VIP Haters

Author: Darth Sparhawk
Date: 14.11.2006

За ВИП Хейтърите

Преди няколко месеца в доста емоционален тон си позволих да напиша доста провокативна статия за онези тъй наречени фенове, които прекарват голямата част от времето си злословейки по този или онзи автор. Получиха се интересни реакции, близките до мен хора ме поздравиха за материала, който окачествиха като смел, част от тези, срещу които бе насочен материала го определиха като краен и се почувстваха засегнати. Това става винаги, когато е замесена една по-щекотлива тема, още повече, че въпросния материал аз написах в един остър и откровено нападателен стил, за който обаче не съжалявам. Напомням, че аз не споменавах имена и не смятам, че съм обиждал някой лично.
В този си материал, който косвено продължава темата тона няма да е тъй остър, но пък ще говоря с конкретни имена, тъй като ще си позволя да се занимая с така наречените от мен ВИП хейтъри, а именно онези писатели, които си позволяват да печелят слава на гърба на своите колеги. Преди да навляза в темата, бих искал да разгранича, че има два начина човек да спечели популярност. Едното е да създада нещо, което се харесва на хората и пленява тяхното въображение, техния разум или техните емоции. Другия вариант е да намериш нещо популярно и да започнеш да мяташ камъни по него. Този принцип е железен и действа както в политиката, така и в шоубизнеса, а също така, за съжаление и сред някои фентъзи автори, които поради своите лични неуспехи започват да търсят своята изява за сметка на свои по-успели колеги, които, къде аргументирано, къде по-неаргументирано нападат.
Аз лично винаги съм смятал черната кампания за губеща и според мен този пример се потвърждава и в живота, където негативизма винаги се връща като бумеранг към изстрелялия го. Това се вижда лесно и на политически избори, и сред музикалните среди, а също и в киното, закон неизбежен е, че онези, които вместо да гледат себе си съдят другите в крайна сметка изпадат в изолация, сами изолирайки се в една какавида на собствените си лоши чувства.
Разбира се авторите, за разлика от повечето обикновени хейтъри и критикари все пак са хора на определено ниво и с определени постижения. За тях нормално е и да имат известно самочувствие и да не търсят в себе си причините за по-слабата известност на техните произведения, а да обвиняват читателите в глупост, колегите си автори в комерсиализъм, а издателствата в цензура. Поради това те желаят и идеологически да обосноват своите тъй наречени критики и го правят безусловно прикривайки се зад две течения – на елитаризма (“ние сме умни и не ни разбират”) и на анархокомунизма (прикриван от по-умните от тях като социален либерализъм), които често преплитат едно в друго. Аз искам да се извиня на по обикновените фенове за термините и да ги уверя, че в следващите редове ще обясня какво имам предвид.
Критиката и “хейтърството” към фентъзи авторите датира от най-древни времена. Така например римския поет Вергилий,написал епичната поема “Енеида” е бил често обвиняван от недоброжелатели, че “краде” от Омир, на гения отговарял:
- По-лесно е да задигнеш боздугана на Херкулес, отколкото стих от Омир.
Аз обаче ще разгледам едни така по-съвременни примери на този наистина неприятен феномен. По принцип авторите, критикуващи свои успели колеги са като опонентите на Вергилий – в общи линии неизвестни. Те са написали произведения, останали неиздадени, малотиражни и непокрили чисто финансовите разходи по издаването си. Това оскърбява писателите си и те нормално се обръщат към успелите си колеги, търсейки възмездие и най-често присламчвайки се към други малко по-успели творци, които обаче също не са от А-групата. Такъв пример е Пол Кирни, който в едно интервю след демонстрирана близост към Стивън Ериксън (не е ясно дали последния е уведомен за нея) нападна Кристофър Паолини, изстрелвяйки кратък откос творчески откровения за голямата литература и как заради хитовете си фентъзито не било в нея.
По принцип деленето на малка, голяма, по-малка и по-голяма, средна и заоблена литература винаги ми е било малко странно, тъй като все си мисля, че читателите трябва да направят сами избора и преценката за себе си, докато е добре авторите да се съсредоточат в писането. Наскоро един наш писател, на който от уважение и приятелство не ще спомена името ми разкри плана си как считал да напише такава книга, която да се хареса и на умните, и на тъпаците.
Отговорих му, че докато гледа на своите фенове като на тъпаци няма да има успех, но да видим.
Тъй или иначе хора като Кирни не си заслужават особено голямо внимание, тъй като обектите на критиката им вероятно остават в неведение за нея.
По-особен е случая с писателите, които сами имат известна доза успех, но провокирани от друго по-успешно произведение изпадат в пристъпи на завист и се отдават на сеенето на злостни коментари из пресата. Типичен такъв пример за съжаление е английския сатирик Тери Пратчет, дълги години държал приза за най-касов жив английски автор. След като Дж. К. Роулинг обаче като на шега подобри рекордите му, Пратчет изпадна в дълбоко озлобление към англичанката и започна да и дава акъли от страниците на таблоидните вестници за какво трябва и за какво не трябва да се пише във фентъзито. Острият му саркастичен език обаче го подведе, защото когато дойде време да се сравняват визиите на жанра, а именно в анкета за най-добър жив автор на Великобритания, Роулинг спечели с два пъти повече гласове пред същия този Пратчет.
Друг пример за успешен автор, който от висотата на собственото си самочувствие сипе огън и жупел по колегите си е американския автор на бестселъри Джордж Р. Р. Мартин. Преди година или две в сърцераздирателно интервю той разкри как той и негови колеги (Хоб и Тад Уилямс) се мъчели да “направят нещо повече” за жанра фентъзи от Едингс, Брукс и Star Wars. Уви, явно усилията на Мартин да обогати фентъзито с похватите на софт-порнографията, с които неговата собствена сага “Песен за Огън и Лед” изобилства останаха недооценени, тъй като поредния том от нея бе приет с доста смесени отзиви, а продажбите му в крайна сметка комай останаха под книжната адаптация на “Отмъщението на Ситите”.
Може би върховен в жанра на злобния сарказъм обаче си остава Филип Пулман, което е жалко, тъй като в качеството си на писател той има своите качества. За съжаление те са “компенсирани” с лихва както от примитивната антирелигиозност на автора, която превръща последната част от трилогията му в неокомунистическа проповед, така и от неговите непремерени изказвания по адрес на колегите му. И ако признанието му, че “два пъти се опитвах да прочета Властелина и не успявах” буди снизходителни усмивки, то неговата патологична омраза към “Хрониките на Нарния” и професор К.С. Луис (омраза, плод на същата тази примитивна антирелигиозност) може да причини обида, огорчение, а в случая и с мен – презрение и омерзения от изплюлия ругатните творец.
С Пулман аз правя и плавен преход към най-ярката плеяда от ВИП хейтъри, а именно анархокомунистите, обединени в червеното крило на авторите фантасти “New Weird”. Най-яркия техен представител е неуспелия метъл Майкъл Муркок, който с упорството, характерно на марксиста оплюва от десетилетия както “Властелинът на Пръстените”, загдето имал герои и “Междузвездни Войни”, които пък имали войни със специални сили, другаруващи с принцеси. Последната критика, апропо, е писана в същото време, по което и родната комунистическа цензура е впрегнала идеологическия си апарат срещу звездната сага и е в идентична тоналност.
Вие, сигурно, скъпи читатели, се питате, какво лошо има в това фентъзито да има своите герои, та нали заради тях четем книгата?
Вие, да, но анархокомунистите, не, драги приятели. Те предпочитат всички да са равни и безлични и да строят светлото бъдеще. Както се изкашля друг мислител от типа на Муркок, Дейвид Брин, също плюещ методично “Властелина” и “Междузвездни Войни”. В своите прозрения той обясни, че те защитават историческата традиция на Омир, която била остаряла и ненужна и – където трудът му придоби комично-пародиен вид – че, пред Star Wars и Star Trek той предпочита второто.
За десерт на хейтърите ще спомена гологлавия лъжеинтелектуалец Чайна Миевил, който каза, че Толкин е вреден за фентъзито и, че се е поклонил на Ленин.
Без коментар оставям както това откровение, така и знайните и незнайни други плювачи от типа на неуспелите писателчета, нахвърлящи се като настървени кокошки на успеха на публикуващия се чрез малко издателство Робърт Станек и обвиняващи го в световни заговори и съзаклятия срещу техния уж качествен труд.
Впрочем аз не знам дали е качествен. Някой от упоменатите писатели действително са ако не добри, то поне кадърни. Аз например харесах Пулман докато не се оля с антирелигиозната си реторика и изпитах известно удоволствие от излизащите едно време романи на Муркок. Това, което обаче ме възмущава и считам за осъдително е тяхното поведение към колегите им, които в крайна сметка са постигнали успеха си с писане, а не с основаването на банки-пирамиди например. Разбира се, тяхно право е да не са съгласни с типа фентъзи, писано от техни колеги, но е добре антитезата му да се прави с други книги, а не с тежки публицистични трудове (от типа на този, който четете, между другото), които показват шокираща и тъжна липса на респект както към засегнатите писатели, така и към феновете на техните произведения, фенове, които си ги обичат и обичат именно този тип истории, написани от любимите им автори. Още повече, че благодарение на утвърдените и известни поредици в традиционното фентъзи жанра успява да събере достатъчно като количество приходи, за да могат да бъдат пускани и отклонения от нормата.
В заключение искам да се извиня на онези фенове, симпатизанти на определените в категорията ВИП хейтъри автори, фенове, които може би ще се почувстват обидени или засегнати от думите и тезите, които излагам в моя текст. Вярвам, че той е останал далеч под жлъчта, която въпросните имат към техните колеги и въпреки това казвам – извинявайте! Нека обаче има различни автори, които да четем всеки според вкусовете си, признавайки правото на избор на другия и мъчейки се да не засягаме неговите чувства с прекалено язвителни мнения, които водят единствено до настървение и взаимна неприязън.