След
поредния дълъг размисъл кой да бъде филмът, представен в рубриката този месец,
реших, че е крайно време да обърна внимание на японското кино. Може и да прозвучи
изненадващо за някои читатели, но постиженията на японците в тази област далеч
не се изчерпват с анимето. Всъщност те винаги са имали много качествено игрално
кино и са правили впечатляващо количество филми на година. За съжаление обаче
освен Акира Куросава и Тоширо Мифуне, никой от големите имена сред техните най-добри
режисьори и актьори не е постигнал сериозна известност извън Япония, което е
жалко, защото през годините те са имали страшно много таланти от най-високо
ниво. Един от тези незаслужено пренебрегвани творци е Ясуджиро Одзу, и точно
за неговия най-известен филм Токийска история ще стане дума
по-нататък. Той излиза през 1953 г., в най-силния период за японското кино като
цяло, когато то започва да постига известност и в световен мащаб благодарение
най-вече на Куросава.Одзу е един от редките примери за режисьор, който едновременно е постигнал голям комерсиален успех и известност в собствената си страна и има изключително висока репутация сред критиката. Неговите филми имат самобитен и лесно отличим визуален стил, който е до голяма степен в разрез с общоприетите практики. Камерата практически никога не се движи и е поставена на височина около метър над пода, на нивото на очите на човек, седнал по традиционния японски маниер. Ефектът от това в началото е объркващ и поне при мен отне доста време, докато свикна, но когато това стана, постепенно осъзнах колко спомага за драматичното въздействие на ставащото на екрана. Разбира се, подобен метод на снимане изисква перфектна композиция на статичните кадри и много прецизен монтаж, за да постигне успех, и точно това е една от най-силните страни на Одзу. Очаквано, Токийска история е един от най-добрите примери за възможностите, които дава този самобитен подход. Майсторска композиция на всеки кадър и изключително умение да се предаде търсеното впечатление на зрителя с чисто визуални средства са нещата, които впечатляват най-много. Лично аз след първоначалните си сериозни резерви станах голям почитател на този визуален стил.
Токийска
история, както почти всички филми на Одзу, може да бъде определен като
семейна драма. Жанр, който общо взето навява представа за нещо тип сапунена
опера или най-малкото мелодраматичност в големи дози. За щастие нещата в случая
са съвсем различни и въпреки че сюжетът предлага страшно много възможности за
завиване в насилено драматичния и сантиментален коловоз, Токийска история
остава сдържан и реалистичен през цялото време, и точно това е една от основните
причини да е толкова емоционално въздействаща и запомняща се творба. Филмът е фокусиран върху живота на едно типично семейство от средната класа на Япония през 50-те години на миналия век. Възрастните родители Томи и Шукиши живеят в малко провинциално градче, а техните син и дъщеря Коичи и Шиге (които са на около 40-45 години), както и Норико, вдовицата на друг от синовете им, който е загинал във войната, са в Токио. Родителите идват на посещение при децата, но последните са твърде заети с работата си, за да им обърнат сериозно внимание и да ги разведат както трябва из столицата. Постепенно, без излишен драматизъм, става ясно, че отношенията между членовете на тази фамилия съвсем не са розови и визитата на родителите се оказва товар за всички, вместо източник на приятни емоции. В опита си едновременно да се отърват от отговорността по осигуряване на занимателно прекарване на Томи и Шукичи и да намалят разходите по този параграф, Шиге и Коичи решават да ги пратят на хотел в близко курортно градче с минерални извори. Това обаче също не е решение, защото мястото се оказва посещавано най-вече от много по-млади хора и родителите се чувстват изолирани и не на място там. Затова и решават да се завърнат в Токио, а на следващия ден да си заминат за дома. Скоро след завръщането им обаче Томи се разболява тежко, което принуждава децата да дойдат на посещение в малкото градче, и за съжаление тя умира скоро след пристигането им. Дотук ви преразказах някъде около 60-70 % от филма, но това не може да се брои за истински спойлър, защото сюжетът е предвидим и тривиален, дори скучноват на пръв поглед, и надали ще изненада който и да е зрител. Но точно това е една от основните причини за силното въздействие и успеха на Токийска история. Всеки от нас може съвсем лесно да се идентифицира с героите и ситуациите, показвани в него. Творбата на Одзу ни кара да се замислим по нов начин за неща от нашия делничен живот, които досега сме приемали за даденост, да погледнем от друг ъгъл въпроси и проблеми, които са ни съпътствали през всичките години, в които сме наблюдавали и участвали във всевъзможните семейни взаимоотношения. За това основна роля играе фактът, че е постигнат изключително прецизен баланс между крайната реалистичност и драматичната стилизираност. Всеки един момент в Токийска история изглежда безкрайно истински, без обаче да успее да доскучае с тривиалност и монотонност.
Въпреки че действието се развива в Япония от преди повече от 50 години, и филмът все пак е продукт на една доста самобитна култура, той успява да е изключително универсален и силно въздействащ за всякакви тип зрители, готови да му дадат шанс. Нямам предвид универсалност тип холивудски блокбъстър, в който е махната всякаква културна специфика и всичко сложно, за да бъде разбран от всеки, независимо от културата и интелекта му. Тук нещата са типично японски и са засегнати проблеми, които са били особено актуални за този период – разпадането на традиционната японска фамилия, промяната в отношенията между родители и деца, алиенацията между хората в модерния мегаполис. И въпреки това Токийска история е универсален и все още актуален. Той засяга проблеми, вълнуващи практически всеки чувствителен и интелигентен зрител. Как използваме работата си като извинение да избегнем щекотливи въпроси в личния си живот и да прикрием неспособността си да изразим истинските си чувства към близките си. Доколко всеки от нас дължи уважение, подкрепа и подчинение на родителите си и каква цена сме готови да платим за това. И това са само малка част от разгледаните проблеми и теми. Най-хубавото е, че в много голяма степен Одзу оставя зрителите сами да си правят изводите и да отговарят за себе си на повдигнатите въпроси. Въпреки че според множество коментари на зрители, които съм чел, Токийска история определено заклеймява децата за тяхното пренебрежение на родителите им, внимателният анализ показва, че нещата съвсем не са толкова прости и филмът избягва да взима страна. Отчуждението между родители и деца с годините е представено по-скоро като неизбежен факт от живота, отколкото като зло и нещо, с което трябва да се борим с всички сили и за което трябва да се чувстваме силно виновни, ако сме допуснали да се случи
.
До голяма степен тази многостранчивост и податливост на различни интерпретации на филма се дължи на типа актьорска игра, използван в него. Актьорите в творбите на Одзу винаги са инструктирани да бъдат по-естествени и по-малко драматични и експресивни, без показност и прекалена емоционалност. Езикът на тялото и мимиките, използвани от тях, са доста по-минималистични и ненатрапчиви, отколкото при другите големи японски режисьори от периода – Мидзогучи и Куросава, но всеки дребен жест и всяка малка промяна в изражението на лицето на актьора са от значение. Този подход според мен приляга идеално на по-обикновените, делнични събития и герои, пресъздавани в творбите на Одзу. Токийска история e перфектната демонстрация на това. Чишу Рю, любимия актьор на Одзу (снимал се е в 32 негови филма в периода между 1928 и 1962 г.), прави поредното си гениално превъплъщение в образа на възрастния Шукиши, бащата в фамилията. Без нищо показно в играта си, той създава един от най-убедително изглеждащите и естествено държащи се екранни герои, които съм виждал. Актрисата Сецуко Хара, друга от легендите на японското кино, пък е в ролята на Норико, и представянето й също е от много висока класа. На пръв поглед нейната героиня изглежда по-едностранчива и лишена от дълбочина от останалите, твърде добронамерена и жертвоготовна, но постепенно ни се разкрива, че всъщност това далеч не е така. Другите актьори също заслужават само добри думи. Всеки от тях създава образ с голяма дълбочина и убедителност, които са много далеч от еднопластовите клишета, типични за жанра.
През целия филм Одзу избягва да манипулира зрителя емоционално и да насочва реакциите му чрез стандартните средства. Умишлено не е показан в кадър точния момент, в който Томи умира. Няма сърцераздирателни последни думи, нито близки, побъркали се временно от мъка. Но може би точно заради този дистанциран подход, Токийска история въздейства много силно емоционално, колкото и парадоксално да звучи. Дребните жестове и детайли тук са наситени със значение. С една лека промяна в изражението на даден актьор или на разположението на обектите в кадъра в този филм се постига ефект, за който според традиционния начин на правене на кино са необходими дълги разговори, драматична музика и множество трикове с камерата.
Длъжен съм да отправя и едно предупреждение. Стилът и подходът на Одзу в този филм (както и по принцип) са до голяма степен уникални – и като визия, и като актьорскаигра, и като начин на построяване и развитие на сюжета. На мен ми отне време да свикна с него и успях да оценя Токийска история напълно чак на второ гледане. Така че, ако изписаното досега ви е заинтригувало и искате да изгледате филма, но нямате опит с Одзу досега, съветвам ви да бъдете по-упорити и да не се отказвате лесно. Определено не препоръчвам творбата на хора, за които сюжетът е основното. Но пък ако търсите нещо различно от типичното европейско или американско кино, нещо нестандартно, въздействащо и наистина каращо човек да се замисли, нищо чудно това да е филмът за вас. Но и да не ви хареса, пак препоръчвам да обърнете внимание на японското игрално кино, независимо съвременно или класическо – в него има страшно много качествени творби и огромно разнообразие от стилове и жанрове.