Сюжетът
е разделен на няколко отделни истории, свързани (бегло или пряко) с инцидент,
свързан с една пушка. Главните потърпевши са Брaд Пит и Кейт Бланшет, в ролята
на отчуждена семейна двойка, пътуваща из Мароканската пустиня. Две местни козарчета
прострелват по погрешка героинята на Бланшет с пушка, продадена същия ден на
баща им от друг местен. На другия край на света, в Токио, младата Чиеко е глухоняма
и силно сексуално фрустрирана, с което тази сюжетна линия повече или по-малко
се изчерпва (връзката с инцидента е в това, че бащата на момичето преди години
е ловувал в онези краища на света и е подарил пущката на местния, който го е
развеждал). Близо до мексиканската граница пък детегледачката на двете руси
ангелчета на Пит и Бланшет иска да отиде на сватбата на сина си в Мексико, но
няма на кого да остави децата. Накрая ги взима със себе си и това води до много
лоши последици.Като човек, гледал 21 грама, пък и усетил накъде духа вятърът, през цялото време очаквам на всеки възможен герой да му се случи нещо ужасно и непоправимо. Но не би. И не само това, ами филмът по едно време просто свършва с една такава недоизяснена и полупозитивна безцелност, която те кара да се чудиш за какво, аджеба, изобщо гледахме? Дори основната (и най-кратка всъщност) история за ранената героиня на Бланшет не ни държи в напрежение, тъй като се развива най-рано и знаем развръзката й от една от другите линии. Така че като се изключи глождещото те и нереализирано очакване да се случи нещо адски гадно, Вавилон всъщност не предлага нищо.
За актьорска игра е трудно да се говори, защото никой герой няма достатъчно екранно време. Най-разочарован останах от Кейт Бланшет, която ми е невероятно любима актриса, но ако се изключи един великолепно изигран разговор с Брад Пит в началото, ролята й със същия успех можеше да я играе и Тера Патрик, доколкото въпросната се състои в това да си полуприпаднал и да стенеш.
Всъщност единственото позитивно нещо, което може да се каже за Вавилон, е, че създава атмосфера, че е заснет много добре и има чудесна музика. Оттам нататък всичко вече сме го виждали – и фрагментираното повествование, прескачащо напред и назад във времето, и отделните истории, привидно несвързани от нищо (в случая наистина почти не са), и проблемите, които се разглеждат в тях.
Така че филмът може би си струва да се види, но със сигурност не заслужава Оскара, за който е номиниран, и определено е скок назад спрямо 21 грама.
Оценка: 7/10