Застинал свят

– Както забелязахте, повечето от късните картини на Стивън Дей са белязани от определена меланхолия и именно те са най-ценни... Днес произведенията му не са популярни, но един ден тези платна ще струват много пари. Закупуването им е изключително добра инвестиция. Такива шедьоври рано или късно намират признание, заради...
     Мая примирено слушаше тази беседа. Тя беше 28-годишна блондинка с приятно лице, облечена по последна мода. Приятелството й с уредника на изложбата – Ричард й помагаше да получи повече информация за представените творби. Дори прекалено много информация... До нея приятелката й Лили – ниска и много мургава, с усилие се опитваше да скрие досадата си.
     А мъжът продължаваше да говори:
     – Особено силно върху творчеството му повлиява изчезването на дъщеря му. Така и никога не се разбира какво е станало с нея. Разследването е подновявано на няколко пъти. Всички версии изглеждат еднакво невероятни – бягство, отвличане, убийство или самоубийство... Разбира се, говори се, че тя е имала особена психика и през последните дни е била прекалено ангажирана с проблемите си, но това не обяснява нищо.
     GSM-ът на Мая иззвъня.
     – Извинявай, Ричард! – каза тя и се обади. – Ало!... Какво?... Съжалявам, но съм много заета!... Наистина не мога да приема братовчед ти тази седмица... Ако е спешно, нека да иде при някой друг!!!... Извинявай, че така избухнах, но съм претрупана с работа. Наистина много съжалявам...
     – Ама те изобщо не те оставят на спокойствие! Това е сигурно десетият пациент, който те търси откакто сме излезли – отбеляза Лили.
     – И аз се чудя как издържам! Имам нужда от почивка – много ми се насъбра през последните месеци. Скапвам се от работа, с Мартин се местим в нов апартамент, а и родителите ми все нещо ще измислят.
     Ричард, който с неудоволствие беше прекъснал разказа си, чакаше отново да му обърнат внимание. Мая се усмихна извинително и го подкани да продължи, въпреки отегченото изражение на Лили. След историята на безследно изчезналото момиче, той ги запозна най-подробно с последвалите угризения на художника и самоубийството му от отчаяние. Малко по-късно анализът на съвременната живопис беше прекъснат от пристигането на нов познат на Ричард и той остави двете приятелки сами.
     Мая уверено пристъпи към следващата картина. С маслени бои беше нарисуван нощен пейзаж край морето. В дясно се издигаше тъмен замък с високи кули, край него плаж и светлите отблясъци на пълната луна в залива. Преобладаваха тъмните сини и кафеникави тонове в чуден контраст с многобройните бели звезди и проблясващи вълнички.
     – Прекрасна е! – възкликна младата жена като я гледаше захласнато. – Без да съм многословна като Ричард, мога да кажа, че този човек е имал необикновен талант.
     – Струва ми се прекалено мрачна! – възрази Лили. – Освен това мотивът с море и лунна пътека е банален.
     – Да, но го е пресътворил с такова чувство и замах! Платното излъчва някакво омагьосващо спокойствие. Напълно в мой стил – приказно и малко призрачно. Точно така! Ще купя тази картина и ще я сложа в хола – действа ми много добре. И без това сега стената е гола.
     – Не мисля, че си струва! На мен лично ми действа потискащо! Освен това е много скъпа... – не се съгласи Лили.
     – Имам пари и си заслужава да ги вложа в нещо артистично. Толкова е голяма – създава усещане за дълбочина и пространство!
     – Ами Мартин? Все пак не живееш сама.
     – Той нищо не разбира от изкуство. Мисля, че няма да възрази. Къде ли изчезна Ричард, трябва да му кажа за покупката.
     GSM-ът отново иззвъня. Мая се обади на ръба на отчаянието, но внезапно гласът й се оживи:
     – О, Мартин, ти ли си!... Помислих, че е още някой със зъбобол! На една изложба съм, всичко е наред... Току-що ти приготвих страхотна изненада... О, значи чак до утре... Добре... И аз те обичам! – Мая се усмихна блажено и се обърна към приятелката си. – Той беше. Ще се върне в града утре вечерта. Тази вечер ще съм сама с новата придобивка. Тъкмо ще си почина, имам нужда от тишина и спокойствие!
     – Сигурна съм, че ще съжаляваш за тази картина! – Лили винаги държеше да има последната дума.

     След като пронизителният звън на телефона прекъсна за трети път любимия й сериал, Мая го изключи. Всички хора имат проблеми, но все й се струваше, че нейните пациенти са сред най-настойчивите и досадните. А майка й имаше куп идеи за обзавеждането на новия апартамент, които трябваше да бъдат отхвърляни деликатно, за да не се засегне. Това създаваше много неприятности в присъствието на Мартин, защото той не виждаше причина някой друг да се меси в плановете и личните им взаимоотношения.
     След края на епизода, младата жена изключи телевизора и седна в хола пред новата картина. Поставянето й отне доста време и усилия. На няколко пъти пиронът падаше поради тежестта на рамката, а накрая се оказа, че го е забила твърде ниско. Уморена за нови опити, тя се задоволи с постигнатия резултат.
     Стоеше и гледаше нощния пейзаж като хипнотизирана. В него имаше нещо толкова романтично, нереално и мамещо. Мислите безредно се лутаха в съзнанието й – изложбата, гениалният  художник и нещастната му дъщеря... Толкова необикновен човек, сякаш не художник, а магьосник! Мая стана и машинално докосна релефната повърхност на платното. Търсеше спокойствието на този тих плаж между величествения замък и морските вълни. Имаше нужда да се освободи от проблемите и задълженията си. И си пожела да бъде там...

     Сама не разбра как платното я погълна. Намери се в приказния свят извън реалното време и пространство – без полъх, без звук, без движение – един застинал свят. Необятна тишина и безкрайно спокойствие... Само приглушени тонове и светлосенки. Навсякъде обгръщащото синьо на морето и безкрайното, ясно небе. Замъкът се издигаше като неподвижен и безмълвен страж над пустия пейзаж. А звездите изглеждаха толкова истински – светли, блестящи, така близки... Луната се усмихваше в пълната си красота и очарование. Вечна нощ, вечно спокойствие...Без мисли, без чувства, без проблеми, без грижи и задължения...Без сенки от миналото, без призраците на бъдещето, настояще без начало и край. Само едно море, един замък, един плаж... и една едва забележима фигурка на плажа.

Мартин отключи вратата и покани Алекс в апартамента. Набързо огледа безпорядъка от скорошното преместване и обиколи стаите.
     – Настанявай се!...Странно! Мая не отговаря по телефона, а обикновено по това време се прибира... Сигурно са я задържали в кабинета! Е, тъкмо ще прегледаме документите на спокойствие.
     – Виждам, че сте обогатили интериора – забеляза гостът. – Много особена картина!
     Едва сега Мартин погледна към стената.
     – О, боже! Това е изненадата на Мая! Беше на някаква изложба и е купила това нещо. Ужас! Действа ми на нервите! Понякога тя проявява необяснима липса на вкус.
     – Не се ядосвай! – успокои го Алекс. – Все някак ще се разберете. Жалко, че още не се е прибрала. Взехме толкова много китайска храна...
     – Може да е решила да вечеря при родителите си – има постоянни разногласия с тях и се опитва да угоди на всички. Давай да хапнем набързо и да приключваме с  тези проклети квитанции!
     – Добре, ще си измия ръцете – съгласи се Алекс и отиде в банята.
     След миг се чу трясък, Мартин изруга, втурна се при приятеля си и започна да рови в едно чекмедже. От дланта му течеше кръв.
     – Проклетата картина! Исках да я махна от стената, порязах се на рамката и я изпуснах. Как може Мая да харесва такива боклуци!
     Алекс понечи да се върне в хола, но до вратата се спря изумен. До преобърнатата картина, на пода седеше Мая – бледа, объркана и не по-малко изненадана. Мартин застана зад него съвсем неразбиращ.
     – Ти какво правиш тук?! – попита той.
     – Ами, нали и аз живея в тази къща! – започна да се опомня младата жена. Лавина от мисли нахлу в главата й. Внезапно една идея проблесна в ума й и тя скочи на крака.
     – Изобщо не сме те чули! Кога си влязла?! – попита Алекс, но Мая изхвърча от апартамента, без да отговори на въпроса му или на вика на Мартин: "Сърдиш ли се за нещо? Няма ли да вечеряш с нас?"
     Броени минути преди затварянето, Мая влезе в изложбената зала и веднага потърси Ричард.
     – Трябва спешно да говоря с теб! Имам няколко въпроса за картините.
     – Точно сега ли? Вече е много късно – опита се да се измъкне той, но после се сети, че тя е заможен потенциален купувач. – Добре! Какво те интересува? Може би си решила да купиш още една?
     – Не точно! Просто искам отново да ги разгледам! Знам, че трябва да затваряте и няма да се бавя много. Интересуват ме главно платната, които Стивън Дей е рисувал, преди да изчезне дъщеря му.
     – Ела насам! Ранните произведения са тук – и Ричард я поведе към края на залата.
     Мая внимателно започна да разглежда картините. Вече ги познаваше, но този път знаеше точно какво търси. Внезапно попита:
     – Той имал ли е навик да рисува и хора в пейзажите си?
     – Не, никога! Стилът му е твърде абстрактен. Ти сама виждаш, че напълно липсват подробности – само форми, цветове, настроения. Защо питаш?
     Вместо отговор тя посочи една картина. Залез над скалисти снежни върхове. Под планината река, гъста зелена гора в пастелни тонове, а между сенките на дърветата мъничък силует. Нежната фигура на момиче, полускрито сред храстите и тревите, загледано в светлосиньото небе и червеникаво златистите облачета, обагрени от залязващото слънце.
     – За пръв път го забелязвам! – каза удивен Ричард. – В този пейзаж присъства наистина твърде необичаен елемент. Той прави картината много особена. Мисля, че утре ще трябва да преизчислим цената й. Но от друга страна силуетът се забелязва трудно, слива се с гората...Как ти хрумна това? Всъщност за какво дойде?
     – За нищо! Просто така! – отклони въпросите му Мая и си тръгна замислена.

     – Надявам се, че няма да настояваш да върна онази странна картина в хола? – попита възможно най-мило Мартин, като с мъка се въздържа от определението "ужасна". – Ако много държиш, може да я сложим в кухнята или някъде другаде, макар че е много мрачна...
     – Никъде няма да я слагаме! – каза Мая тихо, но решително. – Тя не е просто мрачна или потискаща – тя е опасна! Ще я увием и ще я свалим в мазето.
     – Знаех, че не ти харесва и си я купила само за да направиш удоволствие на онзи твой приятел – усмихна се с облекчение Мартин.