Брой 44 Ревюта

 съдържание

КНИГА НА БРОЯ

Лявата ръка на мрака – том 1 Автор: Урсула ле Гуин Издател: ИК Бард Цена: 11.99 лв. Ревю: Демандред

     От Бард решиха да продължат с похвалната практика да преиздават в сборни томове по няколко от романите на Урсула Ле Гуин. След като го направиха със Землемория преди 3-4 години, сега на дневен ред дойде фантастиката и по-конкретно произведенията от Хейнския цикъл. По някаква неясна причина, вероятно груб комерсиализъм, двата тома, които ще бъдат издадени, са със заглавие Лявата ръка на мрака, въпреки че това е името на само един от многото романи от поредицата. Както и да е, няма проблем, важното е, че почитателите на фантастиката у нас ще имат шанса да попълнят колекцията си с едни от най-добрите творби в жанра изобщо.
     В първия том получаваме трите най-ранни като дата на публикуване и написване романи на Ле Гуин. С тях започва Хейнският цикъл, който е постоянно допълван през годините с нови романи, разкази и новели. Всяко едно от тези произведения е самостоятелно и завършено само по себе си. Връзката между тях е общата вселена, в която се развива действието. В нея, в резултат на експериментите и междузвездните експедиции отпреди хилядолетия на жителите на планетата Хейн, на множество светове са се развили потомци на тези хейнианци, които са практически хора като нас, с малки вариации (логично, понеже Земята също е една от тези планети, попаднали в обсега на експедициите). След това хейнианците се оттеглят задълго и оставят жителите на всяка планета да се развиват по свой собствен път, започвайки от доста примитивно ниво, без да разполагат с напреднали технологии и знания, както и без да могат да комуникират с другите планети. Всяка от цивилизациите, появили се в резултат на този процес, естествено е много различна от останалите.
     Хилядолетия по-късно, жителите на Хейн решават да инициират създаването на нещо като федерация между населените светове, като за целта търсят контакт с множеството изолирани цивилизации и им помагат да достигнат по-високо технологично ниво и да почнат да пътуват между звездите. Една от отличителните особености в случая е, че в света на Хейнския цикъл имаме средство за мигновена комуникация независимо от разстоянието, наречено ансибал, но пък междузвездните пътувания се извършват със скорост, която не може да надвишава светлинната, когато пътуват живи същества. Единствено напълно автоматизираните кораби могат да пътуват почти мигновено през безкрайните междузвездни пространства.
     Връзката между отделните части от поредицата е минимална, а противоречията са доста. В разглежданите тук романи например имаме Съюз на световете, който е нещо като междузвездна федерация. В Лявата ръка на мрака той е трансформиран в Екумен, на пръв поглед нещо подобно, но съвсем различно в политиката, принципите и начина на действие. Градът на илюзиите в голяма степен противоречи на останалите части от цикъла и хронологически, и в много други отношения. Мисловната реч и телепатичните умения, които са ключов елемент в първите три романа, имат много по-малка роля в Лявата ръка на мрака и практически не присъстват в произведенията, писани след това. Самата Ле Гуин признава, че е невъзможно да се направи точна и непротиворечива хронология на хейнския свят, така че не ви съветвам да опитвате. Най-добре е да третирате всяко от произведенията като самостоятелно, докато го четете, и да игнорирате противоречията между отделните части.
     Процесът на контакт, взаимно въздействие и търсене на разбирателство между различните култури, начини на живот и погледи върху света, е основната тема на целия Хейнски цикъл. Цивилизациите, пресъздадени в него, са много по-убедителни, оригинални и са изследвани в по-голяма дълбочина, отколкото е типично за научната фантастика. Ле Гуин има солидни познания в областта на антропологията, което определено помага за постигане на тази убедителност. От друга страна, технологиите и прогнозите за тяхното развитие, както и достоверността по отношение на точните науки, не са от особен интерес за авторката и целият Хейнски цикъл е много далеч от т.нар. "твърда" научна фантастика.

     Трите романа, които са включени в настоящия сборен том, са Светът на Роканон, Планета за изгнаници и Градът на илюзиите. В първата книга един етнограф от Съюза на световете, който е на изследователка мисия на изостанала планета, остава единственият оцелял от експедицията си след атака на бунтовници срещу съюза, използващи планетата като скрита база за своето въстание. Роканон, с помощта на няколко от местните жители, се опитва да предупреди за опасността и да издаде местонахождението на бунтовниците, но за целта трябва да се добере до някой от техните ансибали, което няма да е никак лесно.
     Планета за изгнаници пък ни пренася на друга изостанала планета, на която има и колония от потомци на експедиция от Земята, които са останали там след началото на междузвездна война между Съюза на световете и нашественици от по-далечния космос. Тези изгнаници населяват чужд за тях свят от цели 600 земни години, които обаче са само 10 местни. Сезоните на тази планета логично траят много по-дълго от земните – по около 15 години. Потомците на земляните (наричащи се алтерани) след кратък първоначален възход постепенно западат, губят голяма част от знанията си и намаляват числеността си. Книгата се развива точно в началото на една от дългите зими на планетата. Алтераните трябва да удържат на нападението на пълчищата гаали, един от местните народи, които са примитивни диваци и номади и единственият им шанс за оцеляване след началото на зимата е ограбване на запасите на по-цивилизованите жители на планетата. Масираната атака на гаалите принуждава алтераните да потърсят помощта на по-напредналите местни жители, а именно теварите, но и двете страни си нямат доверие една на друга, а нещата се объркват окончателно, когато лидерът на алтераните се влюбва във внучката на вожда на теварите.
     Градът на илюзиите пък ни среща с Фалк, който в началото на книгата е напълно загубил паметта си, незнайно как се е озовал насред една гора на Земята и е открит и отгледан от местните жители. По това време Земята е в упадък и е управлявана от векове от нашествениците шинги, които на външен вид не се отличават от хората, но имат могъщи парапсихични умения, включително уникалната възможност да лъжат при използване на мисловна реч (както се нарича общуването чрез телепатия в поредицата). Фалк очевидно не е землянин, а жител на друг свят (очите му са като котешки, с огромни жълти ириси), и затова след като се научава да говори отново и придобива основни умения за оцеляване, той поема към града на шингите в търсене на истината за своето минало.
     Първото нещо, което се набива в очи за читатели, запознати с по-известните произведения на авторката (Землемория, Лявата ръка на мрака) е, че при включените в този том произведения сюжетът играе доста по-голяма роля от обичайното. Имаме и голямо количество екшън сцени и битки, особено в Планета за изгнаници, отново нещо много нетипично за Ле Гуин. Описаните тук култури нямат дълбочината и оригиналността на пресъздадените в другите творби от цикъла. Очевидно е, че по времето на написването им Ле Гуин не е била развила напълно таланта си и избистрила идеите и концепциите си. Въобще в първия момент е доста вероятно да се разочаровате, ако очаквате нещо подобно на Лявата ръка на мрака или Освободеният. Но ако се абстрахирате от предварителните си очаквания и почнете да разглеждате книгите като самостоятелни единици, ще видите, че те определено има какво да предложат. Нито една от тях не може да се нарече шедьовър, но и трите са много приятни и заслужаващи внимание.

Плюсове:
+ Стилът на Ле Гуин е както винаги на висота. Разбира се, това все пак са първите й книги и той все още не е шлифован докрай, но дори и в този си вид е достатъчно добър.
+ Атмосферата и на трите книги е много въздействаща. Може би меланхолична е най-точната дума.
+ Сюжетът като цяло е на ниво.
+ И трите романа са някъде по средата между фентъзито и типичната научна фантастика като сетинг и атмосфера, и това съчетание е много добре осъществено. Бих казал дори, че Светът на Роканон през голяма част от времето напомня на Толкин в най-добрите му моменти като усещане, без да има лошите му страни като песнички и безкрайни описания.

Минуси:
– Сюжетните развръзки и в трите романа са твърде внезапни и в голяма степен неубедителни. Освен това практически веднага след тях идва краят, без да можем да видим резултата от тези развръзки.
– Развитието на героите не е на особено високо ниво. По-точно казано, то е сравнително добро, особено в последния роман, но е далеч от върховете в жанра и от това, което сме свикнали да очакваме от Ле Гуин.
– Градът на илюзиите, макар и най-добрият роман от трите като стил и развитие на героите, страда от една-две доста сериозни сюжетни слабости.

Призраци (Мечът на Истината #10) Автор: Тери Гудкайнд Издател: ИК Прозорец Цена: 17.90 лв. Ревю: Ян

     Ooops, Terry did it again! Или иначе казано ново томче от поредицата Мечът на истината. Прозорец, и те го направиха отново. Да вярно, че този път книгата не е разделена на две части (може да са се засрамили?), но пък цената е 17.90 (неееее, не са). Нещо, абсолютно неоправдано не само за тази книга, но и за което и да е фентъзи с обем 680+ странички.
     Като оставим това настрана и пропуснем факта, че 60% от книгата се състои в обичайните поучения на Ричард и обяснения като за идиоти на някои очевидни неща, Призраци всъщност не лоша. Не е и особено хубава, но пък май това е проклятието на многотомните бозички – с всяка следваща книга нещата стават все по-редки.
     Историята продължава там, където свърши Лавинен огън. Калан я няма, Императорският орден мачка де каквото мърда, а Ричард се мъчи да оправи нещата както той си знае. На сцената се появява и нов играч, при това доста неприятен, а времето на т.нар последен сблъсък приближава.
     Дотук нищо лошо. Основният проблем обаче идва от мотивацията на Ричард, която твърде много прилича на оправдание за външната политика на САЩ. Императорският орден е лош. За да го спрем, трябва да ударим в сърцето му. Може да загинат невинни жени и деца? Да загиват. Щом чистосърдечно подкрепят ордена, значи са зли и трябва да умрат. До крак.
     Не знам за вас, но аз поне имам проблем с подобен тип доста елементарна мотивация.
     Както и да е. Тери толкова може, тъй че и да му се сърдим, и да не му се сърдим, друго няма да получим. Като допълнителен бонус, последната книга от поредицата излиза чак през 2008-ма, защото младежът е зает с филмирането на Първото правило на магьосника. Да му е честито, а на нас ни остава да чакаме нетърпеливо, защото и Призраци свърши с любимия ми cliffhanger ending.

Плюсове:
+ Историята всъщност е интересна.
+ Появи се нов играч, който допълнително поомазва нещата за Ричард.

Минуси:
– Ричард е абсолютен досадник.
– Книгата е изкуствено разтеглена на места.
– Тери не се научи, че не е нужно да обяснява като за идиоти.
– Болшинството герои се държат като олигофрени.      Не е най-добрата книга от поредицата, но не е и най-лошата. Историята е интересна, но уви не е разказана по достатъчно умел начин, че да оправдае големия обем. За феновете на поредицата вероятно това няма особено значение, но за феновете на качествените книги…

Оценка: 7/10 Ян

Уродливецът Автор: N/A Издател: ИК Труд Цена: 7.99 лв. Ревю: Роланд

     Липсата на качествени сборници с разкази (всъщност на каквито и да било сборници с разкази) на българския пазар винаги ми е била голяма болка. Имайки предвид, че по-голямата част от наистина добрите автори не само са започнали с късата форма, но и някои от най-великите им постижения са именно в нея, неебателността на родния читател към разказите ми е напълно непонятна. Чете се по-бързо, често носи много по-голям (ако и по-слабо развит) идеен потенциал от коя да е книга и действа на въображението както стимуланти на бегач.
     Както и да е, като видях, че Труд са се объркали да пуснат антология с фентъзи-разкази, при това не съставяна тук, ами навън, просто нямаше как да устоя на изкушението. Поредицата се зове My favourite fantasy story (въпреки че това не е упоменато никъде по корицата) и настоящото томче Уродливецът е обявено като само първа част от нея. За съжаление тарикатите са написали това само вътре, за да не се минат много, ако решат да не издават останалите части поради ниски продажби. Надявам се да не се стигне дотам.
     Както и да е. Концепцията на сборника е да събира любимите разкази на големите автори във фантастичните жанрове. Всеки от въпросните автори е написал по няколко думи предговор за съответното произведение и създателя му. В Уродливецът няма да намерите никое от комерсиалните имена (освен Тери Пратчет), а част от тях дори не бях чувал, но повечето са известни и имат немалко постижения. Да видим какво има вътре:

     Духовете на вятъра и сянката (Чарлз де Линт) е избран от напълно непознатата ми Таня Линд и честно казано е симпатично, но твърде невпечатляващо начало на книгата. Разказва за скритите сред нас приказни създания и малцината хора, които могат да ги виждат. За съжаление авторът се е опитвал да набута в приказка сериозни теми, като същевременно не си е направил труда да използва и малко по-сериозни похвати, в резултат на което разказът изглежда по-скоро наивно, при това по глуповат начин.

     Магьосникът Мазириан (Джак Ванс), избран от Робърт Силвърбърг, на мига изтрива всякакви евентуални съмнения за качеството на сборника. До момента не бях имал досег с автора и останах възхитен. Смесица между постапокалиптична фантастика и приказно фентъзи в стил, много подобен на Зелазниевия, при това с главен герой – зъл магьосник, толкова категорично лишен от всякакъв морал и скрупули, че е просто великолепен. Освен това разказът е пропит с тази мистично-приказна атмосфера, която така рядко откриваме напоследък във фентъзито – усещането, че не знаеш какво има зад следващия хълм, че светът е пропит с необясними чудеса, могъщи личности, прочули се в легенди, и необясними явления.      Великолепно произведение с едничкия недостатък, че явно е част от по-голям цикъл, който трябва да си набавя на всяка цена!

     Мостът на трола (Тери Пратчет), избран от Мишел Уест, която и да е тя. Всъщност няма никакво значение коя е Мишел Уест, защото Тери Пратчет не се нуждае от промотиране, нали така? Колкото и странно да е обаче, въпросната мома е напипала нещо много точно – странен паралел между този разказ и тъжната меланхолия на напускащите Средната Земя елфи на Толкин.
     Историята ни среща с Коен, който е решил, че преди да умре, трябва да се пребори с трол. Тролът обаче е толкова щастлив, че такъв велик герой е избрал неговия мост, че преборването веднага отпада като вариант.
     Огромна черна точка за преводачите – "Rimwards" не е държава, а означава "към ръба". Географска посока демек. Това важи и за абсурдното "Тери Пратчет е най-известен със своя Тепсиен Свят" в послеслова, което просто оставям без коментар. Извинете? Пичът дали нямаше четиридесетина книги, издадени на български? Може би някой да беше проверил кое какво е?

     Предание за Хок (Пол Андерсън), избран от Майки Зукър Райхарт, на родителите на когото съм възторжен фен заради гениалния избор на име. На самия Андерсън, от друга страна, принципно не съм толкова възторжен фен, но Предание за Хок е приятна викингска история с възкръснали мъртъвци, която, уви, леко евтинее в напълно неуспешния си опит да докара простотата на истинска сага. При все това обаче е сред по-добрите попадения на автора.

     В нашия квартал (Р.А. Лафърти), избран от Нийл Геймън. Разказът блести повече с идея, отколкото с изпълнение, а и е малко твърде кратък, но е написан толкова простичко и леко, че е просто обезоръжаващ. Не ми е трудно да разбера защо Геймън ще му се радва.
     Това е кратка история-анекдот за двама безделници, които забелязват, че на улицата им са започнали да се заселват някакви (вероятно) извънземни, които отварят собствен бизнес, предлагайки различни фантастични услуги. Забавно и чаровно :)

     Уродливецът (Л. Спрег де Камп), избран от Тери Пратчет. Титулното заглавие е малко тромавичка и аутдейтед история за един безсмъртен неандерталец, оживял до наши дни. Разказът блести най-вече с приятния факт (впечатлил и другаря Пратчет между другото), че вместо Велик Хроникьор на Човешката История™, човечецът, ако мога така да го нарека, всъщност си е държал главата приведена и не се е бутал много-много с големите събития и личности. Добре написано, но честно казано не ме впечатли кой знае колко.

     О, свирни и при теб ще дойда аз! (М. Р. Джеймс), избран от Морган Лайуилин. Нито едно от двете имена не ми говори нищо, но разказът е писан края на XIX век и е адски чаровна история за призраци с класическия английски маниеризъм. Много радваща и по някакъв начин чудесно се вписва в амалгамата на сборника, въпреки разликата в епохата.

     Родна земя (Барбара Кингсоливър), избран от Чалс де Линт. Негативното ми мнение за въпросния Чарлс се затвърждава с избора му на разказ. Авторката на Родна земя е някаква активистка, която пише за неправомерното изселване на индианци и други такива неинтересуващи никого в Европа работи. Което само по себе си не е престъпление, но фактът, че разказът не е нито фентъзи, нито фантастика, и в него всъщност няма НИТО ЕДИН такъв елемент, е меко казано смущаващ. Историята се върти около не особено интелигентната внучка на някаква изкуфяла индианска бабичка, чийто бял мъж я отвлякъл от племето й преди много години. Голям праз.

     Земята на сенките (Елизабет Уотърс) обаче, подбран от любимата ми недоклатена феминистка Марион Зимър Брадли, забива всякакви негативни помисли за другите разкази в земята. Не знам к'во толкова я къдри Брадли да изтъква женското превъзходство под път и над път, но от Земята на сенките виждаме, че явно има и други болни комплексарки по света, от които е черпила вдъхновение. Разказът представлява безкрайно лигава и шекеросана версия на легендата за слизането на Орфей в Хадес, със сменени полове, разбира се. От него капе втечнена захар на мазни и лепкави капки, така че препоръчвам да се прескача.

     Лайен Пътника (Джак Ванс), избран от Джордж Р. Р. Мартин. Изглежда не само аз съм се впечатлил от невероятното разказваческо майсторство, защото той е единственият автор, който се среща два пъти в Уродливецът. И нещо повече, Лайен Пътника отново е от същия сборник разкази на Ванс, чието име научаваме от предисловието на Мартин – Умираща земя. В този свят впрочем има и още няколко романа, а по-късно той кани и други автори да се включат в него. Джийн Улф се е вдъхновил именно от него за света на своята Книга на Новото Слънце. Разказът има подчертан аниме-привкус, колкото и да е странно, при това доста напомнящ на VHD: Bloodlust. Лайен е също толкова безскрупулен и арогантен, колкото и Мазириан от предишния разказ, но историята му е една идея по-безинтересна, макар и пак на много високо ниво. Леко дразнещ момент е, че де факто представлява същият разказ като предния, но с други герои. Предполагам обаче, че това е просто съвпадение.

     Изворът (Менли Уейд Уелман), избран от Андре Нортън. Не, наистина много странен вкус имат тия автори. Какво точно можеш да намериш в тая наивна и блудкава историйка, е толкова бийонд ми, че просто не знам откъде да започна. На всичкото отгоре Изворът е само един разказ от цял цикъл с един и същ герой – някакъв уирдоу с китара, който се размахва из съвременна Америка, громейки злото. Елементарна, антиклимактична и недобре разказана история, която просто не знам как някой изобщо може да хареса...

Плюсове:
+ Добра подборка.
+ Качествен, в по-голямата си част, превод.
+ На българския пазар се усещаше огромна липса на разкази. Браво на Труд, че попълват дупката.
+ Двата разказа на Джак Ванс просто мачкат...

Минуси:
– ...за разлика от малоумното бездарие на Барбара Кингсоливър, Елизабет Уотърс и Менли Уейд Уелман.
– Има няколко наистина странни архаизми в преводите (преводачите са общо трима различни), а за абсолютното малоумие с Пратчетовия "Тепсиен Свят" и Римуордс просто не ща да говоря, че ми се гади.
– Името на сборника не е особено комерсиално, както и цялостният му вид. Изглежда като българска книга, а за съжаление знаем как средният читател се отнася към българските книги. Все пак чувам, че Уродливецът се продавал добре, но не виждам защо им беше на Труд да избират точно този разказ за заглавие на книгата, при положение, че има толкова по-комерсиални заглавия в сборника, а и оригиналното му име е My favourite fantasy story.

Сабриел (Трилогия за Старото кралство кн. 1) Автор: Гарт Никс Издател: ИК ИнфоДАР Цена: 13 лв. Ревю: Ян

     Обикновено съм доста резервиран към т.нар. "young-adult" литература, която твърде често се оказва по-скоро към долната възрастова граница и обикновено е със съмнителни литературни качества. Последните няколко заглавия на ИнфоДар обаче ме карат да преосмисля позицията си. Хрониките на ръба са страхотно четиво с невероятни илюстрации. Обсебването на Елейзабел Крей предложи брутална атмосфера и адски интересен сюжет. Сабриел пък допълнително затвърди добрите впечатления от издателството и показа, че сред многото плява на фентъзи пазара все още се появяват и добри заглавия.
     Най-забавното е, че книгата всъщност съвсем не е детска или поне не в смисъла на Роня, дъщерята на разбойника и Братята с лъвски сърца. Сабриел е книга за смъртта и некромантията и е много по-близка до усещането от произведенията на Крис Удинг, Филип Пулман и Нийл Геймън, отколкото до класическата юношеска литература. Последното поне за мен е един от големите й плюсове.
     Светът на Гарт Никс се дели на Старото кралство, където властва магията, и Анселстиер, напомнящ на нашата реалност от периода около края на Първата световна война. Между двете е издигната защитна стена, която пречи на зловредната сволоч да нахлуе в нормалния свят и да вършее на воля. Главната героиня Сабриел е дъщеря на мага Абхорсен и от съвсем малка е изпратена в Анселстиер. Когато баща й изчезва при мистериозни обстоятелства, тя е призована да се завърне в Старото кралство и да се изправи срещу зло, което заплашва не просто нейния живот, а живота изобщо.
     Никс е добър разказвач, който освен това се е постарал да измисли оригинална концепция за магията, а не използва обичайните D&D заклинания. Преводът е на много високо ниво и единствената ми забележка като читател ще е към мудните темпове, с които излизат продълженията.  

  

Плюсове:
+ Страхотно оформление.
+ Интересна история.
+ Оригинална концепция за магическата система.
+ Качествени герои.
+ Не се вписва съвсем в графата "детски книжки".

Минуси:
– Не се вписва съвсем в графата "детски книжки".

Стормбрейкър Автор: Антъни Хоровиц Издател: ИК ИнфоДАР Цена: 8 лв. Ревю: Ян

     По някакви неведоми причини поредицата за Алекс Райдър – тийнейджърът-супершпионин – се радва на голяма популярност на Запад. Авторът Антъни Хоровиц e написал цели 6 парчета, а наскоро се появи и филм по първата книга. Съвсем логично ревюто на подобен "хит" се пада на шефското тяло на ShadowDance и както практиката от последните няколко броя е доказала, под шарената опаковка се крие едно голямо и не толкова шарено нищо.
     Но да започнем отначало. Представете си Джеймс Бонд, но без куулнеса. Добавете малко Артемис Фоул, но без свежия хумор. Прибавете шепа клишета и ще получите доста точна представа за Стормбрейкър. Скука от самото начало до, слава богу, сравнително бързия край.
     Историята накратко – Алекс Райдър е сирак, отгледан от чичо си Иън. Когато последният предава богу дух при доста съмнителни обстоятелства, нашият протагонист решава да открие истината. Тя го отвежда в щаба на МИ6. Последните толкова си го харесват, че решават посредством шантаж да го направят следващия супершпионин (с около 2 седмици тренировки в лагер на САС (да, знам, звучи нелепо)) и с негова помощ да спрат опасен луд. Опасният луд пък е ливанец, отрасъл във Великобритания. Ain't it cool? Мдам, прави сте, не е.
     Диалозите са изсмукани от пръстите. Действията на Алекс са меко казано нереалистични и безумни, но пък авторът умее да използва Deus Ex Machina, за да оправи нещата.

Плюсове:
+ Добро оформление.

Минуси:
– Нелеп сюжет.
– Посредствени диалози.
– Скука.
– Нелеп злодей.

HALO: Първият удар Автор: Ерик Нюланд Издател: ИК ИнфоДАР Цена: 11 лв. Ревю: Ян

     "Главния! Главния! Главния!" скандира тълпата. "Ерик Нюланд, слава богу!", мисля си аз. "Твърде е хубаво, за да е истина", казва си вътрешният ми глас и се захилва мощно. Дали?
     Третата книга от поредицата по хитовата игра (така ме сърбят пръстите да напиша "геймка") Хейло е налице и бележи появата на нов преводач (и той трети, горкият). Историята е директно продължение на предишните две книги. След разрушаването на Хейло и ликвидирането на Потопа, Главният е изправен пред нови проблеми. Съглашението е открило местоположението на Земята и обмисля да я превърне в кълбо прах, а на мястото й да прокара междугалактическа магистрала... или пък не съвсем, махнете частта с магистралата. Главният обаче не смята да го позволи.
     Книгата започва с една от най-куците ретроспекции в жанра, която ни подсказва, че не всички Спартанци са умрели и совите не са това, което са. След като си изясним ситуацията със совите, следва здраво екшън плюс малко наченки на сюжет и опити за написване на качествена книга. Последните не търпят пълен провал, както очаквах, та поне срамът от недоразумението, наречено Потопът, отпада. За съжаление обаче нещата тъкмо стават интересни и Първият удар свършва... Тъжно. (Не бе, не спойля. Просто е тъжно, че свършва... – бел. тъжен Ян).

Плюсове:
+ Наченки на сериозен сюжет.
+ Брутално оформление.
+ Много екшън.

Минуси:
– Твърде много екшън.
– Наченките са си точно това – наченки.