Елфически кръгове

     Кръгът се намираше посред големия град, но отдавна бе забравен. Беше прост кръг, грубо оформен от неиздялани камъни, едва на половината от човешки ръст. За известно време бе обявен за историческа забележителност и около него се бе образувал малък парк, но в днешни дни никой не се интересуваше от достиженията на миналото освен ако не са поне от ранга на Стоунхендж. Всеки можеше да сътвори такъв кръг, стига да имаше желанието. Разбира се, далеч по-интересен е въпросът защо, по дяволите, някой би си губил времето да прави каменен кръг.
     По стечение на някаква изумителна случайност – ако въобще беше случайност, а не съзнателен заговор, от четири страни към парка с кръга водеше система от малки, груби улички, които не прекъсваха силовите линии, течащи из града. Малко бяха незасегнатите земни силови линии, останали по света. Уличките около кръга обаче бяха малки, постоянно надупчени и по необяснима (поне за повечето хора) причина уличните лампи постоянно бяха повредени.
     Всъщност, от години никой не се мяркаше в парка освен някой случаен закъсал минувач. Никой човек, поне.
     Сега обаче една тъмна фигура е седнала на един съвсем обикновен, малко по-голям от обичайното камък, който нито оформя кръг, нито бе служил за олтар на неизвестна тъмна секта, нито бе паднал с рев от небесата. Беше обикновен камък, ако някой камък въобще може да бъде обикновен. Ако се вгледаме малко по-внимателно във фигурата, ще видим, че това е просто обикновен човек, но при хората такова нещо като "обикновен" наистина няма.
     Този конкретен човек се е загърнал в черно наметало, сякаш току-що купено от магазина, носи поизносени вълнени черни дрехи, изкаляни кафяви пътнически ботуши и точи дълъг стоманен меч. Мечът е истински обикновен, изключая факта, че епохата на мечовете отмина преди доста векове.
     Изпод черната качулка на човека се мярка съсредоточено, бледо лице, носещо отпечатъка на измъчена младост. Ледено сините му очи са необичайно хлътнали за възрастта, устните – необичайно тънки и сухо стиснати, гърбът – обичайно изправен, но не от силата на младостта, а от сковаността на гнева и гордостта.
     Сега мъжът се изправя и бавно пристъпя към кръга, като следи облачното нощно небе с едно око и безмълвната околност – с две уши. Челюстта му е гневно стегната, походката – напрегната и изчакваща. Силен северен вятър се извива (от север) и вее тъмните облаци (на юг).
     Мярка се единият край на пълната месечина и мъжът още повече се напряга, но го сепва тихо ръмжене. Той се озърта назад и от сенчестите храсти бавно пристъпя огромно черно куче с блеснали като фарове огнени очи. То сяда, риейки земята с дългите нокти на предните си лапи, а от зейналата му паст надолу се стичат лиги.
     Мъжът скръсти ръце и срещна погледа му спокойно:
     – Не ме е страх от теб. Не ще видиш гърба ми.
     Отговори му дълбоко ръмжене и звярът бавно пристъпи напред, но с лека неувереност в походката.
     – Ела, ако държиш. Не ще ме прогониш.
     Нечистата твар изви вой към луната и затича напред. Мъжът извади меча си и изрева сред бурята, която го връхлетя с наближаването на звяра.
     – Със стомана ще ги сразиш! – и хвана дръжката на меча с две ръце, очите му бяха лед. Точно пред него кучето се закова и надигна страшна прашна вихрушка към очите му. Мъжът извика гневно и примижа, но не свали меча си. Когато очите му се прочистиха, кучето го нямаше. Мъжът вдигна очи и видя тънката фигура едва на половината от човешки ръст, която се рееше полулегнала във въздуха над него. Съществото изглеждаше като човешки младеж в гиздави зелени дрехи, с дълго, аристократично лице, но изпод смешната му шапка стърчаха чифт издайнически остри уши. На кръста му висеше незапален фенер.
     – Храбър си, човече. Възхищавам ти се. Как те зоват?
     – Името си няма да ти кажа. Не съм глупак. А ти си Робин Гудфелоу.
     – Така ме зоват в последно време. – прозя се отегчено човечето – Но разбира се знаеш, че не това е истинското ми име.
     – Не. Това е името, което си пошепнал в ушите на човешките писатели.
     Човечето се закиска и се завъртя във въздуха.
     – Ами да! Не ми ли подхожда? Аз съм много добричък.^*
     – Според легендите си погубил десетки окъснели пътници с тоя твой фенер – кисело вметна мъжът – Със светлина си ги примамвал в места фатални.
     – Е, не съм казвал, че ме водят добряк в човешките среди – той се завъртя и се приближи до мъжа с лукав блясък в горско зелените си очи – А сега, пътниче, кажи ми, защо желаеш да преминеш в света на елфите? Ние не обичаме смъртни гости да ни навестяват без покана. Никак даже. Нима баба ти не ти е разправяла истории? Ех, съвременното поколение... Не се вслушвате в приказките.
     – О, вслушвам се аз. Може да се каже, че отделям голямо внимание на приказките. Особено в последно време.
     – И защо така, смъртни? О, нека сключим сделка! Кажи ми защо искаш да влезеш в нашия свят, а аз ще ти кажа нещо, което задължително трябва да знаеш за него.
     Мъжът го изгледа презрително, но все пак го удостои с отговор:
     – В тази нощ, преди пет години се разхождах с приятелката си в този квартал. Преди често бях минавал оттук и затова я преведох през този парк. Но случих пълнолуние. И видяхме танца на елфите...
     Робин Гудфелоу се разсмя.
     – Тя беше увлечена от този танц, – продължи мъжът – а гласовете на малкия народ шепнеха в ушите ни. Опитах се да я издърпам назад, но отникъде извряха хиляди пеперуди, които блестяха с ярки цветове и пееха с вълшебни гласове. Изпуснах ръката й. За последно я видях да пристъпя в кръга. После, признавам си, избягах позорно – тук от очите му се стекоха две сълзи – Но днес се върнах, за да изкупя греха си.
     – Пет години? – проточи човечето с присмех в гласа – Май не си бързал особено, а, човеко? Закъснял си, смъртни. Пет години са твърде много. Никога няма да я върнеш.
     – Знам повече за света ви, отколкото си мислиш – намръщи се мъжът – От пет години проучвам и се подготвям. Времето тук тече различно от времето там. За нея вероятно са изминали само няколко часа.
     – Вероятно – подсмихна се Робин.
     – А сега сделката. Какво ще ми кажеш за своя свят, което трябва да знам?
     – Не бива да ходиш там. – лениво рече човечето.
     – Ха! И аз разчитах на сделка с елф! Ти не ми каза нищо!
     – По-полезен съвет няма да получиш. Не можеш да победиш елфите в родния им свят. Тук имаш шанс, но стъпиш ли в кръга, си загубен.
     – Ще поема този риск.
     – Тогава помни следното: ако кралят ти обещае нещо или ти даде съвет, слушай с ума си – Робин Гудфелоу се приближи и изсъска – Не всичко е каквото изглежда.
     После се заиздига в небесата с весел смях:
     – Сбогом, смели и глупави човече. Едва ли ще се видим пак. Но ти не се бой! Ще напиша песен за теб и ще я пея, докато примамвам непредпазливи пешеходци към канала!
     Мъжът се загледа след него замислен, но когато се обърна, в движенията му нямаше колебание. Луната грееше ярка и лъчите й достигаха до кръга, влизайки в досег със земната сила и отваряйки портал. Стиснал оголен меч в ръка, мъжът пристъпи в кръга, шепнейки като молитва:
     – Със светото слово ще ги отблъснеш, с огън ще ги заслепиш, със стомана ще ги сразиш, с храброст ще ги прогониш.
     Стъпи в кръга и с втория си крак и в този миг светлината го заслепи. Усети как го подема могъщ вихър и го прониза студа на пространството между световете. Усети как някаква сила изтръгна меча от ръката му, а подковите разкъсаха колана му и останаха извън кръга. Отвори уста да изкрещи и това беше грешка, понеже пломбите му бяха изтръгнати с мек пукот.
     Беше минал само миг, но той залиташе разтърсен в един друг свят, в един друг пръстен. Пръстен, но не от камъни, а от гъби.
     "Защо?" зачуди се той и прескочи гъбата. "Защо гъби?"
     Това е един от въпросите за Всичко Останало, които нямат отговор.

     Мъжът залита, а земята под краката му е суха и корава. Вдига очи към небето, но небето го няма, има само безкрайна зеленина. Поглежда напред и чак тогава съзира небесния покров. Тук е нощ, но нощта е осветена от хиляди хвъркащи светлини. Чуват се музика и вълшебни гласове. Краката му треперят от усилие да не затанцуват. Над главата му грее кръглолика луна, но тя изглежда огромна и запълва половината небе. Светлината й е странна и магическа.

     Мъжът се огледа и впи смаян поглед в земята под краката си. Тъмна и корава... Трябваше му известно време да осъзнае, че е стъпил върху дървесна кора. Огледа се и видя и стъблото: далече и далече назад. А встрани: още и още клони, едва видими сред мъглите и пълни със светлинки, щъкащи по, над и между тях.
     "Елфи. Хиляди и хиляди..."
     "И Елица, някъде тук..."
     Тази мисъл го разбуди и той мрачно се надигна. Чул гласчета зад гърба си, той изненадан се обърна. По гъбите, които беше прескочил, се бяха покатерили множество малки човечета с щръкнали уши и се кискаха весело:
     – Човек, човек! – пееха те – От години не сме виждали човек!
     Той пристъпи към тях.
     – Здравейте. Дошъл съм да намеря Оберон.
     – Той говори! – засмяха се човечетата – Откога не сме говорили с човек. Но кой е Оберон?! Аз не знам за никакъв Оберон! А ти? А ти?
     И се кискаха по начин, показващ тяхното празноглавие и идиотизъм. Ядосан, мъжът се канеше да им обърне гръб, когато едно от човечетата разбута другите и се провикна:
     – Аз знам! Веднъж Втората нарече Първия с това име.
     – При Първия! При Първия! Да го заведем при Първия!
     – Къде мога да намеря Първия?
     – Можеш ли да летиш?
     – Не!
     "Глупаци..."
     – Ние също! Но не се безпокой! Всеки може да види Първия, дори да не е Благословен! Просто се завърти три пъти в кръг и после скочи!
     Мъжът беше подозрителен, но пред себе си нямаше много алтернативи, тъй че изпълни казаното. За своя изненада, когато подскочи, така и не се приземи отново, а просто потъна в кората на дървото. След това му остана само усещането за лепкавост и голяма скорост. По-късно той стигна до извода, че сигурно е бил изстрелян по някоя от артериите на дървото.
     Следващият му ясен спомен бе как кашля задъхан и бърше очите си от лепкавия дървесен сок. Когато вдигна очи, видя, че се намира точно до ствола на великото дърво, а пред него е зейнала огромна хралупа, чийто вход напомняше разтворена паст. Мъжът присви устни и бавно влезе в тронната зала на Оберон, крал на елфите.

     Десетки реещи се светлинки, прилични на огромни светулки осветяват ярко тъмната вътрешност на хралупата. Навсякъде е пълно с елфи, от всякакви форми и размери, от дребосъци, не по големи от кутрето на крака му, до стройни елфи с човешки ръст и приказни елфиди, сякаш излезли от песните. Носи се тиха музика и хиляди бръмчащи гласове, избухващи често във весел смях. Но на какво ли се смеят...

     Стъпките на мъжа отекнаха мрачно, когато той тръгна напред. Елфите се смееха и му махаха весело, но в смеха им имаше и изненада, предизвикана от мрачното му и жестоко лице.
     Дълго вървя, понеже дори и по човешки стандарти тронната зала бе огромна. Главата му се замая от песни и танци, от лукав шепот и изкусителни милувки, от миризми упойващи и гледки дивни. Но мисълта за Елица го дърпаше напред.
     Накрая стигна до двата трона, издигнати в сърцевината на дървото, а на тях седяха краля на елфите Оберон и кралицата му, феята Титания.
     Той впи поглед в тях, но не коленичи. Усети обаче изненада. Оберон бе висок и плещест, с космата глава, прилична на еленска, като това впечатление се подсилваше от чифт златни рога, стърчащи хоризонтално над дългите му уши. Титания бе висока и изящна, с тъмносиня, леко люспеста кожа и типичните щръкнали елфически уши. Красотата й го замая, но за друга жена си мислеше той.
     Мъжът обаче се чувстваше объркан. Бе сигурен, че е виждал същите образи на Оберон и Титания като много малък и то по телевизията! Как бе възможно това?
     – Всъщност, – отбеляза Оберон с дълбок и звучен глас – тук формата няма особено значение. Често си избираме образи от света на човеците, понеже те имат извънредно богато въображение.
     – А вие не притежавате въображение, нито пък имате душа.
     –Всъщност е по-скоро обратното – засмя се Титания с нежен, мелодичен глас, който му действаше упойващо.
     – Рядко ни идват гости от смъртния свят, особено толкова интригуващи. Кой си ти, човече? – запита кралят.
     – Просто човек. А теб те наричат Оберон.
     – В смъртния свят, да. Преди често излизах в горите ви, които бяха надарени с извънредна красота, преди да ги унищожите.
     – Наричат те и Елберих.
     – Още по-отдавна често изследвах широките зали под планините, които бяха пълни с много красоти. Но вие също го ги открихте и започнахте да ги рушите със свирепо настървение.
     – А тук те наричат Първия.
     Оберон се подсмихна:
     – Да, понеже аз бях първият елф, роден от магията.
     – А Титания е втората?
     Оберон нежно хвана ръката на своята кралица.
     – Титания е моя рожба, понеже като всяко живо същество и аз усетих самотата. Затова взех частица от себе си и й вдъхнах живот.
     – Ребро ли?
     – Бъркаш ме с друг. Аз не съм човек. Взех частица от душата си. Така че, както виждаш, долна клевета е да ни наричат "бездушните".
     – Твърдиш че имаш душа, но не го показваш. Ако имаш душа, ако имаш сърце, защо тогава позволи да отвлекат приятелката ми?
     Оберон повдигна вежди.
     – Често взимаме смъртни жени при нас, според древното споразумение. Рядко им липсва смъртният свят, а и те рядко лисват на някой там. Как се казва приятелката ти?
     – Елица! – изрева мъжът със страховит гняв – Дойдох, за да я върна обратно!
     – Боя се, че няма да ти позволя да сториш това. Помня момичето и то е омаяло един от нашите хора. Тя ще стане негова жена... Скоро. Освен това правото е на наша страна. Наши хора, браунита и къщници, са служили в дома на семейството й повече от един човешки живот. Живот за живот. Според древната сделка имаме правото да вземем дете от кръвта на рода й.
     – Несправедлива сделка, сключена от други хора.
     – Но все пак сделка. Не ще допусна да вземеш момичето.
     – Не съм ти искал позволението! – изсъска мъжът – Вие можете да бъдете победени!
     – С елементи, типични за човешкия свят, но не и за нашия – отегчено рече Оберон – Стомана обаче не можеш да внесеш тук, значи нямаш и оръжие. Ще установиш, че и огънят не гори тук.
     – В моя свят учените често са се чудили защо от металите хората първо са използвали медта и бронза, които се получават много по-трудно от желязото. Мисля, че това се дължи на вас, понеже вие сте имали голямо влияние тогава и не сте искали човекът да се въоръжи със стомана. Избрали сте медта и бронза, понеже сте ги познавали... И се оказах прав!
     И той се пресегна назад и измъкна изпод наметалото си къс бронзов меч, който беше купил от един музей на баснословна цена. Чуха се възклицания и много елфи се отдръпнаха, но Оберон не се впечатли.
     – Страх ни е от стоманата, но не и от това – вдигна ръка и множество малки човечета извряха от всички страни, стиснали малки лъкчета в стиснати юмручета. Малките им стрели имаха кремъчни върхове, като камъчетата, които мнозина намират в градините си – Стрелите са отровни. Бронзов меч не ще те спаси. Както ти отбеляза, ние познаваме бронза.
     – Той е просто острие – отбеляза мъжът – Стигнал съм и до друг извод. Щом хората могат да идват тук при все желязото в кръвта си, значи кръгът пропуска всичко под плътта. И пак съм прав! – замахна с меча към бедрото си и го заби дълбоко, улучвайки шева от скорошна хирургическа операция, извършена от близък негов приятел. Бликна кръв и на бедрото му зейна широка дупка. Бръкна в раната и измъкна... Кръст. Стоманен. Вдигна го високо и елфите отстъпиха с викове, изтървайки оръжията си.
     – Бог е с мен! – изрева мъжът.
     – Твоят Бог няма сила тук! – ревна Оберон и се изправи.
     – Където съм аз, той има сила! Къде е Елица?
     Оберон се намръщи и вдигна ръка към мъжа. Изви силен вятър и после... Кръстът в ръката му пламна. Оберон изруга, а мъжът се ухили победоносно.
     – Огън тук не гори... Но вече запален, дали няма да погълне хубавото ви дърво? Само аз мога да го изнеса оттук! Къде е Елица?
     Оберон уморен се отпусна в трона си:
     – Ако изнесеш огъня, можеш да вземеш и момичето, стига да пожелае. Никой няма да ти посегне, докато не напуснеш кралството. Това ти обещавам. Съгласен ли си?
     "Слушай с ума си" спомни си той съвета на Гудфелоу. Но трябваше да бърза. Кръстът изгаряше ръката му, а Елица беше близо. Разбира се, че ще тръгне с него!
     – Да! Имаш моето съгласие!
     Обърна се към масата-корен, към която му махна Оберон. И я видя, неговата Елица, хубава както в деня, когато я отвлякоха, с буйни черни къдрици и румени бузи. Тя се смееше на нещо, казано от елфа до нея и го погледна с отнесен поглед, когато спря пред нея.
     – Елица? Дойдох да те отведа.
     – Познаваме ли се?
     Той усети объркване.
     – Не ме ли помниш? Аз те обичах... Там, в Лондон, където двамата заедно ходихме да учим в университета...
     Тя го гледаше объркана.
     – Университет? Лондон? Не помня...
     – Аз съм, Крум! – извика той отчаян. В очите й блесна спомен.
     – Круме... Помня те! Но защо искаш да ме отведеш? Тук е толкова хубаво... Ела, седни до мен, ще те запозная с годеника си.
     – Не! – извика той през сълзи – Те са те омагьосали! Аз дойдох за теб, защо не ме дочака?
     – Аз исках... – каза тя с внезапна тревога и една сълза се изтърколи от окото й – Но когато той прошепна името ми сякаш... Чаках те, но сега съм щастлива.
     Името... Той я бе предал, когато каза на Оберон кого търси. В името на човека има голяма сила. Обърна се гневно към Оберон, който го гледаше с интерес.
     – Ти ме излъга! Аз не...
     – Не съм те излъгал. Обещах ти, че може да я отведеш, ако пожелае.
     – Тя е омагьосана! Не разсъждава трезво!
     – Виж, това не се споменава в сделката. Ще се отметнеш ли сега, пред очите на своя Бог?
     Крум разбра, че е надхитрен. Ако се отметнеше от думата си, щеше да загуби защитната сила на кръста.
     Обърна се отчаян към Елица. Тя му протегна един златен бокал, пълен с алено вино.
     – Ела, остани с мен, подкрепи се...
     Той подхвана бокала разколебан, но в ума му блеснаха два реда от една книга с легенди, която бе прочел:
     "Човек, приел храна или вино в света на елфите, не може да се върне обратно."
     Обърна се и захвърли бокала в подножието на трона.
     – Обещавам ти и друго – ще се върна, измамно копеле.
     Елфите го гледаха безмълвно как напуска. Кръстът изгаряше ръката му, но той не го изпусна, понеже така щеше да наруши дадената дума и нямаше да постигне нищо. Две крилати феи го подхванаха за раменете и го отнесоха до кръга от гъби.
     – Човеко, човеко! – разпискаха се малките човечета, щом го познаха, но той вдигна кръста пред очите им и те избягаха с писъци. Без да се озърне отново към приказната красота наоколо, той пристъпи в кръга.
     Отново го поде страховита сила и го запрати обратно в света на смъртните. Замаян, той се изтърколи извън кръга и кръстът изпадна от изгорената му ръка. Разтърсваше се от хлипове незнайно дълго време. После вдигна очи и видя пред себе си черно олигавено псе с огнени очи.
     – Робин? – запита Крум неуверено.
     – Не. Аз съм Баргест. Оберон ти обеща да напуснеш кралството на елфите безопасно... И ме прати тук да те посрещна подобаващо в кралството на смъртните.
     Крум се изправи с мъка. Останал без въоръжение, той вдигна ръцете си и му махна.
     – Ела ми.
     С рев псето скочи към гърдите му. Крум подхвана олигавената муцуна със здравата си ръка, а изгорената си ръка напъха в зейналата паст. Зарева от болка, когато псето я задъвка преди да успее да бръкне достатъчно навътре.
     – Човеко! – Крум вдигна очи и видя над себе си Робин Гудфелоу, стиснал обвитата с кожа ръкохватка на меча му.
     – Дръж! – и го хвърли. Крум го подхвана, пускайки звяра. Баргестът се помъчи да изплюе ръката му, а Крум вкара меча си през шията му и завъртя. Със задавен вой звярът отметна глава назад и пречупи китката му. Крум също изрева и за няколко минути загуби съзнание.
     Когато се събуди, чудовището го нямаше заедно с меча, останала бе само локва кръв и кръг опушена трева. Раните му също ги нямаше. Робин Гудфелоу седеше до него.
     – Защо ми помогна? Ти си син на Оберон!
     – И на човешка жена, за която не знам нищо. Така че принадлежа и на двата свята, и ни един няма власт над мен. Аз съм принцът на човешкото кралство. Но защо ти помогнах... Възхищавам ти се, човеко. Малцина имат смелостта да се опълчат на Краля на елфите.
     – Аз трябва да се върна – изстена Крум.
     – Трудно. Кръгът го няма. Баргестът се погрижи за това.
     И наистина, камъните от кръга бяха обърнати и поломени.
     – Оберон го затвори от другата страна.
     – Тогава ще намеря друг кръг.
     – Защо? За отмъщение?
     – За Елица.
     – Момичето никога няма да върнеш. В това съм сигурен. Тя е пила елфическо вино, а то, драги ми приятелю, е далеч по-добро от вашето. Можеш да отмъстиш... Но струва ли си да пропилееш живота си заради едната чест? Любимата форма на елфите е кръгът, понеже са вечни, но кръгът е и пръстен, който те оковава, понеже не можеш да се промениш. А животът на хората е начупена линия, с редуващи се падения и възходи. Продължи своята нагоре. Завърши образованието си. Намери си друго момиче. Изживей живота си и забрави за танца на елфите. Светът на хората те чака.
     – Аз... Ще си помисля – мъжът се изправи тромаво – Сбогом, Гудфелоу.
     – Сбогом, Круме.
     Мъжът го изгледа стреснат, но после се извърна, разтърси глава объркан и напусна парка, оглеждайки се недоумяващо.
     Робин Гудфелоу се изкиска и се издигна в небесата. Името на човека ти дава власт над него и за зло, и за добро. А той знаеше имената на доста хубави момичета. Много красиви чужденки учат в Лондон, но няма по-хубави от българките. Трябваше само да потърси подходящата за Крум.
     Реши ли един елф да ти помага, той никога не се отказва.
     А долу паркът остана пуст, огрян само от лунната светлина и изпълнен с блянове за елфи...