Кралицата на Вампирите

     – Тук ли е тя? – попита Симона, след като влезе в замъка.
     – Да, тя – кралицата на вампирите е тук! – намръщи се мъжът, когото тя завари в трапезарията да лъска някакво острие.
     Жената влезе, а ядосаното й изражение не се промени. Влезе в нейната спалня и хлопна вратата след себе си.
     – Била си с мъж! – викна.
     – Да – кралицата на вампирите седеше в голямата стая до големия прозорец и гледаше звездите на небето. Лицето й бе забулено в тъмнина, но очите й бяха остри и сякаш в тях имаше тъга.
     – И така си го признаваш – Симона прекоси стаята и я хвана за ръката, за да я обърне лице в лице със себе си.
     – Да! Какво искаш, Симона? Да те лъжа ли? – гласът й беше спокоен и рязък.
     – И ти е харесало? – погледна я изпитателно тя – Харесало ти е! Нима моите целувки не ти стигат – и тя я целуна страстно по устните – Вече я няма страстта – излезе по същия безцеремонен начин, по който бе влязла. Но в очите й нямаше гняв, а само тъга, съпроводена със сълзи.
     Мъжът беше вече приключил с почистването на оръжието.
     – Отблъсна те, нали?
     В очите й загоряха пламъци:
     –Млъкни, Стивън! – извика тя, но въпреки това седна до него. – Тя не ме иска вече, не ме целува като преди.
     –Зная.
     Симона го погледна учудено:
     – Наистина ли?
     – Да тя го обича, а ти я забавляваше – жената се опита да го удари, но той спря ръката й и добави – И ти го знаеш!
     Тя се оттегли и седна на близката маса:
     – Искам си я отново!
     – Не зависи от теб – каза той и се приближи към нея. – Тя е грешна, обича да се забавлява, но е господарка на този замък и наша кралица и все пак в нея има нещо добро! По-добра и по-справедлива господарка този замък не е имал, не я кори строго и за теб вашата "игра"... – той замълча и се огледа подозрително – Тук има някой, Симона! Бъди готова.
     Сянката излезе от скривалището си и се сби с Стивън. След като го отблъсна по силите й, се опита да се мери и Симона. Чула шума, кралицата също дойде и когато я видя, сянката спря и й се поклони:
     – Моят господар ви изпраща послание!
     – Като ще носиш послание, тогава защо не почука на вратата – каза му Стивън, като се хвана за главата, а сините му очи трептяха от наранената му гордост.
     – Нали все се оплакваш, че не искаш да отваряш вратата и да бъдеш иконом, а сега се оплакваш, че не си посрещнал госта – погледна го остро тя и направи знак на "госта" да я последва в кабинета й. Там кралицата отвори посланието и веднага написа няколко йероглифа за отговор. След поклона нинджата изчезна в мрака.
     – Поне намери ли момичето? – влезе Симона.
     – Само до него ми е сега – седна Кралицата на бюрото си. – Но как да откажа на Повелителя на нинджите? А и е време да намеря наследницата си.
     – Трябва да побързаш, а и трябва и аз да я науча на някои нещица, ако разбира се няма да ме изхвърлиш на боклука, след като ми се наслади.
     Кралицата се обърна,след това отиде до Симона и я погали по косата:
     – Но, iubera mea, защо говориш така. Това, че съм имала хубаво приключение с някого, преди не е било проблем, а сега ми се цупиш с красивите си устнички – тя се опита да я целуне, но Симона се отдръпна:
     – Защото с него си имала чувства. Той е това, което си търсела, не съм ли права?
     Кралицата само сведе очи:
     – Да, но той си отиде и няма да се върне, а ти ще бъдеш винаги до мен и аз го зная, ти ще си ми вярна до край като приятелка, както и аз на теб. Не плачи, приятелко, за моето разбито сърце, защото то някога отново ще тупти... – започна известна песничка тя.
     – Но плачи за моята душа, защото е ранена от лъжа – довърши стихчето Симона и продължи сериозно – Кога ще се срещнеш с Мусаки? Искам преди това да видя момичето.
     – Симона... – хвана я тя за ръката.
     – Да не говорим за нас – намръщи се Симона и с право. Кралицата знаеше, че я е наранила, но и тя самата беше наранена. Но сега не искаше да мисли за Филип, той бе в нейните мисли, а не биваше.
     Самият Филип също мислеше за нея. Сега, когато тя не бе на негова страна, той се страхуваше, че няма да успее. Но не, не биваше да му липсва, тя просто си поигра с него. Още онази нощ, когато се бе сдружила с него, с ловеца на вампири и върколаци, нощта след нея, когато го бе прелъстила или той я беше прелъстил? Сега се съмняваше кое как е било. Но тя е вампир и то най-силният и може да те накара да се чувстваш така. Но тогава защо тя не го нападна, когато Филип й бе казал, че не би могъл да й повярва, а само с поглед бе отворила тежката врата, за да си отиде той, Дори му бе обърнала гръб, без да е сигурна, че той няма да я нападне. Той не разбираше. Не можеше да се съсредоточи за срещата си с Волкор и в момента се чувстваше много уязвим.

*** *** ***

     Кралицата бе опънала тъмната си коса в плитка, бе облечена даже в красиво розово кимоно и чакаше Мусаки. Преди много години, когато я гонеха воините на нейната сестра – предишната кралица, – тя се бе скрила при нинджите, бе се учила от тях и ги бе превърнала в свои съюзници и сега чакаше своя приятел и съюзник, за да му разкаже за своята наследница. В този момент, по това време на годината, замъкът беше пуст, вампирите се събираха тук само при техните няколко срещи. Сега замъкът представляваше интересна гледка. Симона тичаше за здраве около замъка, в спортен екип по тялото, Стивън оправяше входната врата и бе само по изтъркани дънки, а вътре Кралицата се готвеше за чайна церемония.
     – Кога пристигна Мушони? – попита Стивън Симона, докато тя стигаше, тичайки, вратата.
     – Мусаки! – поправи го тя – Мисля, че би трябвало всеки момент. Свърши ли с вратата?
     – Какво ще го бърка – намръщи й се Стивън – Нали и без това няма да я използват.
     – Мисля,че ще я използва и то след секунди – посочи тя.
     И наистина гореспоменатият повелител на нинджите идваше, придружен от двама.
     – Добър ден – поклони се той по японски маниер – Тук ли е Витория-сана?
     – Очаква Ви – направи му път Стивън – Приятна среща. Дано да е ползотворна.
     След него влязоха и двамата нинджи.
     – Сега използваш вратата, нали? – подшушна Стивън на единия от тях и Симона го ръгна с лакет в ребрата. Отговор нямаше. Те двамата останаха в преддверието. Симона влезе и се доближи ди прозореца:
     – Виж, колко е тъмно небето, Стивън.
     – Да, много тъмно и мрачно, чак вампирите се плашат – допълни той.
     Повелителят влезе и се поздрави с кралицата:
     – Добре дошъл в моя замък, Повелителю!
     – Добре заварил, Витория-сана! Откри ли дете, което да е белязано за твоя наследница?
     – Да, усетих силна енергия у едно момиче. Тя има румънска кръв и ще развива своите физически и психически способности. Естествено тя трябва да учи при вас – обясни Витория – кралицата на вампирите.
     – Разбира се, но искам да потвърдя избора ти.
     – Да ще го направим утре – потвърди Витория.
     – Защо бързаш толкова, да не би да предстои някакво зло – попита я той с притеснено изражение на лицето.
     – А ти не го ли усещаш, Мусаки? То витае във въздуха и заплашва мен и моята корона. Това е голяма сила, щом се изправя срещу мен. Много могъща – каза тя, загледана в тъмното небе, вещаещо нещо лошо за кралицата на вампирите.
     На следващия ден тя го заведе при малката, която вече тренираше бойни изкуства. Тя бе все още твърде малка. Сега бе едва на десет. Имаше искрящи сини очи и русолява косица. На лицето й имаше две сладки бузки и малко чипо носле. Тя беше едно малко сладко дете, на което Съдбата бе отредила не толкова сладък живот. Витория още помнеше деня, в който се беше родила Елена. Тази нощ кралицата бе усетила силата, която малкото момиченце излъчваше. Елена бе дъщеря на една братовчедка на Витория, задомила се в Молдова. Те имаха вече син, но малкото момиченце, което се появи през онази нощ, щеше да донесе повече слава за рода си. Онази късна доба бе много тъжна за майката на Елена – Лора. Тя държеше новороденото в обятията си, когато се появи неочакваният гост – Витория.
     – Не! – бе извикала тя – Дошла си,за да ми вземеш детето.
     – Не, Лора, дойдох да ти кажа, че някога това дете ще е твоя кралица.
     – Това дете ще си остане мое – притиснала го бе тя към себе си.
     – Разбира се, Лора, тя винаги ще е твоя дъщеря, тя...
     – Елена, с Николае ще я кръстим Елена.
     – Име на кралица – Витория сега й се усмихваше.
     – Права си, усещам много богата кармична сила у нея – откъсна я от мислите й Мусаки.
     –Да. Знаех си,че ще я одобриш – каза Витория.
     Тогава момичето се обърна към тях и погледна Мусаки в очите, сякаш усещаше мислите му, той само се усмихна и допълни:
     – Тя усети моята власт, тя е много добър избор, Витория-сана, но какво ли друго съм очаквал от теб? Както винаги най-доброто – усмихна й се той и двамата се изправиха.

*** *** ***

     Филип вече беше на страната на Волкор, играейки своята опасна и двойна игра. Сега той седеше от дясната му страна, а мислите му се рееха към най–големия враг на върколаците – кралицата на вампирите.
     – Скоро замъкът ще бъде наш – каза Волкор – Витория ще ми падне в ръцете, а с нея и цялата й власт и подвластни. Тя има една хубава приятелка вещица, владее странни магии, а също е и любовница на кралицата.
     Филип трепна, той не знаеше за такива страсти у Витория, но както бе казала неговата майка – самодивата, "един вампир има много лица".
     – Ние ще трябва да я премахнем, момичето никога няма да се поддаде. Виж, другият й най-близък воин е един много силен вампир, хората ми не веднъж са се срещали с него, много добър боец е, искам го за себе си. Каквото и да ми струва, ще го пречупя.
     Филип се сети за кого говори. Макар Волкор да ги описваше като диво животно, Филип знаеше, че този вампир е не само опасен противник, но и много умен такъв, той се досещаше, че Филип ще е опасен за неговата кралица. Помнеше блясъка в очите му и тяхното възражение. Стивън не бе казал нищо, но Филип бе усетил само погледа му върху себе си и наистина според него щеше да е трудно да го "пречупи". Но Филип замълча – само премисляше ходовете, които замисляше Волкор.
     – А ти виждал ли си я? – попита го Волкор.
     – Какво да съм виждал – не го разбра Филип.
     – Нея, разбира се – Витория – кралицата на вампирите.
     – Не, не съм я срещал. Къде да я срещна? Ако я бях срещнал, сега нямаше да е твой проблем – засмя се престорено Филип.
     – Не зная... Ти дори нямаше да я усетиш дори, че се приближава.
     Филип се намръщи и то защото Волкор беше прав.
     – Хайде, хайде, и ти не си се справил с нея.

*** *** ***

     – Този път кой те накара да побеснееш. Или коя? – попита я подигравателно Стивън.
     – Млъкни, сега не ми е до теб. Но ако много искаш да те хвърля през прозореца, продължавай...
     – Какво става? Защо пак се карате – влезе Витория.
     – Свършихте ли с Мушони?
     – Май не се казваше така? – поправи го Симона.
     Този пък Витория не ги прекъсна, тя мина като призрак, в сърцето беше болката, а бледото й лице бе намокрено от поредната сълза.
     – Витория! – извика Стивън и я спря като я хвана за ръката. Няма ли да ми кажеш нещо по въпроса – но спря, защото видя тъжното й лице.
     – Как се осмеляваш да ме докосваш? – дръпна ръката си тя – И без това трябва да се погрижиш за наследницата си. Тръгвай веднага, още сега – и без това като гледам си нямаш друга работа.
     Стивън застина, сякаш за миг не я позна, но веднага наведе глава и каза:
     – Отивам, ще я пазя през целия път към Удан – той излезе, а в стаята останаха двете.
     – Защо си го изкарваш на Стивън? – попита я Симона.
     – Той трябва да се подчинява, напоследък си позволява много! А ти от кога си се загрижила за него. Нали не го понасяше.
     – Просто не оставям сляпа за несправедливостите, ти си уплашена и затова се държиш така – и тя я прегърна.
     – Приготви се, Симона. Краят идва! Призови всичките ми поданици. Войната е пред Портите и чака да й отворя, за да влезе и да всее смърт и разруха.
     Симона се съсредоточи и малко по-късно направи това, което всяка вещица с вампирска кръв умееше. Влезе в мислите на всички и ги призова да бранят своята кралица и най-вече себе си.

*** *** ***

     Стивън вървеше намръщен. Знаеше, че Витория си го изкарваше на него, яд го беше, че не го бе почувствала за прекалено близък,за да му сподели тревогите си. Мразеше да се чувства така, ръката му се стисна в юмрук. Сам знаеше, че ако поръчението му не беше толкова важно, той щеше да възроптае. Изведнъж почувства нещо...
     – Нали ще се справиш, Стивън – беше тя.
     – Да, Ваше Височество, ще се справя.
     – Направи го! Знам,че можеш.
     – Това извинение ли е – той се усмихна.
     – Ти познаваш моите недостатъци, знаеш какво е! – тя погледна небето. Нали ще се грижиш за избраницата, за да се възкачи на трона? Грижи се и за милата Симона, тя трябва да се справи някак, ако загубим...
     – Познавам те и зная, че това означава сбогом – погледна я в очите той.
     Тя го погледна с насълзени очи:
     – Аз ще се бия до края – обърна му гръб Витория – Грижи се за Елена, разчитам на теб.
     Стивън се усмихна с тъжната усмивка на сбогуващия се.

*** *** ***

     Когато Стийв пристигна при Елена, тя вече беше в опасност. Малкото момиче отблъсна един от върколаците, но той не бе сам. Стивън се впусна в битка. Макар че го превъзхождаха по брой, той нямаше да се предаде. Тогава се появи една нинджа, която го спаси от острието на върколаците. Тя хвърли няколко звезди по тях и среброто си свърши работата. После извади японския си меч и започна битка, до нея беше Стивън. Но един от върколаците я рани по лицето и разкъса маската й. Стивън много се учуди, когато видя, че нинджата е жена. И то красива. Битката свърши, върколаците биха отбой.
     – Браво на теб! Ти наистина си велик воин – приближи се Стивън към нея, след като се увери, че Елена е добре.
     – Браво ли? – очите й искряха от гняв – Та аз се опозорих, позволих да ми разкъсат маската – тя докосна бузата си, която кървеше.
     – Чакай! – Стивън се приближи до нея – Отпусни се! – той използва силата си, която му позволяваше да се възстановява и след като за миг й я предаде, тя възвърна красотата си – Сега си красива и опасна.
     – Красива? – тя го погледна недоумяващо в очите, нима той я намираше красива?
     – Да, много си красива дори така – потвърди той.
     По бузите на Елена се стекоха сълзи:
     – Какво ще стане с нас, Стийв?–стисна го тя за ръката.
     – Спокойно, миличка! – опита се да я успокои той.
     – Това ли е бъдещата кралица? Нима тя плаче и това е редно? Да скриеш тъгата си означава да я победиш!
     – Затова ли носиш маска? – отговори й разстроената Елена.
     – Отчасти маската прикрива не само лицето, но и страха, който е просто човешко усещане. Много е важно да заблудиш противника. Помни, малката – никога не подценявай себе си, но позволи на другите да те подценят. Изкуството да заблуждаваш е много важно – отговори дълго и мъдро тя.
     – Като говорим за самоличност, Мусаки ли те изпрати? – попита я Стивън.
     – Да, за да ви придружа до Удан – кимна тя.
     – Само теб? – учуди се Стийв.
     – Той вярва в мен.
     – Сигурно си най-добрият му воин – продължи с въпросите вампирът.
     – Да, би трябвало, той ме е учил.
     – Сигурно е ужасно да ти е учител – засмя се Стивън.
     – Не чак толкова – учуди се на въпроса нинджата – Ти май не го харесваш особено?
     – А ти харесваш ли го? – отговори на въпроса с въпрос мъжът.
     – Би трябвало, той ми е баща.
     – Е, трябваше да сгафя и днес веднъж – удари се по главата той.

     Скоро той и момичето бяха в Удан, но кралицата бе тази, която трябваше да защитава замъка. А предстоящата битка вече чукаше на вратата. Скоро ордите от върколаци превзеха замъка въпреки съпротивата на вампирите. Симона избяга и за да се скрие, се приюти в близката църква.
     – Какви шеги си играе съдбата с мен – каза си тя.
     Преследвачите й разбиха вратата и почти унищожиха храма.
     – Хайде, страхливке, къде ще избягаш сега? – извика Волкор.
     – Не осквернявайте Божия храм, това не е ваша територия! – тя използва силите си и отблъсна охраната му, но него не можа. Опита се да го удари, но той парира удара й и се опита да изпие кръвта й – тя падна на ръба на смъртта. Той нарочно я бе оставил жива, за да примами кралицата.
     Витория се затича да й помогне. Когато видя полуразрушения храм, тя се усмихна иронично – преди столетия нейните предци се бяха отрекли от светлата вяра, за да се обърнат към тъмнината.
     Очите на Симона погледнаха Божията майка и устните й промълвиха:
     – Пази я, защото аз няма да мога...
     – Симона, нееее! – извика Витория и с летящ ритник изпрати Волкор през разрушената врата – Дръж се, миличка, дръж се – тя вля от собствената си кръв. Волкор се завърна и те се изправиха един срещу друг, продължиха битката на моста срещу замъка. Тя щеше да го победи, но се появи Филип, който за миг отне вниманието й, но този миг бе достатъчен, за да я удари Волкор. Тогава тя вдигна вампирския си камък и го насочи към Волкор, той също атакува със силата си. Двата блясъка се срещнаха по между си. Камъкът на Витория се счупи и тя падна победена. Огледа се, защото очакваше удар от Филип, но когато той се приближи в гръб, тя не се обърна.
     – Ако искаш да ме убиеш, аз не искам да видя предателството ти.
     – Не, още не си загубила войната, Витория – той заби японския й меч в земята. Тя го погледна, черните й коси се бяха разпилели, дрехите й бяха разкъсани, тя се изправи едва и взе меча, устните й едва промълвиха:
     – Благодаря!
     Волкор също приготви оръжието си. Щяха да се бият до смърт, никой не смееше да се намеси, дори и Филип. В боя Витория използва всички знания на своите предци от Удан, както и на своя гняв и неотстъпчивост. Макар да знаеше, че гневът е най-големия враг на един воин, тя се осланяше на него, за да защити хората си. Последният удар беше неин, острието й се заби в сърцето на въстаналия върколак. Отново подчини върколаците на себе си, отново доказа властта си над вампирите и върколаците, съюзили се преди векове, за да не изчезнат под заплахата, която криеха хилядолетията срещу тези деца на мрака.
     Филип отиде да види победителката. Тя едва се държеше на краката си и падна в ръцете му, но беше сигурна, че той няма да я предаде.

*** *** ***

     – Усетих,че Елена е добре – усмихна му се Витория в леглото.
     – Това е добре, нали? – прегърна я Филип – А твоята приятелка как е?
     – Ще се оправи. Ти сигурно си доволен, вече го няма Волкор.
     – Да, благодарение на теб! Сега можем да си отдъхнем – Филип я придърпа към себе си и я целуна.
     Сега те бяха сами и влюбени, скоро никой нямаше да може да се възпротиви срещу тежката и справедлива ръка на Витория, а следващата кралица беше на сигурно място, за да научи всички умения на предишната и да намери силата в себе си, за да владее вампирите някой ден. Сега спокойствието цареше в замъка на вампирите, а то бе най-мъдрият господар.