Ракка сънува как се носи в небето и пада, а след това се събужда в странен пашкул. От пашкула я изваждат хора, които скоро стават новото й семейство, тъй като Ракка не помни нищо за себе си. Всъщност не помни дори името си и затова е наречена Ракка (Падаща) по единственото нещо, което помни – съня си. И това щеше да е доста притеснително, ако и всички останали не са дошли там по този начин – в пашкули и без никакви спомени. Всеки е получил името си от съня, който е сънувал, преди да се "роди" в пашкула. Всъщност те не са точно хора, те са хайбане – малко след появяването им на всеки са израснали крила и му е даден ореол. Между другото, в началото ореолите малко се кривят насам-натам, но после се оправят. Трябва само да им свикнеш. Градът, в който живеят, е обграден от висока непристъпна стена, но никой не говори и като че ли дори не се интересува какво има отвъд. Хората в града са свикнали с хайбане, както и хайбане с тях, а странното раждане, крилата и ореолите са просто даденост. Това е светът, в който Ракка трябва да живее отсега нататък и тя наистина полага усилия. Първите няколко епизода са отделени най-вече за запознаване със самия свят, в който се
развива действието. През погледа на неразбиращата и объркана Ракка бавно се изгражда една действителност, която на пръв поглед е напълно тривиална, всичко в нея си е едно такова нормално и ежедневно, само дето има някакви псевдоангели, нали, но и те всъщност са си съвсем нормални. Но това е само на пръв поглед. А когато се заглежда по-внимателно, Ракка открива, че не го разбира този свят. Не разбира защо тя е там, защо останалите са там, нито къде е това е там. В интерес на истината по някое време в средата действието става много разтеглено и сякаш основната линия остава на втори план. Това беше моментът, в който се изкуших да не догледам сериала, защото имах чувството, че върви съвсем неориентирано и сякаш без самите сценаристи да знаят какво искат да кажат. Само че истината е, че всички истории си имат обяснение, дори и то да не е очевидно веднага. В последните два епизода историята внезапно се забързва и събитията се завъртат около Реки – най-близката приятелка на Ракка, която е до нея и се е грижила за нея от самото й "раждане". И макар и да не е типично героите да променят степента си на важност така (защото за мен главната героиня в последните два епизода е Реки, а не Ракка), това развитие на историята беше само в плюс.
Атмосферата на филма е уникална. От една страна градът, в който се развива действието прилича на идилично провинциално френско градче. Хайбане пък, откъдето и да се погледнат, са си чисти ангели. Е, имат твърде малки криле, за да летят, но иначе няма чак такава разлика. Но това не бива да ви заблуди, че във филма има намесени препратки към християнството. Тоест, и да има, то е по-скоро случайно, между всички други. Има вплетени типично японски елементи и имена, а свещенослужителите са сюреалистично езически. Витае и едно странно чувство за безвремие, доколкото просто не можеш да кажеш по кое време се случват събитията. Макар да има ток и някои съвременни технологични достижения (като мотоциклети например), няма някаква особено развита технология. Редуват се безметежни сцени, излъчващи идилия и щастие с неразбираеми и безмълвно подтискащи настроения. И въпреки ореолите и крилата хайбане не се радват на някакви привилегии в града – нямат статут на богоизбрани, работят както и останалите хора и дори са по-ограничени от тях. Ангели със скъсени крила и метални ореоли. Всичко е спокойно и безгрижно, но с просмукваща се от случайни места обреченост и страх от неизвестното. И по някакъв начин и двете напълно противоположни емоции успяват да не губят от интензивността си.
Героите:
Ракка (Падаща) – Тя е най-новата от хайбане. Макар да не е най-малка на възраст, липсата й на опит я прави повече дете от всички останали. Чувствително и впечатлително дете, което се опитва да разбере себе си, новия си свят и да си намери място в него. Не винаги успява, но това само я кара да порасне по-бързо.
Реки (Камъче) – Реки е моята любимка. Тя е една от най-старите (тоест с най-много години прекарани в града) хайбане. Има ореол и крила, както и хулигански вид. Просто трябва да се види с ореола, крилата и фаса от цигара в ръка. Освен това има и минало, и тъмна тайна. Какво повече може да иска човек?
Нему (Спяща) – Най-старата от хайбане, флегматична и вечно полу-заспиваща, тя често търпи шеги по този повод. Но от друга страна винаги е готова да помогне и е опора на останалите в трудни моменти.
Хиоко (Ледено езеро) – Момче, което живее в другото средище на хайбане в града. Някога е бил много близък с Реки, но сега вече миналото им е застанало между тях. Опитва едновременно да я избягва, но и да не я забрави напълно.Хикари (Светлина), Кана (името е комбинация от "река" и "риба"), Куу (Небе) – Те са
едни от онези мили второстепенни образи, които хем почти не се възприемат по отделно, хем като цяло всъщност придават живот на историята. Имам предвид, за никоя от тях не мога да кажа, че е развит образ, но без тях самата история нямаше да е същата. Те също са от по-старите хайбане и са най-близките приятели на Ракка след Реки. Опитват се да й помогнат в новия й живот, изначално добри са към всички... Просто създават някаква такава фонова и успокояваща доброта навсякъде.Музиката на Haibane Renmei е една от много силните му страни. Опънингът Free Bird лично за мен е една от най-безметежните и изпълнени с живот мелодии. Красив и леко носталгичен, но все пак пълен с енергия инструментал. Ендингът Blue Flow е тъжен, леко сладък и леко горчив. Е, можеше да е само на японски, но това си е лично предпочитание. По-голямата част от песните са носталгично звучащи инструментали, нямащи нищо общо с традиционния за аниметата джей поп. Всъщност ми е трудно да го асоциирам с определен музикален стил, също както и сериалът е много трудно да се сложи в рамките на определен жанр.
Като цяло анимацията е красива по един странен прост и ненатрапващ се начин. Цветовете са приглушени и убити, няма неестествени цветове коси, очите не са огромни и отразяващи половината светлина в кадъра. Но всичко е премерено и изпипано до детайли. Част от героите дори не са красиви в нормалния смисъл, но въпреки това изразяват много повече именно така. Накратко – анимето е красиво, но по различен начин и не е разточително красиво.
Едно от нещата, които толкова грабват в Haibane Renmei, е хармонията между анимация, история и музика. Те всички навяват едно и също настроение, една и съща атмосфера. Всеки елемент я обогатява малко повече, разбира се. Безвремието, безметежността, носталгията, скритата тъга – те присъстват и в музиката, и в историята, дори в самото излъчване на героите и пейзажите.
В края си Haibane Renmei не изяснява какъв е този свят, какво точно става с обитателите му и какво са хайбане. Нещата просто се случват, но за тях не е дадено обяснение и това се счита за недостатък от някои от зрителите му. Лично за мен не е такъв, тъй като само прибавя към чара му. Напротив, едно обяснение в стил "Шерлок Холмс разкрива цялата тайна в края на книгата" би могло само да му навреди. Все пак, ако останете твърде объркани за какво, да му се не види, е идело реч, можете просто да погледнете статията в уикипедията (или някъде другаде), където са изложени най-разпространените (и крайно правдоподобни) теории. И още нещо. Това не е просто история за този странен свят и хайбане. Това е много лична история на страдание, израстване и изкупление. Светът е само един от начините то да се пресъздаде.
Та това е. Haibane Renmei е един особен сериал, бих казала сериал за ценители. Липсват му много от типичните за анимето "подсладители" като ярки цветове, огромни очи, екшън и/или романтика. Така че може би ще ви изкуши да го оставите, ако търсите просто нещо за убиване на времето. Но пък е сериал, който оставя нещо в ума ти след себе си и се отличава от останалата маса филми.
Оценка: 9,5/10