Напоследък ме избива да пиша хайку в това списание. Не е за друго, а е от нарцисизъм. За това пък смея отговорно да твърдя, че жанрът, който представяме в настоящето издание на рубриката, е просто създаден да бъде описан с някое хайку, макар и да е точно обратното на чувството, с което хайку някога е било създадено.
     И така..

Танц на неврони в нощта
Изгнихме сами
За да полетим

     Благодаря, няма нужда от аплодисментите. Да ви представя черното виртуално лице на киберпънка – Невромантик – и неговия творец Уилям Гибсън.

Моридин

Роланд

     Изправен съм пред доста несвойствената за мен ситуация, в която една книга зверски ме е впечатлила, а изобщо не знам дали мога да обясня защо. Доста тъпо.
     Да видим.
     Не мисля, че е уместно точно в това списание да обяснявам кой е Уилям Гибсън, най-малкото ако не знаете, по-добре си трайте, за да не ви се смеят. Че младежът е по-ключова и титанична фигура в киберпънка, отколкото е дядя ви Толкин във фентъзито, е неоспорим факт, но йорс трули трябва с известно неудобство да признае, че никога досега не се бе запознавал с творчеството му. Не знам, по неясни причини киберпънкът зверски ме блазни като атмосфера и усещане, страшно ме кефи в игри и филми, но ми е много... неатрактивен в литературата. Дойде обаче време за поправяне на подобни неприлични пропуски и останах наистина стреснат.
     Познато ви е, предполагам, това странно усещане – години наред сте имали досег с имитациите на нещо – във всякакви жанрове и изкуства – и изведнъж стигате до оригинала. И си давате сметка колко смазващо много повече има в него. Не просто като количество или качество, но и като палитра от средства, идеи и отсенки. Моята лична представа за Гибсън и Невромантик бе нещо в стил "летене из виртуални магистрали, единички и нули ала Матрицата и много корпоративен шпионаж". Еми да, ама Рольо е гледал явно твърде много евтино кино, защото книгата е толкова повече, че ме е срам колко заблуден съм бил.
     Запознава ни с кибер-жокея Кейс, който е бил един от най-добрите, преди да направи фаталната грешка да се опита да краде от работодателите си. Една доза забранен руски токсин по-късно нервните окончания, нужни му за влизане в киберпространството, са увредени завинаги. Или поне той така си мисли, защото докато се опитва да накара опасните улици на японския град Чиба да му спестят усилията по самоубийството, е открит от смъртоносна мадама на име Моли, чийто работодател Армитаж иска да го наеме за една изключително опасна задача. И нещо повече – той може да върне на Кейс изгубената способност да влиза в киберпространството, а с него и смисъла на съществуването му.
     Началото е поставено – интриги, шпионаж, прецакване и свръхдоза ИИ се надпреварват до самия финал, но де факто Невромантик се отнася по доста симпатично незаинтересован начин към сюжета си. Книгата е много повече атмосфера, отколкото история, и не бих казал, че е особено зарибяваща. Всъщност на места четенето изисква усилия, но същевременно се отплаща. Тук се поставя началото на киберпънк-културата такава, каквато я познаваме днес, а твърде малко заглавия могат да се похвалят с подобно нещо. Колосални мегакорпорации над закона? Идват от Невромантик. Киберпространството като реално място, съставено от блестящи абстракции, съвсем бегло наподобяващи и скициращи реалността? Идва от Невромантик. Целият този микс от упадъчност, потъпкване на човешките права и много наркотици? Идва от... схващате накъде бия.
     Това е книга-събитие и Бога ми, има защо.
     Историята, както казах, не е някаква супер важна част от романа и на доста места е неясна и мъглява, но въпреки това е качествен и интелигентен шпионски трилър. Зад нея блестят идеите, дали тласък на жанра за десетилетия напред. Самата концепция за киберпространството е нещо наистина зверски иновативно, ако вземем предвид, че Невромантик е писана през 1984 г. За мен, като пълен лаик в компютърните технологии, книгата звучи достоверно, да не говорим, че техническата и "виртуалната" й части са доста периферни и очевидно изобщо не са фокус на вниманието на Гибсън. Представата му за ИИ също е страхотна, както и визията за упадъчното бъдеще след стотина-двеста години.
     Което ни води към атмосферата, която е смазваща. Всичко в Невромантик е мръсно, евтино и синтетично. Бедните са по-бедни, богатите – по-богати. Престъпниците са по-могъщи, властта – по-безскрупулна и нехуманна, наркотиците – по-достъпни. Мракът на човешкия атавизъм се преплита със сянката на безчувствената технология и животът е сив, дъждовен и ненужен.
     Невромантик е много повече от киберпънк именно заради този нео-готически свят, който създава, тази студена и безсмислена реалност, в която парите движат всичко, а вече няма нищо за движене. Най-впечатляващи обаче са наблюденията на Гибсън над психиката на приказно богатите архитекти на това бъдеще. Всемогъщият търговски клан Тесие-Ашпул например, живеещ в орбита около планетата, в построената от тях Свободна станция и гротескната вила "Блуждаещ лъч". Клаустрофобичната безцелна параноя на тези хора, родила гротескния сюреализъм на обиталището им, е предадена по толкова смазващ начин, на места дори само с думи (нещо, което при всеки друг автор би било мазен инфо-дъмп, ала тук е съвсем на място), че изтръпнах, докато четях.
     А какво е Невромантик? Ами това е смъртта и хората в нея. Романтик и цял свят. Сънят на една жена с визия за бъдещето. И други неща.
     Книгата е задължителна. Независимо дали от интерес към киберпънка, или просто за да е пълноценна общата ви фантастична култура. В нея има какво да се прочете, има над какво да се мисли и най-вече, има един студен пластмасов свят на бедност, наркотици и смърт, който чака да се потопите в него и да излезете променени...


Моридин

     Може би е смешно за истинските фенове, но досегът ми с киберпънка навремето се заключаваше в няколко книги-игри и един роман по една от тях. Богдан Русев, Алекс Султанов (тогава Робърт Блонд & Ейдриън Уейн) и Елена Павлова (тогава Върджил Дриймънд) няма да срещнете сред световните големи имена в жанра. Но те създадоха първата му визия за мен. И бяга големи. Всъщност бях запленен. Номад на Елена Павлова (светът, не романа) продължава да бъде за мен един истински полет на въображението, макар по-голямата част от него да бе оставена на читателите.
     Представете си свят, в който човечеството е затънало в руините на собствената си разруха. Този свят се владее от някакви огромни корпорации, от кулминацията на всички икономически процеси. Никой никога не е бил част от тях и никой не знае какво става там. Тях просто ги има и имат много пари. Всички останали живеят в дупки. В огромни клоаки, канали, прокарани през гниещите трупове на някогашните мегаполиси. Няма природа. Има пустош. Но на никого не му пука.
     Дотук имаме типичен пост-апокалиптик. Всъщност Номад си беше точно това, ала аз не знаех. В пост-апокалиптика технологиите са унищожени и забравени и зарити и смачкани някъде из пустошта и развалата, а хората използват някакви останки от тях. В пост-апокалиптика няма компютри, или ако има, те са скрити в тайни бункери.
     В киберпънка компютрите са начин на живот.
     Надстрояваме малко пост-апокалиптика. Заменяме голямата катастрофа с простото и логично развитие на нашата раса. В киберпънка човечеството е заключено в някакъв наркотичен танц, в трескав хаос от светлини и звуци, които пронизват пластмасовия боклук и металните отпадъци.
     В киберпънка корпорациите биват пробивани от виртуални крадци. От ловки сърфисти, яхнали поток електрони. От жакнати. Хакери. Хората, които живеят в мрежата. Мрежата в това време не е текст и картинки. Мрежата е място със свой дух и свой облик. Дълбината, ако щете. Вирусите не са код, а са големи неонови пипала. Защитите не са светещи иконки. Те са огромни геометрични тела, изпълващи това ново човешко Вирту.
     Киберпънкът е посвоему красив. Красотата му не е в истинския свят. Но я има. Красив е.

     Сега вземете всичко това и го смесете с философията, която би имал този свят от някога в бъдещето. Опитайте се да си я представите. Не е много лесно, трябва да си изградите усещането. Не се тормозете. Невромантик ще ви го даде. Ще ви обгърне в атмосферата си. You're really gonna fucking want to breathe smoke.

     Не знам как точно е успял да го постигне, но шапка свалям на Гибсън, за това, което е сътворил от Невромантик. Усещането от тази книга е като от танц насред сънища. Никога не съм танцувал насред сънища, или поне не си спомням, но усещането би било такова. Всичко в романа е на мястото си. Той е точно толкова неразбираем, колкото трябва – достатъчно, че да мислите, но не прекалено – не толкова, че да ви откаже от себе си. Атмосферното му въздействие е неописуемо. Особено ако не си се сблъсквал с нещо подобно досега. Романът е посвоему сериозен и много смислен. Но не ви задължава да мислите. Екшън има повече от необходимото. Свеж жаргон, герой-самоубиец. Почти всичко в книгата са някакви алегории, изкривени през видяното от Кейс – жокей в Мрежата, един от онези хакери, за които вече говорихме. Всички случки и герои са като някакъв мираж, от който той се опитва да извлече нещо смислено, да разбере какво се случва. И все пак не са мираж, те са истински, част от мащабен и сложен план на едно същество, създадено от електронни импулси, да намери себе си.
     Не знам кой би могъл да намери кусур на целия пъзел от гениално сглобени елементи, който е Невромантик. Личното ми мнение е, че такава книга се пише само веднъж.

     Осъзнавам, че всъщност ми е трудно да направя от този материал консистентно убедително резюме на качествата на романа. Ще се опитам да го сторя в следващите няколко последни изречения. В книгата има симпатичен главен герой – интроспективен смотльо – идеален за подобен тип романи. Тя е родоначалник на всички онези измислени псевдо-компютърни геометрични хакерски набези, само дето тук те изглеждат на място. Осмислени. Невромантик пулсира със свой собствен ритъм и макар трудно да се свиква с него, гарантирам, че накрая ще ви увлече. Сблъсъкът с грозното, с черното, с гнилото и прашното не би могъл да не раздвижи нещо у вас. Прозренията за съдбата на Тесие-Ашпул, за стремленията на Ледомлък и за невъобразимата всеобхватност на Невромантик ще ви накарат да се замислите сериозно.
     За момент просто ще заживеете в онзи свят, който спокойно би могъл да бъде нашия собствен свят в не толкова далечното бъдеще. Не се страхувайте, направете го. Ще ви бъде от полза, когато всичко се срине :)