Започвам с думите, че книгата, която представяме днес, аз много уважавам – дори когато съм трезвен – и ми е, дет' са вика, скъп спомен. Тотално нема да напозволявам на никого да си ми я обижда, и макар в момента, в който пиша това, още да не съм чел частта на колегата Демандред, искам най-отговорно да заявя, че ако нещо в нея не ми хареса, ще го трепя с бухалка!!! Хау!
Така де :) – Самите Богове на Айзък Азимов.
п.п. Прочетох и неговата част – няма да го бия ;D
Моридин
Моридин
Заедно с представяната в някой от предишните броеве Краят на вечността, за мен Самите богове е нещо специално в творчеството на Азимов. Нещо такова по-скритичко, настрани от фондации, роботи и т.н. мейнстрийм, с който обикновено се свързва името на маестрото. И същевременно нещо, което успява да блесне с неочаквана оригиналност.
Какво имам предвид ли? Ами всички знаем, че ПРИНЦИПНО чувствителността и описанието на емоциите у Азимов е горе-долу съпоставимо с някоя от по-нежните скали в нашето село. Дори наистина прочувствените като сюжет негови произведения, например Двестагодишният човек, са малко или много насилени, сякаш емоциите са гледани отстрани и описвани, без читателят да има шанс да ги съпреживее наистина.
Е, мисля, че Самите богове е книгата, която се откъсва безпрекословно от тази тенденция. Вярно, две трети от нея си е същата работа, с една вяла любовна история, с едни не особено вдъхновяващи драми на средния нАучен сътрудник, но там е работата, че средната третинка е едно емоционално бижу :)
Сюжетът – накратко – ни занимава с едно не много далечно бъдеще, в което хората са открили някакъв електронен машинарийк, който позволява да се обменя масово енергия с друго измерение, където пък има съответният позитронен машинарийк, поддържан от някакви абсолютно непознати на човечеството извънземни същества. Контактът – дали нарочно, дали случайно, е осъществен и започва един земен рай, докато млад учен, който всъщност е имал дейно участие в цялата работа, започва да надава глас, че нещата не са такива, каквито са. Светът ще свърши ей така кат нищо, с други думи.
Междувременно извънземните, чийто свят няма да свърши, ами напротив, представляват интересната третина от книгата. Това са странни същества със странни брачни навици и начин на живот, който поне за мен беше много интересен, макар идеята за тричленното семейство да не е особено нова. Именно там обаче Азимов показва способност (скрита обикновено) да описва ярки характери с изразена персоналност. Не искам да изпадам в преразказ на сюжета (че имам такава слабост), но определено ми харесва начина, по който персонажите реагират напълно в рамките на изградените си образи. Същевременно борбата на тримата главни герои да сложат семейството си в ред и да успеят да преодолеят вмененото им уважение към по-висшите същества в техния свят, за да спрат една истинска несправедливост, успява поне у мен да събуди едно искрено съпреживяване на ставащото в книгата. А подобно съпреживяване за един сюжетен роман е, мисля, най-голямата похвала. Краят на частта с извънземните е доволно непредвидим (поне ми беше преди доста годинки) и оставя читателя буквално НЕЖЕЛАЕЩ това да бъде окончателната развръзка.
Разбира се, тя не е окончателна, понеже имаме и последната третина, където действието отново се развива на Земята и ни занимава с борбата на рандъм друг учен да върне нещата в ред. За съжаление след силно емоционалната втора част, третата, която е в по-типичния Азимовски "научнофантастичен с лек превес на научното" суховат стил, не успява да трогне много и книгата донякъде губи импулса си, макар безспорно очакването на жадуваната развръзка да е достатъчно, за да поддържа интереса.
Между другото, дойде момент за признание. Аз никога не съм прочитал края на тази книга. Не зная какъв е финалът. Изданието ми беше бъгнато и последните коли просто липсваха. Съдете ме, но вероятно никога няма и да го прочета :) Харесва си ми така – незавършено и посвоему съвършено.
Ще завърша с мисълта на Шилер, която е в основата на цялата книга. "Срещу човешката глупост и самите богове напразно се борят". Вплитането на тази мисъл в заглавията на частите зашеметява със своята простичка гениалност, а целият роман е едно нагледно доказателство, че когато на човек му е удобно и лесно, той никога няма да се замисли за последствията.
Прекрасна книга, рядко емоционален Азимов, оригинални извънземни, добра научна обосновка и достатъчно трилър в сюжета. Мисля, че комбинацията си струва за всекиго :)
Демандред
Трябва да призная, че когато започнах да препрочитам Самите богове, бях леко притеснен. Последният път, когато я четох, беше преди доста време, когато бях много по-голям почитател на Азимов и типа фантастика, на който е символ той, отколкото съм сега. Неизбежно си зададох въпроса дали пък няма да си разваля чудесните впечатления, които имам от романа. За щастие обаче опасенията се оказаха напразни, изчетох книгата с голямо удоволствие за отрицателно време и си върнах (с леки уговорки) малко поразклатената напоследък вяра в способностите на Азимов като фантаст.
Самите богове заема особено място в творчеството му по няколко причини. Първо, тя отбелязва завръщането му към фантастиката след около 15 години пауза, през която пише основно научнопопулярни книги. Второ и по-важно от сегашната ни гледна точка, това е първата му творба, в която има извънземни, в която се говори свободно за секс (че дори и го правят, макар и само извънземните), в която има по-голям фокус върху развитието на героите от обичайното. Все неща, за липсата на които Азимов е бил многократно критикуван през годините. Най-хубавото е, че вкарването на новите елементи не е на цената на занемаряването на типичните силни страни на творчеството на автора – увлекателен сюжет, много интересни идеи и уникална способност да прави научните проблеми разбираеми и интересни за читатели-неспециалисти в областта (неслучайно е написал стотици научнопопулярни книги).
Самите богове се състои от три части. Първата и третата са с герои хора (различни във всяка от тях) и се развиват съответно на Земята и Луната, а втората се развива в т.нар. паравселена и е разказана от гледната точка на три извънземни разумни същества. В първата от тях са представени по типичния за Азимов ясен и увлекателен начин основата на сюжета и проблемът за решаване. А именно: през 2070 г. е създадена т.нар. Електронна помпа, чрез която се извършва размяна на материя между нашата и правселената. И понеже ядрените сили в паравселената са много по-мощни, отколкото в нашата, хората получават изотоп Плутоний 186, който не може да съществува в нашата вселена и който при новите условия постепенно се разпада, излъчвайки енергия. Аналогичен процес става и в паравселената (те пък получават от нас волфрам 186), като по този начин и двете цивилизации се сдобиват с безкрайно евтин, неизчерпаем и незамърсяващ източник на енергия.
При тази размяна на материя постепенно физичните закони на двете вселени почват да се приближават едни до други. Според почти всички земни учени това няма да доведе до проблеми в близкото бъдеще за нас. Но според младия физик Ламонт, който е главен герой на първата част, всъщност процесът се развива много по-бързо, отколкото е общоприетото становище, и в резултат на това не е далеч денят, в който нашето Слънце ще експлодира като свръхнова. Но изводите на Ламонт почиват на спорни предположения, срещу него е смазващият авторитет на откривателя на Помпата Хелъм, а и естествено е много трудно да се накарат хората да повярват, че техният източник на благоденствие и неизчерпаема евтина енергия е толкова опасен. Толкова за сюжета, не искам да спойлвам, защото изненадите и обратите са много и все майсторски.
Най-впечатляващото нещо в Самите богове е втората част, в която, както споменах, се срещаме с жителите на паравселената. Понеже отлично си спомням колко безкрайно интересно ми беше при първото четене малко по малко да си изграждам все по-пълна представа за тях, обществото и порядките им, ще се въздържа от каквито и да е спойлъри. Просто ще кажа, че това са едни от най-убедителните, интригуващи и оригинални извънземни, които съм срещал във фантастиката. Неслучайно от цялото си огромно творчество Азимов е най-горд точно с втората част на Самите богове. Най-странното е, че колкото и условни да са подобни термини за извънземни същества, развитието на героите в този отрязък от книгата е на много по-високо ниво от това на героите-хора. Те са по-интересни, получаваме далеч по-голяма представа за тяхната душевност и чувства, и стават, колкото и странно да звучи, много по-близки до читателя. Това поне според мен до голяма степен се дължи на факта, че книгата е един от редките случаи, в които безкрайните диалози, толкова любими на Азимов, заемат много по-малък процент от текста и са заменени с интроспекция и показване на мислите и чувствата на героите. Каквато и да е причината, основното е, че тази част е прекрасна във всяка едно отношение – сюжет, оригиналност, идеи, емоционално въздействие. Дори и само заради нея се струва да се изчете книгата.
Най-слабата част на романа е третата, в която действието се пренася на Луната и ни среща с Денисън, друг учен, вярващ в опасността на Електронната помпа и стремящ се да открие начин да предотврати катастрофата. Нито сюжетът е толкова увлекателен както в първите части, нито героите са особено интересни. Лунната колония е доста стандартно представена и въпреки че многократно ни е казано колко различни били лунните хора от тези на Земята, всъщност тази разлика не е показана убедително и ясно. Основният проблем обаче е, че развръзката идва твърде лесно и внезапно, поради което финалът на книгата леко издиша. Друга слабост представляват двамата главни герои (Денисън и лунаритката Селена) и отношенията между тях, които са много стандартни и неразвити в дълбочина. Явно на Азимов му е по-лесно да пише за любовта и чувствата между извънземни (както демонстрира във втората част), а при хората тези неща са му доста по-трудни, колкото и странно да е това. Но въпреки тези проблеми и третата част има своите добри моменти, увлекателна е и предлага няколко много интересни идеи.
В Самите богове до голяма степен присъстват типичните слабости в творчеството на Азимов – прекаляване с диалога, практически пълна липса на описания, не особено развити и интересни герои. Но това е предостатъчно компенсирано от сюжета, идеите и изключителната увлекателност на книгата. Имайки предвид, че съм я чел няколко пъти преди години и си спомнях почти всички ключови моменти от сюжета, пак я изгълтах практически на един дъх. Не бих казал, че е шедьовър (макар че втората част заслужава това определение), но е една от най-добрите книги на Азимов и безусловно си заслужава четенето и статута на класика в жанра.