък, изработен от слонова кост. Исарк разбира се не им обърна особено внимание, докато един от тях не извади меч и не пожела да отметне качулката й. Тя рязко се изправи и застина. Заедно с нея се изправиха още четирима мъже. Групата се скупчи с готови за бой оръжия на около метър от двамата странници.
     - Не се меси – каза тихо тя на Елдор.
     Той я погледна с учудване, после се усмихна и скръсти ръце. Отстъпи крачка в страни и се облегна на стената. Щом първият понечи да направи крачка, Исарк клекна, хвана една масивна дъбова маса за дванадесет персони, вдигна я все едно беше от въздух и я стовари върху групата мъже, като им изпотроши повечето кокали. От тогава вече не отсядаха в гостилници.
     На Исарк й направи впечатление нещо много странно, а именно един разговор между нея и Елдор, докато нощуваха в една борова горичка. В този разговор тя разбра, че той не помни нищо преди десетата си година.
     – Наистина е така, все едно имам бяло петно. Нищо от най-ранното ми детство не се е запечатало. Родителите ми казваха, че съм бил много палаво дете. Все ми разказваха някакви истории за щуротиите, които съм извършил. За това как съм се бил с други деца и така нататък. Нищо не помня – вдигна безпомощно ръце рицаря.
     "Много загадки се събраха наведнъж" – мислеше си Исарк – "Прекалено много. Значи много отговори чакаха да бъдат изречени, много решения чакаха да бъдат взети."
     Пристигнаха в замъка на лорд Фрах късно привечер. На входа ги посрещна капитан Манс.
     – Стой – изреве той – кои сте вие? Какво търсите в тази късна доба тук, та безпокоите негово сиятелство?
     – Не вярвам да ми откажеш да ме пуснеш, ти жален слабако – каза Елдор, докато отмяташе качулката си.
     – Елд – ококори се усмихнат капитанът – ти ли си, нехранимайко такъв? – и скочи от коня си.
     Двамата се засилиха един срещу друг и се прегърнаха смеейки се и потупвайки се.
     – Кой е това, Елд? – попита капитанът, гледайки към загадъчното същество, покрито с качулката.
     – Добра приятелка. Виждал ли си някога алтивия? – усмихна се генерала.
     Исарк изсумтя. После бавно свали качулката си. Манс ахна от удивление.
     – Тя е, тя е… толкова изящна – възкликна той.
     Исарк се усмихна.
     – Заповядайте, влизайте – подкани ги енергично капитанът.
     Минаха през парадния вход на двореца и влязоха в балната зала. Там ги очакваше лорд Фрах.
     – Здравей чичо – коленичи Елдор.
     – Добре дошъл, момчето ми, очаквах те.
     Дълбокият глас на лорда излъчваше някаква особена мъдрост.
     – Очаквал си ме, как така? Никой не знае, че идвам насам. Очаквал си ме? – повтори Елдор – Та аз за малко не бях убит, а ти си знаел, че ще дойда, така ли?
     Лорд Фрах започна да се смее с пълен глас:
     – Ти не можеш да бъдеш убит, синко, не и от човек. Но седнете, седнете. Ще ви разкажа една интересна история – покани ги старият лорд, докато отпиваше от бокала с виното – Ти, скъпи ми Елдор, не си точно човек, или поне не съвсем – започна възрастният воин – не си побеждаван някога в открит двубой, а млади племеннико? Замисли се. Даа – поклати тежко глава Фрах – не си. Няма и как да бъдеш. Сигурно през всичките тези години много те е глождила мисълта, че не си спомняш нищо преди десетата си година – Елдор зяпна – Ами не си спомняш, защото тогава беше поверен на нас, т.е. на мен и на лорд Елдин – баща ти. С него бяхме на поход, когато вечерта лагерувахме до едно езеро. Изведнъж докато се разхождахме двамата край брега, водата осветена от лунната светлина се размърда. Един светлосин лъч освети едно петно в центъра на езерото. Появи се водовъртеж и от водите изникна дивно красива фея. Тя тръгна по повърхността на водата, като че ли великолепното й същество беше направено от въздух. "Здравейте храбри рицари. Аз съм Севрин." – гласът й звънтеше като катедрална камбана, примесен с величествено ехо. Двамата с баща ти изтръпнахме. Дотогава само бяхме чували митове за Севрин, кралицата на всички нимфи, а сега тя стоеше пред нас в целия си блясък. "Настъпиха странни времена млади господари" – продължи тя – "Роди се най-силният наследник в кралския род. Да, верни рицари, това не е Бел, първородният, това е Рив. Един ден той ще управлява, но ще вземе трона с измама. Той е пряк наследник на валдахирите Живи Духове, а при тях коварството е заложено в характера им по природа." Двамата с баща ти слушахме и не вярвахме.
     Елдор погледна към Исарк и тя се усмихна.
     – Каква история само. Но какво общо има това с Елдор и с това, че не си спомня нищо от детството си?– попита тя.
     – Кралицата на нимфите – продължи Фрах – както стоеше, протегна ръка и над водата, осветено от друг лъч, се появи едно десетгодишно дете. "Това е синът ми Артамакс" – каза феята – "Време е пророчеството да се изпълни." "Какво пророчество" – попитахме ние с баща ти в един глас – "И какво е това момче?" "Преди много години – продължи феята – някъде в северните гори се роди и още някой, антипод на Рив. Воин, лишен от капка злоба, ярост и коварство. Воин, изпълнен с чест и доброта. Те двамата ще се срещнат един ден и битката между тях ще реши съдбата на този свят, а именно ще останат ли човеците в него или ще бъдат изтрити като раса и по тези земи ще бродят само вълшебни същества." Аз неволно погледнах към момчето, което също като майка си стоеше на повърхността на водата – каза Фрах – После Севрин тъжно каза. "За това ще ви дам сина си Артамакс. Той трябва да свали крал Рив от престола, преди кралят да се срещне с антипода си, защото рискът е прекалено голям. Ако антиподът загуби, това състояние е необратимо и вие човеците ще изчезнете завинаги. Затова ви го поверявам. Пазете го. Доверявам ви се, защото знам, че сте с чисти сърца и ако някой ден те бъдат пропити от поквара, ще умрете в адски мъки." "Но как така един син на нимфа ще победи прекия наследник на най-силните и страшни валдахири Живи Духове?" – попита баща ти. Севрин се засмя, после стана много строга и с ярост отсече: "Нима не ми вярваш, простосмъртни?" – с баща ти мигновено паднахме на колене и се поклонихме, молейки за прошка. След това тя с носталгия по нещо изгубено в гласа си каза: "Артамакс, освен че е мой син, е и син на великия валдахир Ледения Страж – пазителят на светлите порти." – баща ти се втренчи в теб, аз почти припаднах. Както знаете от легендите, Ледения Страж бил кралят на всички вълшебни същества по тази земя. Създателят го бил избрал да пази портите към нашия свят от изчадията на Черното Ядро. Е, оказа се, че това не са само легенди – заключи Фрах – "Дайте му хубаво име" – каза Севрин – "Когато стъпи на брега, той няма да си спомня нищо от живота си при мен. Подарявам ви и този меч. Това е мечът на моята раса – Пурпурна буря. Направете от момчето ми истински воин" – в очите й се появиха светещи сълзи и докато бавно потъваше в черните дълбини на езерото, тя не откъсваше поглед от теб. Разбрахме се да те вземе баща ти, защото аз вече си имах моя Манс. Кръстиха те Елдор.
     Елдор не помръдваше. Информацията му беше дошла в повече. В много повече. "Значи сега трябва да сваля, не да сваля, да убия крал Рив, за да останат човеците като раса. А и кой е този воин от север, ами ако го изпревареше." – мислеше си той.
     Лорд Фрах обеща на Елдор да му даде цялата си армия, начело с Манс. Щяха да тръгнат призори.

     Елдор и Исарк бяха настанени в различни покои в двореца на стария лорд. След като стоя близо половин час в топлата вана, разсъждавайки над всички новости, Елдор се уви в тюркоазения халат и почука на вратата на Исарк. Тя се появи, облечена в прозрачна роба. Очите на Елдор се опулиха, като сериозно заплашваха да изхвръкнат от орбитите си. Каква гледка. Исарк беше с прибрана на кок коса, от който стърчеше дълъг дървен шиш. Кожата й беше намазана с благовонни масла и лъщеше под светлината на огромните свещници. Ароматът, който струеше от съществото й накара Елдор да си поеме дълбоко дъх и да притвори очи.
     – Заповядай, влез, кралю на валдахирите – каза с ироничен, но много мек глас Исарк.
     Когато тя се обърна и се запъти към вътрешността на стаята, на Елдор му се зави свят. Той с възхищение гледаше как тазът й плавно се поклащаше от преместването на тежестта при всяка нейна крачка.
     – Ами аз такова…исках да ти кажа нещо – смутолеви той.
     – Да, кажи, слушам те – отвърна Исарк, докато наливаше вино от кристалната гарафа.
     – Ами аз… знам кой изби племето ти.
     Исарк рязко извърна глава към него и присви злобно очи.
     - Това беше моят баща, лорд Елдин – каза Елдор – по заповед на крал Бел. Една седмица след това внезапно се разболя. Докторите казаха, че никога не са виждали нещо подобно. Кожата му позеленя, очите пожълтяха, а косата му окапа. Започна бавно да се топи. Бори се с болестта цял месец в адски болки и накрая умря. Като се замисля сигурно има връзка със заплахата на Севрин относно покварата.
     Исарк нищо не каза, просто стоеше и гледаше в нищото. Стояха така няколко секунди след което Елдор стана и гузно заяви:
     – Ще те оставя насаме. Ако ме мразиш, можеш да си тръгнеш. Ще те разбера – и й обърна гръб.
     – Чакай – извика Исарк – не ме оставяй. Точно сега не искам да съм сама – каза го толкова тихо.
     Елдор рязко се обърна, коленичи до табуретката, на която беше седнала Исарк и взе в ръце лицето й. Тя бавно погали бузата си в широката длан. После го погледна така, че на Елдор му идеше да умре от щастие и пак да се прероди, и пак да умре и пак да се прероди, и пак, и пак, и пак. Той се наведе бавно към нея и устните му долепиха нейните. Елдор имаше чувството, че се топи. Исарк го хвана за ръка и го поведе към камината. Тя бавно свали робата си, след това направи същото и с неговия халат. Отпусна на мечата кожа и го придърпа към себе си. Топлината от пламъците в камината нагря до полуда телата им, които бяха долепени плътно едно до друго, бяха едно цяло. Елдор забеляза, че по лицето на Исарк се стичаха сълзи. Сълзите на щастието. Изведнъж топлината от пламъците в камината изчезна. Елдор се огледа учуден и очите му се разшириха. Те пак лежаха на мечата кожа, само че бяха във въздуха, на три метра от земята. Започнаха плавно да се спускат към пода. В изблик на удоволствие, Исарк беше използвала несъзнателно левитация. Двамата останаха дълго вплетени един в друг.

     На сутринта цялата армия на лорд Фрах беше строена пред портите на замъка, готова за дългия поход.
– Успех, Артамакс! Нека силата ти никога не секва – каза величествено старият лорд.
     – Мисля, че имаме шанс, защото голяма част от армията на Рив е далеч на юг. Той предприе поход за завладяване на нови колонии. Сега в близост до двореца е само кралската гвардия. Но пък ме притеснява това, че ни чака дълъг път и докато стигнем, някой може да му занесе вест за нашите намерения.
     Старият лорд се замисли.
– Н     яма такава опасност – каза Исарк, която току що беше преминала по моста над крепостния ров – Накарай всички да направят голям и правилен кръг.
     Елдор я погледна с недоумение, след това се обърна към Манс и той даде заповед. По средата на живия кръг застана Исарк. Тя приклекна и сложи двете си ръце на слепоочията си. След това рязко се изправи, разпери длани и се завъртя в кръг. Всички гледаха учудено. Изведнъж всичко стана мъгливо, замъкът и околните гори се стопиха. Настана мрак. Исарк долепи длани до земята и леко се наведе, като за поклон. В мрака избухнаха хиляди искри. Появи се тунел, който се движеше. В края му започнаха да се виждат силуетите на фигури. Изведнъж всички се озоваха в някаква гора. Елдор се огледа. Видя вход на пещера. Бяха в кедровата гора на Исарк. Тя припадна. Когато се свести, лежеше в пещерата и нещо й тежеше на корема. Тя отвори очи и видя, че тежестта идва от главата на Чара.
     – Здравей приятелко, липсвах ли ти? – попита Исарк и я погали по главата. Чара се изправи на предните си крака и по стар обичай близна Исарк по носа. В пещерата влезе Елдор.
     – По добре ли си? – попита той.
     – Малко съм изтощена, но ще се оправя – отвърна Исарк.
     – Как го направи? Та ти телепортира цяла армия – не можа да скрие удивлението си той. После стана иронично сериозен – а нас двамата на отиване защо не ни телепортира, а трябваше да вървим цяла седмица, а? – и се усмихна.
     – Защото трябва да съм била на мястото поне веднъж, за да мога да го направя – сопна се тя.
     – Утре сутринта ще нападнем, пък каквото ще да става. Много ми помогна Исарк, много. Сега и войниците са отпочинали. Утре ще ги смачкаме – не можеше да скрие обзелото го въодушевление рицарят.
     Той се обърна и тръгна да излиза от пещерата. Спря се:
     – А и още нещо. Как щях да забравя само.
     – Да, кажи – любопитно ококори очи алтивията.
     Елдор коленичи до нея, нежно я целуна и прошепна в ухото й:
     – Обичам те, любов моя!
     Исарк уви ръце около врата му и дълго не го пусна.

     На друдия ден по обед вече бяха пред вратите на кралския дворец. Когато видяха герба на лорд Фрах, стражите задвижиха механизма и огромните дървени съоръжения се отвориха. Когато две трети от войската вече беше в двора на двореца, на един от просторните балкони се появи Рив и изкрещя:
     – Затваряйте портите, глупаци! Не виждате ли, че ги води самият Елдор! На оръжие, на оръжие! – и в яростта си насочи ръката си към капитана на портите. Той се сгърчи, след това месата му започнаха да капят. Остана само скелетът му, който изведнъж застина, после рязко изсвистя и се превърна в прах, отнесен от пролетния бриз.
     Докато другите гвардейци на краля се осъзнаят, цялата армия на Манс вече беше нахлула в двореца. Настана меле. Чуваха се викове, мечове се срещаха и оглушаваха въздуха, всичко беше оплискано с кръв. Елдор и Исарк хукнаха към тронната зала. Там ги чакаше Рив. В едната си ръка държеше меч, а в другата кандило, от което на тънки струйки излизаше синьозелена пара. Изведнъж около Исарк заблестя червено кълбо, някакъв вид аура. Същото се случи и с Рив, само че неговият ореол беше в тон с излизащите от кандилото пари. Исарк присви очи. Тя усети нещо ново в себе си, нещо древно. Първи нападна Елдор. Защитата на Рив беше непробиваема. В края на схватката кралят силно ритна рицаря в областта на корема и той отхвръкна на пет метра, след което, търкаляйки се, спря в една от дъбовите маси. Елдор лежеше на земята, като се опитваше да си поеме въздух. Това, което видя обаче, щеше да остане в съзнанието му завинаги. Исарк изстреля към Рив двете малки ками и скочи към краля с насочени към него шипове. Той от своя страна вдигна кандилото и бързо изрече някакво заклинание. След това съществото му се де-материализира. Пак си беше кралят, но все едно, че беше направен от въздух с различни цветни оттенъци. Беше се превърнал в Жив Дух. Двете ками минаха през тялото му и се забиха в тапицираната облегалка на трона зад него. Исарк вече се беше приземила и стърчащите от лактите й, гравирани с руни шипове, се намираха във вътрешността на сгъстената въздушна маса, където допреди миг се намираше гръдния кош на краля. Рив се разсмя и в очите ми заблещукаха яростни пламъци. Елдор за първи път видя уплаха в очите на Исарк.
     – Очаквах повече от тебе. Все пак си ми антипод, кралице на алтивиите! – каза с презрение Рив – Съдбата на тези земи е обречена.
После всичко стана все едно на забавен кадър. Рив отстъпи крачка в страни, замахна и във въздуха се материализира само ръката с меча. Чу се хрущене на кости и мечът излезе през гърба на младата алтивия.
     – Исарк! – извика безпомощно Елдор.
     Погледът на Исарк изгуби остротата си и стана вял. Тя се обърна към Елдор и нежно му се усмихна. След това Рив изтегли меча от крехкото й тяло. Животът в очите й започна да се топи. Елдор се напрегна. Всичката кръв нахлу в главата му. Имаше чувството, че ще се пръсне от гняв. Изправи се бавно и …. изведнъж всичко се промени. От душата му изчезна всякакво чувство на болка и на ярост. Беше останала само чистата и неподправена любов към Исарк.
     Артамакс, сякаш през очите на друг, видя как костите му се уголемиха до толкова, че стана три метра висок, мускулите му набъбнаха десеторно и разкъсаха всички дрехи по тялото му. Най-видимата промяна беше в главата му. Лицето му се издължи под формата на вълк, а нагоре от темето му стърчаха огромни, красиво извити, черни рога. Артамакс вдигна меча си и го погледна. Жълтият метал този път стана червен и започна да топи синия. Оръжието се видоизмени изцяло и в края на тази трансформация, той държеше в ръката си огромна брадва. Артамакс започна да пристъпва бавно към Рив, като оставяше големи дупки в пода, чупейки каменните плочи. Кралят гледаше безумно. Замахна с меча си и удари Артамакс в хълбока. Мечът отскочи като от скала и се пръсна на хиляди парченца. Артамакс завъртя брадвата и тя надлъжно разцепи въздушната маса на краля на две. Тя започна да трепти като мираж, след това се превърна на хиляди малки мехурчета и експлодира. След това се съедини отново и се материализира. Пред Артамакс стоеше Рив с ококорени очи. Изведнъж те станаха празни и тялото му се раздели на две половини, които паднаха в противоположни страни, пръскайки наоколо черна кръв.
     Елдор се просна на земята. Нямаше и следа от трансформацията му. Вълчата глава и рогата бяха изчезнали. Той стана с усилие и отиде до Исарк. Коленечи до нея и взе главата й в ръце.
     – Защо, защо? – проплака Елдор.
     Изведнъж, все едно от нищото, се появи най-дивното същество, което Елдор беше виждал някога. Беше алтивия. Облечен с красива роба, която блестеше с хиляди искрици, смесица от цялата цветова гама. Имаше черна превръзка на очите. Кожата му беше тъмно синя, а върховете на шиповете му, стърчащи от лактите бяха обковани с розов метал и за разлика от тези на Исарк, неговите се извисяваха на педя над ушите му. В чертите от лицето, имаше удивителна прилика между него и Исарк.
     – Кралят на алтивиите те приветства, Артамакс! – каза величествено вълшебното създание – Аз съм Алвар. Ти изпълни своя дълг, генерале!
     – Но как така? – попита объркан Елдор – Нали Рив уби първо антипода си, т.е. дъщеря ти, нали?
     Алвар се изправи гордо и каза:
     – Исарк също изпълни своя дълг, тя е достоен воин.
     – Да, но вече я няма – тъгата и отчаянието в гласа на Елдор можеха да разчувстват и камък. Той се наведе и целуна любимата си по челото.
     – Не е победил Рив и човеците ще останат на тази земя – извика Алвар и разпери ръце.
     Елдор гледаше учудено. Струваше му се, че сънува. След това кралят на алтивиите се наведе до него и тихо му прошепна:
     – Виж, унищожителю на злото!
     Изведнъж около Исарк засия бяла светлина и тя бавно започна да се понася във въздуха, Тялото й се изправи, извисявайки се на метър от мраморния под. Тя бавно отвори очи. Тя беше жива, Исарк беше жива. Тя се усмихна на Елдор и промълви с нежен глас:
     – Вече не сме сами, рицарю мой – и като гледаше замечтано, сложи ръка на корема си – Той е тук в мен. Усещам го как расте.
     От очите на Елдор рукнаха сълзи. Алвар се приближи до него, също така обвит от бяла светлина и го прегърна през рамо. След това се загледа в посока изхода на залата, като че ли очакваше някой да влезе и каза:
     – Не сме сами, Елдор. Виж! – и посочи в нищото, откъдето се появи силуета на неземно красива фея. Елдор примигна. Това божествено създание, излъчващо несравнима грация и в същото време вековно достолепие, го гледаше право в очите и му се усмихваше мило. "Очите й" – помисли си той. Тези очи, от къде му бяха толкова познати. Той се сети. Бяха неговите очи.
     – Майко! – възкликна с треперещ глас Елдор.
     – Да, синко, аз съм твоята майка. Баща ти би се гордял с теб и с това което направи – звънкият й глас озвучи цялата зала.
     Чу се дълбок грохот, величествен и дълбок.
     – Разбира се, че се гордея. Ти си мой истински наследник, Артамакс – от ъгъла в ляво от трона се беше появил Той. Самият Леден Страж в цялото си величие. С петметровото си тяло, покрито с черна козина. С вълчата си глава, от която стърчаха огромни черни рога, покрити с ледени кристалчета. С двуметровият си топор, чието острие беше от течен метал, движещ се на вълнички във вътрешността на формата си.
     Севрин мигновено коленичи, а Алвар и Исарк направиха дълбоки поклони. Елдор гордо се изправи. Сълзите не спираха да текат от очите му. Но този път на лицето му грейна усмивка. "Татко" – не беше сигурен дали го изрече или само си го помисли.
     – Ти спаси човеците – продължи Стражът – Вие с Исарк спасихте човеците – коригира се той, обръщайки се към нея – И това е благодарение не факта, че между вас се появи най-човешкото чувство, което управлява този свят, откакто той съществува. Това разбира се е любовта – направи кратка пауза. Всички вече се бяха изправили и гледаха с възхищение своя господар, който продължи – Време е ние да изчезнем от този свят. На тази земя повече няма нужда от вълшебни същества като нас – Елдор погледна към Исарк, която все така беше обвита от белия си ореол – Да, Артамакс – каза Леденият Страж – тя носи твоя син. Един ден той ще бъде велик воин и когато този свят има нужда, той ще ходи по тези земи и ще раздава справедливост. Ще бъде непобедим и ще живее вечно – след това Стража се усмихна и леко се поклони на Исарк. Очите й грейнаха и тя отвърна с дълбок поклон.
     От някъде долетя музика, много чувствена, много нежна. Изведнъж около Елдор и Алвар също се появиха ореоли. Контурите на земния свят започнаха да се топят около цялата група. Всички се смееха с глас, Елдор прегърнал Исарк, Севрин и Алвар застанали от двете страни на Ледения Страж. И така изчезнаха завинаги.

Това беше разказът на старият скитник. На края той извади от пазвата си медальон от голям авантюрин. Загледа се в него замислено и каза:
– Трябва да тръгвам. Работа ме чака!