Откритието

    След взрива осъзнах, че стоя сред развалините и се опитвам да пресметна корен квадратен от произволни числа. Мобилната изследователска совалка беше разхерметизирана и през огромен отвор в обшивката виждах мръсно-розовото небе на BH 7. Бих могъл да изредя дълъг списък с характеристиките на планетата – нейните размери, тегло и плътност, климата, релефа и състава на атмосферата. Разполагах с тонове данни, получени от месеци на проучвания, но за първи път осъзнах, че те не могат да опишат пейзажа, разкрил се пред мен. Равнината беше безкрайна, покрита с ниски червени скали и дребен ръждив пясък, който се носеше на облаци от пустинния вятър. А над пустошта препичаше огромно горещо слънце, кърваво от дебелия слой прах в атмосферата.
    С усилие откъснах вниманието си от потресаващата картина и се вгледах в двамата мъже, които бавно се изправиха сред отломките. Осъзнах, че именно посетителите ми неволно са станали причина за аварията – на трийсет метра встрани димяха остатъците от звездолета им. По всяка вероятност от жегата двигателят беше прегрял и протекъл, а горивото беше взаимодействало с опасните изпарения от скалните пукнатини. Нямаше как да знаят за геоложките особености на това място. А вече беше твърде късно да ги предупреждавам.
    – Добре ли си, Дик? – попита по-едрият от двамата – висок, брадат мъж с светли очи и сериозно изражение.
    – Не знам, Майк, нещо не е наред! – Дик - дребен, рус човек, се оглеждаше притеснено. – Уредите показват страхотно ниво на радиация… Дори така, както сме със скафандрите, вероятно количеството е смъртоносно!
    – Глупости! – отвърна спътникът му, като разсеяно погледна датчика на ръката си. – След такъв взрив е естествено да има колебания в уредите… Лошата новина е, че цялата техника отиде по дяволите. Кислородът ни няма да стигне за дълго. Трябва да се върнем в базата колкото се може по-скоро. Пеша…
    Майк енергично се вмъкна в остатъците от совалката и отмести няколко парчета от обшивката, паднали върху мен. Гледаше ме загрижено и мрачно поклати глава. След няколко минутно колебание внимателно ме взе на ръце и ме повдигна. Изнесе ме навън, където приятелят му се суетеше отчаяно. На въпросителния поглед отговори уверено и категорично:
    – Хайде да вървим!… Извадихме лош късмет. Ще трябва да го носим… Но ще се справим… Хайде, трябва да тръгнем веднага!
    Не мисля, че тялото ми тежи толкова много, но веднага си дадох сметка, че присъствието ми ще бъде още една огромна трудност. Прашната червена равнина започна да изглежда още по-безкрайна.

    Изминаха часове. Разполагахме с ограничено време. С настъпването на нощта температурата щеше рязко да спадне с 70-80°С, а с нея и всички шансове за оцеляване. Двамата изследователи вървяха мълчаливо. Аз също не смеех да се обадя. На няколко пъти Майк се довери на навигаторските ми способности, за да коригира маршрута, но нищо повече. През по-голямата част от времето ме носеше той. Само два пъти Дик ме пое за по двайсетина минути, но през цялото време се задъхваше и се спираше да си почива. Гледаше ме враждебно, но за негова чест не посмя да предложи да ме изоставят насред пустошта. Можеха да кажат в базата, че съм бил фатално затрупан сред развалините – никой не би се усъмнил в думите им. Все пак не го направиха и си дадох сметка, че са свестни момчета.
     Майк държеше на задачата си, да събере данни от совалката и без колебание ме спаси, след като мисията се обърка. Дик едва ли се интересуваше от работата си и беше уплашен до смърт, но се опитваше да се държи и скоро също ми стана симпатичен. Не мога да чета мисли, но не ми беше трудно да отгатна неговите. Хората търсеха разумен живот от десетилетия и осъществяването на контакт с друга цивилизация беше една от заветните мечти на цялото човечество. С колонизирането на непознати планети, шансовете нараснаха, но все още бяхме все така далече от срещата. Една от най-вълнуващите загадки – тази на чуждия разум – оставаше неразрешена. И ето че се лутахме без посока на стотици светлинни години от Земята. Сондирахме пусти негостоприемни планети напълно самоцелно, търсейки нещо, което беше другаде.

    Бях се унесъл в тежки мисли и гласът на Дик ме стресна.
    – Не мога повече да поддържам това темпо, Майк! Трябва да спрем.
    – Добре – въздъхна другарят му и внимателно ме остави на нажежения пясък.
    – Няма да успеем – въздъхна русият мъж, като седна на един камък. – Беше лудост да тръгваме в най-горещите часове на деня през тази напечена от слънцето местност. Трябваше да съобразим, че техниката няма да издържи…
    – Престани! – тихо, но решително каза Майк.
    Спътникът ни обаче продължи в същия стил:
    – Ти си ръководител на тази мисия, ти трябваше да се съобразиш с условията! Изобщо не ми пука, че взривихме звездолет и изследователска совалка за милиони долари, но сега ще умрем по този нелеп начин… На тази проклета планета сме от осем месеца и грешката ти беше абсурдна…
    – Ще си затвориш ли устата най-сетне! – изкрещя Майк и стана, заплашително стиснал юмруци. – Сам каза, че аз съм ръководителят, така че ще ми се подчиняваш и ще престанеш да мрънкаш! Ако имаш някакви възражения към действията ми, може да се оплачеш в базата, като се приберем…
    – Ако се приберем! – натърти Дик язвително. – В което много сериозно се съмнявам…
    – Аз ще се върна в базата, но ако не млъкнеш, не гарантирам какво ще ти се случи на тебе! – извика Майк и яростно пристъпи напред.
    Докато слушах спора им, надеждата започна да ме напуска. Почувствах се виновен. Искаше ми се да се намеся и да им кажа да престанат. Да ги уверя, че всичко ще бъде наред и все пак, въпреки премеждията, ще се справим. Да им напомня, че вече преживяхме заедно една катастрофа, че сега сме братя и трябва да се грижим един за друг. Все пак реших, че моментът не е подходящ да се обаждам. Оставаше ми единствено да се моля да не се сбият. За да се абстрахирам от ставащото, започнах да пресмятам корен квадратен от произволни числа. Съзнанието ми беше твърде затормозено от жегата и не можех да намеря верните отговори.
    Няколко минути по-късно Майк разбра, че е най-добре да не спори с Дик, и демонстративно му обърна гръб. Приближи се към мен и застана така, че да ми прави сянка с тялото си – единствената сянка на стотици километри наоколо. Температурата на въздуха остана все така непоносима, но скоро усетих, че се чувствам по-добре. Гледах го с благодарност, а той безстрастно се взираше в хоризонта, където зад розова пелена се криеше базата.

     Огромното огнено слънце вече залязва. През последния час температурите паднаха до -20°С и става все по-студено. Дик и Майк стоят сред облак керемиден прах и си почиват преди последния преход. Остават само две мили до целта. Те ще стигнат навреме, но аз нямам повече сили. Усещам как се обърквам и мислите ми гаснат.
     Какво точно се случи след взрива? Твърде сложно е, за да си го обясня, но знам, че беше уникално. Аз се промених – част от двамата изследователи сякаш премина в мен. Не посмях да им кажа. Исках да съм сигурен, че ще успеем да се измъкнем благополучно. Моментът не беше подходящ и все още не е. Те не знаят, че вече сме трима. В базата ще има много да си говорим…
     – Хей, Майк! – Дик се навежда над мен и ме оглежда критично. – Батериите на компютъра съвсем се изтощиха, скоро ще се изключи…
     – Няма нищо! – отвръща приятелят му уверено. – Събраната информация от сондажите е съхранена в паметта. Ще го презаредим и нищо няма да се загуби.
     Той е прав. Всичко се пази. Сега само ще заспя, а по-късно ще си спомням това пътуване през пустинята като кошмар. А те ще разберат, че са направили най-голямото откритие в историята на човечеството. Чужд разум…
     Сега не мога да разсъждавам повече. Светът се размива. Преди да загубя съзнание, отново започвам да пресмятам корен квадратен. Това ме успокоява…