Последният Еднорог
Питър С. Бийгъл
Заглавие: Последният еднорог
Автор: Питър С. Бийгъл
Издател: Фондация "Буквите"
Цена: 7.77 лв.
Нека първо обясня защо Последният еднорог е тук, в отделна рубрика, а не е "Книга на броя" или нещо от сорта. Ами защото романът е специален. По три начина. Първо, той е наистина великолепен, в което двамата с колегата Рандъм сме се постарали да ви убедим. Второ, може би е по-подходящ за Евъргрийн, отколкото за Ревюта, защото е писан преди 40 години.
Но важно е третото, а именно – начинът, по който е издадена книгата. Благодарение на всеотдайността и неугасимия пламък на фенщината на няколко души. С тях, както и с делото им и начина, по който то е станало реалност, можете да се запознаете на адрес http://www.bukvite.com/lastunicorn (ще го срещнете още два пъти на тази страница), но ние не можехме да оставим подобна инициатива да остане неоценена като поредната "Книга на броя".
Затова, вместо да ви досаждам повече и да ви преча да си четете ревютата, ще кажа едно простичко благодаря на тези хора, както и едно също толкова простичко, но огромно БРАВО. И дано тази прекрасна книга е само първата от много.
Роланд
Еднорогата живееше в люлякова гора, сам-сама. Бе много стара, макар да не го знаеше, и цветът й се бе променил от безгрижното бяло на морската пяна в бялото на снега, който се сипе в лунните нощи. Ала очите й още светеха ясно и неуморно и още се движеше като сянка въху вълните...
Така започва удивителната приказка за последната еднорога, тръгнала да търси изгубения си народ. Вероятно много от вас си спомнят прекрасната анимация отпреди доста години, съчетала по приказен начин в себе си усещането за чудо, неподравена красота и една неуловима меланхолия по нещо прекрасно и недостижимо.
Е, най-накрая в България имаме възможност да се докоснем до литературния оригинал на Питър Бийгъл, издаден през далечната 1968 година. И то по какъв начин идва тази великолепна книга при нас! Надали ще намерите Последният еднорог по големите книжарници, защото схемата на издаване на книгата е, смея да твърдя, уникално явление за българската реалност. Зад това прекрасно начинание – "Човешката библиотека", първа книга от която е Еднорогът – стои огромната воля и любов на един нов за мен и, убеден съм, добър приятел – Калин Ненов. Както и подкрепата и желанието на още много хора, но надали аз съм човекът, който е достатъчно компетентен и емоционално потопен в ситуацията, за да разказва и хвали. Затова искам само да изкажа още веднъж искреното си възхищение и благодарности пред хората, виновни за появата на Последният Еднорог, както и да пожелая пълен успех на "Човешката библиотека". А за читателите, ето един линк, чрез който могат да прочетат повече за историята на българското издание и евентуално да си закупят бройка: http://www.bukvite.com/lastunicorn.
А книгата, читателю... Книгата е прекрасна и е един от онези текстове, за които клишето, че трудно се пише за добро произведение, тежи със страшна сила. Последният еднорог е кралицата на приказките, това е личното ми мнение (кралят може би е Приказка без край, но това е друга тема...). Приказка, изпредена от твореца Бийгъл с толкова нежност и мъдрост, стаила толкова мощ и красота в себе си, че спокойно би могла да бъде четена от всеки многократно без да загуби способността си да изненадва, учи и да всява надежда. Трудно е да обхванеш с мисълта си книга, която взаимодейства със съзнанието и емоциите на човек на толкова много нива. Може да звуча твърде бомбастично, но вярвам в това, което пиша, защото всъщност се докоснах до еднорогата в един доста труден за мен момент и историята й буквално ме взриви. А вероятно повечето читатели изобщо не биха открили смислите, на които се натъкнах аз, както и аз няма да узная за техните преживявания по време на препускането им заедно с еднорогата. Под истинска приказка имам предвид именно това – история, която е магия сама по себе си, която е способна да бръкне надълбоко в душата на по-големия и да остави малкия с разширени в захлас очи.
Последният еднорог е именно история за магията, за любовта, приятелството, безсмъртието и красотата. Колкото и изтъркано да ви звучи, прочетете книгата и ще откриете, че всъщност зад най-големите клишета понякога се крият най-ценните съкровища. В своята люлякова гора, където винаги е пролет, еднорогата чува за своя отдавна забравен народ и си спомня. Така започва пътешестието й към истината. Самата история спокойно би могла да бъде окачествена като един куест, но нали това е приказка все пак. Важното е какво виждаме през очите на безсмъртната еднорога, най-красивото същество на света.
Там, по пътя, са залисаният в събирането на песни пеперуд, Среднощният карнавал на Мама Фортуна, където истината не се различава от лъжата, безмъртният некадърен магьосник Шмендрик, самовлюбеният разбойник Капитан Къли, тъжната Моли Гру, прокълнатият град Хагсгейт, както и героят Принц Лир, баща му – жестокият Крал Хагард и естествено, вечно сломяващият Червен Бик... Сред тази невероятна панорама от герои, магически и не толкова магически алегории, чудни пейзажи и късащи сърцето сцени за читателя има всичко. От нас се иска само да протегнем душа и да помислим според възможностите на ума и сърцето си. А дали ще мислим за истината за любовта, за смисъла на безмъртието, за границата между истината и фалша, за вродения страх в човека и за склонността му да ослепява за чудесата на света, като че ли няма значение. Защото в книгата има твърде много, че да бъде изчерпана с един или два прочита, а всеки, който е поне малко Човек, би бил по-добър такъв след прочита й.
Самото четене на думите е истинска благодат. Тексът на Бийгъл се лее като песен, песните му са литература, а Еднорогата почти оживява на страниците, описана от един истински майстор. Тук е мястото за поредната похвала към издателите в България за добрия превод – пример как един преводач трябва да се отнася към наистина ценно произведение, тъй като да убиеш очарованието на една добра книга трябва да бъде углавно престъпление.
Това е. Мога да въртя и суча думи до утре за достойнствата на книгата, за това защо я обикнах и така нататък. Само че смисъл няма, важното е, че нея я има и че се роди в България – рожба, създадена с много, много обич. Затова, ако искате да научите нещо ново за любовта или пък да си припомните с малко меланхолия за отминалата красота, тръгнете на път с еднорогата. И както пише Калин в предговора към книгата, пожелавам ви меко препускане!
Оценка: 10/10 Рандъм
Магьосникът се изправи, заплашвайки нападателите с демони, метаморфози, вцепеняващи болести и тайни хватки от джудото. Моли взе камък.
Човек може да погледне Последният еднорог по множество различни начини. Това е детска книга, но и не е детска книга. В нея има меланхолия, има тъга и неудовлетворим копнеж, има загуба, ала има и радост, доброта и хумор. Сатира и сарказъм. Безкрайни алегории и акробатика на значенията и отсенките. Питър Бийгъл, четем на задната корица, е писател и музикант, който вплита във всяка своя дума магия и мелодия. Нормалната ми реакция на подобни фалшиво звучащи фрази би била презрение, но ето, че се оказват чистата истина. Романът е една неспирна песен, в която всяка дума е изваяние и всяка сцена – развят воал или изящно движение на тялото. Добро и зло, тъга и радост, меланхолия и оптимизъм са преплетени в неделима смес, която наистина омагьосва.
Еднорогата е стихийно създание отвъд времето и живота, отвъд старостта и спомените. Тя е дете на магията и древността, което не познава тъгата и любовта. Ала когато един ден чува от заблудили се в гората й ловци, че народът й е изчезнал, решава да се впусне в търсене, което ще я срещне с един бездарен магьосник с вечно-младо лице и с вещицата Мама Фортуна, черпеща последната радост в живота си от гордостта, скрита в бронзовите нокти на неумолимата гибел. С разочарована от живота си разбойничка с разбити мечти и с един град, прокълнат с богатство и щастие. А накрая и със сивия крал Хагард и с червения бик.
Бийгъл използва пътешествието на еднорогата, за да изгради един свят по-скоро от думи и чувства, отколкото от места и събития. Свят, в който нищо не е изцяло добро или изцяло зло, в който тъжната усмивка е по на място и от искрената радост, и от скръбта. И най-вече свят, в който всичко се подчинява на законите на приказката, ала това е една приказка, много различна от познатите ни, и нейните правила може би са по-дълбоки и изначални от онези, лежащи зад Червената шапчица. С ръка на сърцето признавам, че много рядко ми се е случвало да остана толкова възхитен и запленен от езиковото майсторство на един автор. Неслучайно Питър Бийгъл на запад е име с култов статут. В този ред на мисли свалям и шапка на преводачите Владимир Полеганов, Желяна Пеева и Калин Ненов. Към днешна дата това е един от най-добрите преводи, които съм виждал в жанра, и без съмнение направеният с най-много желание такъв. Което само идва да подскаже, че когато една работа не се върши рутинно и за пари, това неминуемо ще си проличи.
Започнах ревюто с това, че Последният еднорог може да бъде гледан под множество ъгли. Неслучайно съм избрал този цитат за начало. Че Бийгъл е създал невероятно силни емоции, будещи към горчиво-сладко философстване, чувство на загуба и съзерцателност, това не може да се поставя под съмнение. Но истински гениалното в романа за мен са тънката ирония и хуморът, вплетени в приказката. Магьосникът Шмендрик познава каноните на героичните истории и знае как трябва да се развиват, веселите разбойници от гората не са толкова весели, колкото е уместно, нито са чак такива идеалисти, но главатарят им държи за неговите несъществуващи жертвоготовност, смелост и всеотдайност към бедните да се съчиняват песни. Принц Лир решава да стане герой, за да спечели сърцето на любимата си, и се оплаква, че убивал вече пети дракон, а тя не се впечатлявала. И все пак той не може да се измъкне от героичната рутина, защото човек свиквал...
Дори ако махнем настрана чисто ситуационния хумор, Питър Бийгъл не позволява дори едно изречение да мине без заигравка в него. Тя може би не винаги има за цел да е смешна или дори забавна, но винаги я има. Никое описание не е "просто така", никое действие не е съвсем обикновено.
С него [рога си] бе убивала дракони и бе изцелила един крал, чиято отровна рана не искаше да зарасне, и бе брулила зрели кестени за малките мечета. Какво можеш да отговориш на такава гениалност? Колко много атмосфера и магическа музика може да се вложи в едно изречение? Явно наистина много.
Плюсове:
+ Приказният стил на Бийгъл е нещо, до което никой фентъзи-автор не се е докосвал досега. Може би не е и нужно, защото Последният еднорог не е фентъзи така, както не е и приказка. Той е... нещо друго.
+ Действието е живо като ромолящо поточе, което неспирно се движи и поема в нови и нови посоки, търсейки края на своята история. И също като него крие неподозирани дълбини.
+ Преводът е великолепен. Шапки долу. Вярно е, че книгата е превеждана повече от година, но поне ни е предложено нещо, което не зная колко е близо до оригинала, но със сигурност му отдава дължимата почит по начин, който да не те кара да съжаляваш, че четеш превод.
Минуси:
– Книгата няма такива. Каквито дребни негодувания имам, са свързани с некомерсиалния начин на разпространение, който ще попречи на Последния еднорог да получи нужното внимание от българския читател, както и с леко излишното фамилиарничене в предговора и задната корица. За второто обаче сигурно и аз бих бил така, ако благодарение на моите усилия се бе получило нещо толкова добро. Първото пък е достойно за уважение и не е по вина на издателите...
Не зная как по-добре да опиша възторга си от Последния еднорог, но и не мисля, че е нужно. Книгата струва само 7.77 (символично, а?), лесна е за намиране въпреки апокрифния начин на издаване (просто отивате на http://www.bukvite.com/lastunicorn и сте готови), кратка е (само 160 страници), чете се бързо (за една вечер) и е едно от най-прекрасните четива, които можете да намерите на българския пазар изобщо. Какво чакате?
Оценка: 10/10 Роланд