Преди това обаче е време за един кратък увод, посветен на режисьора на филма Орсън Уелс, една от безспорните легенди в историята на киното. Той е дете чудо, изявява се на сцената и по радиото от много ранна възраст, а през 1937 г, когато е само на 22 години, създава и оглавява своя собствена театрална трупа – The Mercury Theathre. Успехите в театъра водят до оферти от радиото, за което Уелс през 1938 г. осъществява заедно с останалите участници в Mercury Theathre може би най-известната радиодраматизация в историята – адаптацията на Война на световете. Както вероятно знаете, тя е толкова убедителна и въздействаща, че води до масова паника и психоза сред слушателите и донася огромна известност за създателя си. Това, съчетано с продължаващите успехи на Mercury Theathre на театралната сцена и в радиоизлъчванията, убеждава шефа на холивудското студио RKO да предложи на Уелс безпрецедентен договор за направата на два филма с гарантирана пълна творческа свобода за него във всяко едно отношение. По това време Орсън е едва на 24 и няма нито един филм зад гърба си, освен един осем-минутен късометражен, заснет преди шест години. Решението на шефа на RKO да предложи гореспоменатия договор на Уелс е още по-впечатляващо с оглед на това, че е взето по времето, когато Холивуд е абсолютно доминиран от студийната система. Тя никога не позволява на режисьорите пълен контрол върху финалния вид на творбата им и властта на продуцентите и шефовете на студията да се намесват в работата на режисьора е максимална. Разбира се, Орсън Уелс приема този уникален шанс и скоро започва работа над филма, който ще направи името му безсмъртно. Жалко е обаче, че в следствие на скандала около Гражданинът Кейн (за който ще стане въпрос по-нататък) и нежеланието на Уелс в следващите години да се подчинява на холивудските продуценти и шефове на студия (които никога повече не му дават същата свобода на действие), той до края на живота на живота си среща огромни трудности да финансира проектите си и да разгърне докрай безспорно големия си талант. 
След този увод, е време все пак да обърнем внимание на основния обект на настоящия материал.Гражданинът Кейн, колкото и шокиращо да звучи, е историята на Чарлс Фостър Кейн – милионер, вестникарски магнат, идол на тълпата, ексцентрик с невероятно умение да насочва общественото мнение в желаната от него насока. Особеното в случая е начинът на представяне на живота му. Филмът започва със смъртта на Кейн, който изрича с последния си дъх думата Rosebud. Заинтригувани от това, журналистите от някакъв вестник започват разследване, целящо да разбере какво означава тази дума за Кейн, и за целта разпитват всичките му приятели и роднини, до които успяват да се доберат. От техните разкази, показани като поредица от flashbacks от няколко различни гледни точки, постепенно добиваме представа що за човек е бил той. Или по-скоро по какъв начин са го виждали неговите близки.
Най-безспорното нещо относно Гражданинът Кейн е, че той е революция в киното за времето си. Той е иновативен и различен в почти всички аспекти, но може би най-големите новости са във визуално отношение. Уелс и неговият оператор Грег Толанд създават филм, радикално различен от дотогавашните конвенции за визия в киното. На първо място, тук камерата, нейното движение и позиции, имат много по-видима роля от традицията дотогава. Тя снима под ъгли и от места, които са очевидно неестествени и невъзможни за един евентуален невидим наблюдател на действието. Тя минава през прозорци, през мебели, на моменти обективът бива поставен на нивото на самия под и оттам се заснемат лицата на актьорите. Другата основна визуална новост е използването в почти всяка сцена на т.нар дълбок фокус – техника за снимане, която позволява всички предмети между камерата и последния по отдалеченост обект да се виждат с пределна яснота. Тази техника е използвана и преди Гражданинът Кейн, примерно в Правилата на играта, но Толанд и Уелс са тези, които я усъвършенстват и популяризират. В резултат от тези нововъдения и нестандартния режисьорски стил на Уелс, филмът изглежда много различно от стандарта за времето си. Той е много по-раздвижен визуално, по-динамичен, по-малко театрален като усещане от типичното за ранните години на звуковото кино. За съвременния зрител той изглежда много по-модерен и по-близък до нашите представи за впечатляваща визия.
Другото основно нововъведение в Гражданинът Кейн e в начина, по който е разказана историята. Както вече беше споменато, използвани са множество flashbacks, няколко разказвача, през чиито очи е представено какво се случва. Историята на Чарлс Фостър Кейн не се развива в строг хронологичен ред, а е разбъркана във времето в зависимост от човека, който разказва съответния епизод от живота му, от това докъде е стигнало журналистическото разследване и какви въпроси биват задавани и т.н. Всеки от разказвачите припомня събитията от живота през своята гледна точка и акцентира на различни неща, те до голяма степен виждат Кейн по различен начин, а и остава отворен въпросът доколко може да им се вярва. Въобще наративната структура е много сложна и оплетена, и коренно различна от стандарта дотогава.По тази тема може да се пише още много – освен споменатите досега, иновациите в Гражданинът Кейн биват дори в области като използването на грима и представянето на началните и финалните надписи. Основният въпрос обаче от днешна гледна точка, когато нововъведенията в езика на киното, използвани тук, са станали до голяма степен нещо обичайно, е дали ако оставим тях настрана, той е такъв шедьовър, какъвто репутацията му предполага? Или е поредния пример за филм, канонизиран не заради собствените му качества, а заради революционната си роля в киноисторията? Бих казал, че истината е, както обикновено, някъде по средата.
Чисто визуално дори и 65 години след създаването си Гражданинът Кейн изглежда изключително впечатляващо. Композицията на кадрите, осветлението, монтажа – всичко е безупречно във всеки един момент и създава атмосфера, с която много малко други филми могат да се похвалят. Важно е и това, че в повечето случаи това визуално съвършенство не е самоцелно, а служи да подчертае идеите или да допринесе за историята. Най-запомнящите се като визия сцени и кадри почти винаги имат и някакъв символизъм зад тях. Има обаче няколко момента, в които не можах да се отърся от чувството, че Уелс е решил да заснеме сцената по възможно най-сложния и нетрадиционен начин просто за да покаже, че го може, когато по-просто и традиционно решение би било също толкова ефективно, а може би и повече. Един вид да се изфука, грубо казано. Това, разбира се, е строго субективно мнение, пък и няма нищо чак толкова лошо в подобен стремеж. Като цяло визията получава отлична оценка.
Като сюжет обаче имам някои леки забележки, макар в по-голямата си част въпросният да е интересен и представен по нетрадиционен и интригуващ начин (нееднократно споменатите разкази на приятелите на главния герой, осъществени като серия от flashbacks). Той проследява детството на Кейн, възходът му към върха на вестникарския бизнес и установяването му като най-влиятелния манипулатор на обществените нагласи в САЩ, неговият първи брак, предизборната му кампания за кмет на Ню Йорк, срещата му със Сюзън Александър, певицата, която става втората му съпруга и заради която построява оперна зала в Чикаго... и т.н. Няма да ви спойлвам всичко, естествено, просто ще кажа, че са ми много странни често срещаните критики от зрители, че филмът бил много скучен и нищо не се случвало, защото това определено е много далеч от истината. Проблемът обаче е, че в последните 20-30 минути, в които виждаме Кейн вече доста по-възрастен, сюжетът и развитието на главния герой някак губят устрем. Самият завършек на филма в последните 2-3 минути е отличен, но това само донякъде компенсира горния недостатък.Гражданинът Кейн е фокусиран почти изцяло върху личността и характера на Чарлс Кейн и неговото развитие като герой. Доколко успява в това е спорен въпрос. На първо гледане Кейн ми се видя малко клиширан и лишен от дълбочина, но при следващите две видях доста нови неща в него. И все пак, имайки предвид, че практически целият филм е посветен на изграждането на образа на един герой, бих казал, че дълбочината е недостатъчна. Той до голяма степен остава до края твърде схематичният мултимилионер с огромен успех в професионалния живот, който по някое време осъзнава, че парите и успешната кариера не са всичко.
По отношение на актьорската игра Гражданинът Кейн e неравномерен. Средното ниво е високо, като Орсън Уелс изпълнява главната роля и се справя много добре. Типичните за него като актьор изключително екранно присъствие и харизма плюс larger than life маниери на поведение пасват перфектно на образа на Кейн, идола на тълпата и очароващ всичките си познати милионер. Проблемът за Уелс идва към края, когато той трябва да пресъздава Кейн на около 60 годишна възраст, загубил амбициите си, повечето от чара и обаянието си. В тази задача той се справя нелошо, но смятам, че щеше да е по-добра идея ролята в тази част от
филма да беше изиграна от друг актьор, на по-подходяща възраст и с по-подходящ темперамент за нея. Може пък проблемът да е в грима и перуката, които Уелс използва в тези сцени, които бяхa твърде очевидни и разсейващи. Джоузеф Котън, в ролята на най-близкия приятел на Кейн, като цяло е най-добре представилият се актьор и е на висота през цялото време, дори и в моментите, когато трябва да изиграе своя герой на вече преклонна възраст. Основният проблем в каста е Дороти Комингор, която пресъздава образа на Сюзън Александър, втората съпруга на Кейн. Тя определено преиграва в голяма част от сцените си, а и по никакъв начин не излъчва чара и обаянието, който се предполага да има нейната героиня, за да заплени Чарли Кейн.Като идеи, колкото и еретично да прозвучи за 95% от професионалните филмови критици, не бях особено впечатлен. В края в прав текст един от героите ни казва основното послание на творбата – а именно как няма дума, която може да опише изцяло живота на определен човек. Както и да го погледнем, това не е кой знае колко дълбокомислено разкритие, а и нямаше нужда да бъде поднесено наготово при положение, че дотогавашното развитие на филма демонстрира тази идея съвсем ясно и убедително. Другата основна теза – че парите не носят щастие сами по себе си и богатите също могат да се чувстват самотни и нещастни – макар и добре реализирана, също не блести с оригиналност и особено задълбочено представяне. Леко дразнещо е, че голяма част от символизма е от твърде очевидния тип – типичен пример е самото начало, при което първо ни е показан огромния знак No Trespassing на вратата на имението на Кейн, след това камерата минава през този знак и виждаме самия Кейн преди смъртта му. Някак твърде явно е, че идеята на тази сцена е да се символизира как Кейн държи всички околни на разстояние и не може да се довери напълно на никого.
Време е за поредното леко лирично отклонение, свързано със съдбата на филма след заснемането му и как се е сдобил с настоящия си статус на свещена крава за критиците. Нещо, което не споменах досега е, че сценарият на Гражданинът Кейн и главния герой в него са до голяма степен базирани на живота и личността на Уилям Рандолф Хърст, медиен магнат от тази епоха. Това става известно на самия Хърст малко преди завършването на творбата и понеже начинът, по който е представен Кейн в нея, далеч не е ласкателен, той побеснява и се опитва с всички възможни средства да спре пускането на Гражданинът Кейн по кината,
като за целта предлага огромни суми на шефовете на RKO. Когато това не помага, той забранява на своите вестници да ревюират или дори споменават филма. Това е една от причините, но далеч не единствената, поради която Гражданинът Кейн минава сравнително незабелязано по американските кина при своята първа поява. Просто той е твърде различен от всички останали творби по кината по това време. Пътят му към филмовото безсмъртие всъщност започва в Европа през 1946, където е посрещнат много по-ентусиазирано, особено от критиците. В САЩ той започва да събира отново популярност сред публиката и познавачите чак в края на 50-те години, когато отново е пуснат по кината. Оттогава обаче той е, както споменах, безспорно филмът с най-висока репутация сред професионалистите в бранша, били те критици или режисьори. До голяма степен смятам, че това се дължи не само на качествата му, но и на два други ключови фактора. Първо, това са множеството нововъведения, които са се появили за първи път или са били популяризирани от него. Второ, историята с Хърст и опитите му да спре пускането на творбата, както и първоначалния му неуспех в САЩ. Забелязал съм, че критиците много си падат по филми (както и други видове творби на изкуството), които са били неразбрани, преследвани или дори забранявани при първата си поява. Един вид компенсация за предишни грешки. Аз поне много се съмнявам, че ако Гражданинът Кейн се беше появил през 1961 година примерно, без да има толкова спорове около него, без скандалната известност, дължаща се на намесата на Хърст, и без да е пионер в използването на толкова много филмови техники, той щеше да е дори в топ 10 на повечето класации за най-добър филм в историята. Със сигурност нямаше да доминира толкова убедително в тях. Разгледан по компоненти, Гражданинът Кейн изглежда впечатляващ, въпреки някои леки забележки, споменати досега. Но някак цялостното чувство поне за мен е за една много качествена творба, на която й липсва онова неуловимо нещо, което издига един филм от много качествен в шедьовър. Има достатъчно добри неща, заради които си струва да се гледа няколко пъти, и притежава приятното качество да става все по-добър и да разкрива на зрителя все нови неща при всяко гледане. Но не е от тези произведения, които те грабват от самото начало и въздействието от които те държи дни наред. Разбира се, струва си гледането, и ако се абстрахира човек от очакването да види нещо невероятно гениално, почти сигурно ще му хареса много.