Последният Човек

     Ловът на Човека бе продължил векове. В него бяха взели участие хиляди кораби, изпратени от десетки раси, обхванати бяха стотици звездни системи. Но най-накрая неизбежната съдба застигаше човешката раса. Последният кораб клас "Ноев ковчег" пъплеше из мрака между звездите от стотици години, но дори неговият страховит двигател бе започнал да заглъхва, отслабен от многобройните поправки. А на борда на кораба бе Последният човек.
     Разбира се, думата човек вече бе доста относителна. Той бе Пилот на кораба, което означаваше, че мозъкът му е директно свързан с бордовия компютър. От близо два века не бе използвал тялото си, след като бе оставил старата развалина в Хранителна вана.
     Не съжаляваше обаче за това. Чрез бордовия компютър той можеше да погледне навсякъде по кораба, да включва и изключва уреди с проста мисъл. И най-важното: чрез наблюдателните спътници можеше да обърне погледа си към безкрайния космос и да го възприеме чрез сетива, много  по- различни и далеч по-съвършени от човешките. Тази тиха и могъща красота бе причината да стане Пилот.
     Сега обаче се бе обърнал назад, за да види как отвъд следата, оставена от Пространствените двигатели, космосът бе затъмнен от огромните туловища на корабите от Лова. Тъжни чувства обладаха Последния човек при вида им. Шест века бе бягал пред тези кораби, първоначално възползвайки се от компанията и помощта на останалите от екипажа и многото други кораби, пълни с бежанци. Един по един обаче, останалите кораби бяха изловени, един по един бяха измрели и останалите от екипажа, повалени от изхабяване или инциденти. При смъртта на последния си другар се беше отказал от тялото си.
     Макар и сам, той бе оцелял през дългите години. Но този път нямаше да се измъкне... Затова, за първи път откакто започна бягството, реши да опита немислимото. Да преговаря... Бавно, неуверено той си припомни процедурите точка по точка и подаде няколко команди по компютъра. Зад кораба се разпъна широкото комуникационно платно, блестящо със сребристобелия универсален цвят на мира.
     Все така бавно и неуверено, Последният човек освободи платното и то се понесе назад към наближаващите кораби. Наистина не очакваше отговор, но за негова изненада няколко кораба се откъснаха напред и също освободиха комуникационни платна. Когато платната се докоснаха, комуникационната среда бе готова.
     Последният човек изгради виртуалното си его и зае мястото от едната страна на виртуалната маса. Противно на протоколите обаче, събеседниците му предпочетоха да не се проектират.
     "Боже, колко време мина...", помисли си Последният човек, докато разглеждаше виртуалното си тяло. Бе се пресъздал от спомените на младостта, когато бе още млад и силен. Бе забравил дори собствения си глас...
Вдигна очи от ръцете си и изправи гърба си. Той бе Последният човек. Трябваше да покаже сила...
     "Говори Пилот на кораба "Изкупление", третият Ноев ковчег, потеглил от системата Алфа-Кентавър през година шест хиляди деветстотин осемдесет и първа от рождението на Христа. Моля, идентифицирайте се."
     Отвърнаха му безизразни гласове без тяло, много и много, но слети в едно.
     "Ние сме Ловът. Няма значение кога сме потеглили и от кой свят. Повечето така или иначе са забравили. А ти си човек... С твоя кораб ще приключи делото ни."
     "Изтреблението на човешката раса" тъжно отрони Пилотът."Нима ви е страх от един човек? Знаете, че аз съм последният."
     "Страхът ни не идва от теб. Нито пък имаме причини да те мразим."
     "Тогава защо държите да ме унищожите? Защо хвърлихте толкова усилия да унищожите всички Ноеви ковчези?" Той се наведе напред. "Ние бяхме бежанци, невинни. Войната бе свършила, греховете бяха изплатени. Защо ни избихте, ако не водени от сляпа омраза?"
     "Заради оцеляване!" – изсъскаха гласовете – "Вашият вид е отрова! Мястото му е в историята."
     "Знам, че бяха направени жестоки грешки, но това е било дело на други хора. Не всички сме зли. Не всички бяхме зли!"
     "Достатъчно от вас бяха зли. Дори да е имало добри хора, защо те не спряха злите? Вие бяхте покорили много светове, смазвайки населението им със своята култура. Въпреки това Междузвездната федерация бе готова да ви приеме. А вие нападнахте без причина!"
     "Имало е причини, въпреки че дори на мен ми изглеждат кухи. Било е преценено, че присъединим ли се към вас, няма да можем да разширяваме Доминиона си повече. Дори сме щели да губим светове заради Постулатите ви за независими раси..."
     "Тогава просто е трябвало да останете настрана. Федерацията бе мирна."
     "Тогава пак щеше да има война, но отложена с векове. Не, човешкия Доминион и Федерацията бяха несъвместими. Хората трябваше или да се променят, или да ви унищожат. Ясно е какъв бе изборът на властимащите и на военната върхушка. Мислехме си, че сме се променили след изтребването на индианците. Кълняхме се, че делфините са последната ни грешка. Но не се поучихме и от това. Рано или късно щеше да дойде падението ни..."
     "Унищожихте двайсет и двата родни свята на расите от федерацията и окупирахте колониите. Мислехте, че сте спечелили, че сте кралете на галактиката. Забравихте за бегълците, които се нарекоха Вестители и се пръснаха, за да отнесат вестта за чудовищното ви престъпление на останалата част от галактиката. Отне им векове, но те положиха началото на Похода. О, какъв празник бе, когато армадата ни разби вашите Разрушители и започна Справедливостта!"
     "Вие го наричате справедливост, аз го наричам отмъщение. Унищожавахте световете ни един по един, въпреки постоянните сражения", тъжно отрони Последният човек. "Земята умря на шести юни шест хиляди шестотин шестдесет и шеста година. Денят на страшния съд... Наречете това отмъщение и ще ви разбера. Но защо продължихте да ни преследвате дори след като прекършихте последните ни военни сили и ние избягахме в изгнание?"
     "Оцеляване. И присъда. Расата ви бе осъдена на смърт."
     "Аз съм последният. Нямам жена, с която да продължа рода си. Толкова ли е важно лично да изпълните присъдата си? Не може ли да оставите това на времето? Искам само отново да стъпя на някоя обитаема планета и там да умра, нищо повече..."
     "Лъжеш!", изсъскаха гласовете.
     Виртуалната среда имаше своите предимства, понеже не представляваше проблем да запази лицето си безизразно.
     "Вие обиждате честта ми!", гневно заяви той.
     "Знаем какво има на борда на кораба ти. Знаем, че тези кораби са кръстени "Ноеви ковчези" не защото трябва да спасят оцелелите хора, а защото трябва да спасят Човека. Този кораб е генна банка".
     "Семето за ново начало", тъжно се съгласи Последният човек. "Но ние сме сигурни, че старите грешки няма да се повторят. Човекът се учи, променя се..."
     "Хубаво говориш. Но не можем да поемем този риск." Сред гласовете се прокрадна лека тъга. "Даваме ти половин земен час. След изтичане на този срок Ловът ще завърши."
     И гласовете вече ги нямаше. Пилотът заряза комуникационното платно и зараздава заповеди с трескава бързина. Времето му вече изтичаше и службата му идваше към своя край, но той трябваше да изпълни своя дълг.
     Беше започнал процедурите по подготовка на тялото си още щом видя корабите, така че скоро беше готов. Беше истински шок отново да го командва, но за последните процедури се нуждаеше от ръцете си.
     "Боже, колко съм стар", мислеше си тъжно, докато с мъка изпълзя от ваната, едва крепейки се на атрофиралите си мускули и се покачи на корабната автоматична количка. Вечно младото съзнание напълно бе забравило за оковите на плътта.
     "Командния модул", изшептя с надебелял език и се отпусна назад.
От срока, даден му от Лова оставаха петнадесет минути, когато той с мъка се свлече в забравеното кресло на командир. С треперещи пръсти задейства системите, до които бордовият компютър нямаше достъп и занарежда кодовете. Беше ги запаметил в приставка на мозъка си, имплантирана дни преди уплашените и отчаяни бежанци да напуснат обречения си свят.
     Свърши с първата част и двигателите на кораба спряха да работят. Изчезна едва доловимото трептене, съпътствало го през последните векове. Енергията в страховитите пространствени двигатели, чрез която човешките кораби нагъваха пространството и пълзяха напред, съкращавайки пътя си, вече неизползвана, бързо започна да нараства.
     Нещо го жегна през компютъра и той за миг се прехвърли обратно в залата.
     "Какво правиш?!", объркано го запитаха гласовете.
     "Загивам по начин, достоен за човек", спокойно рече той.
     После се върна в командния модул и отново занарежда кодове – този път създадени от него през вековете на самота, когато бе измислил отчаяния си план. За да не ги забрави, ги бе оформил като песен, която си пееше всеки ден.
     Остана застинал, преди да изрече последната команда, замислен за историята на Човека. Бяха погубили десетки култури, като се почне от индианците в двете Америки, мине се пред колонизираните светове и се свърши с пепелищата на Федерацията. Най-много болеше обаче от загубата на делфините. Твърде късно човекът бе разбрал тази уникална раса, дълго след като отровените морета бяха унищожили вида, а последните оцелели по зоологическите градини бяха деградирали и изгубили интелекта си. Доктор Францис Нейсмит всъщност бе успял да разшифрова езика им, да разбере песните им, да докаже, че те имат интелект. Той бе говорил с последния див делфин. По радиото бе казал само: "Твърде тъжно... Огромна вина... Оставаме си само животни." После се бе самоубил, като наводнил подводницата си.
     Дали докторът не бе бил прав? Дали Ловът не беше прав? Дали хората наистина не бяха достойни за  правото да живеят в настоящето? Дали човекът не беше просто животно, незаслужаващо уникалната си съдба? После се засмя пресипнало. Той бе просто човек, както Ловът беше просто сбирщина извънземни. Не бе негова работа да решава. Тъй че щеше да остави избора в ръцете на Бог.
     И даде командата.
     В последните минути от живота си Последният човек остави тялото си втренчено в индикатора на енергията, който бавно достигаше критичната точка, но със съзнанието се загледа омаян в безбрежния космос, който щеше да бъде негов гроб.
     Мимоходом забеляза, че корабите на Лова отстъпват, явно уплашени от последната му хитрост. Не знаеха, че енергията, освободена от взрива, щеше да е безвредна за тях. Тя щеше да служи за тяга. През годините Последният човек бе накарал сервизните роботи да подредят капсулите с генен материал по стените на кораба. "Семената", така ги наричаше конструктора им, далечен наследник на Алфред Нобел. Той бе измислил вечния двигател – перпетуум мобиле – макар да не бе имал време да го комплектова за "Изкупление" и другите Ноеви ковчези.
     С взрива на двигателите корабът щеше да се разпадне, а освободената енергия щеше да засили капсулите, прикрити сред отломките и да активира вечните им двигатели. Във всяка капсула бе зададен курс към някоя от многото звезди на съседната галактика. Щяха да се носят бавно десетки векове, но щяха да достигнат целта си.
     Последният човек оставяше надежда на Човека. Надежда, че някоя капсула ще бъде увлечена от гравитационното поле на планета и ще се приземи успешно. Надеждата тази планета да е годна за живот. Надежда двойката, отгледана от гените в капсулата да оцелее в непознатата среда, разчитайки на обучението и закрилата, предлагани от изкуствената родилна среда на капсулата, която се разпъваше в модул с размера на къща. Шанс едно на милион... Но по стените на кораба имаше над милион капсули.
     Но най-важна бе надеждата, че Човекът няма да повтори грешките си, че няма отново да изгради общество, в което доминира животинското в него, а любовта към живота е оставена на заден план. Колкото и внимателно да бяха подбрани обучаващите материали в капсулите, всичко зависеше от самия Човек.
     "Ако за Човека има надежда да се поправи, то Бог ще ни даде бъдеще", си помисли Последният човек. "Ако не, ще си останем в историята. Аз изпълних дълга си."
     Беше толкова уморен, че дори не усети взрива, който го уби. Просто изгасна.
     И тъй умря Последният човек. Така завърши и великият Лов. А дали Бог ще  даде втори шанс на творението си и какво ще направи Човека с този втори шанс само бъдещето ще покаже... След много, много еони може би ще има нови Адам и Ева. И може би, но само може би, те няма да повторят грешките на предшествениците си.